Да открием мащерката в себе си

Магически спомени от Див Посев

Тя ухаеше на любящ живот. Привличаше най-доброто от мен. И аз, закопнял за най-доброто, пристъпвах към нея лека, полека, за да не изпусна нито едно ефирче от омайния аромат на цветовете й. Наведох се, клекнах на колене, не усетих забилите се в коленете ми камъчета, клечици, сламки, трънчета, докоснах я с носа си и я завдишвах.

Тя, сякаш силно развълнувана от близостта ни, се понадигна и лекичко ме бодна: „Ти, какво? Не си ли ме виждал друг път, та така се лепна за мен?“ И една Усмивка изгря от стръкчетата, полекичка се усука около мен, затопли ме и като се навдиша от моето дихание, се върна в стръкчетата още по-живителна. Усмихната целувка… Аз и растението разтреперахме простора със своето единение. Простор, пълен с радост.

Като се навдишах от аромата й, седнах до нея, погалих я, загледах я с голяма благодарност и се сетих за далечното Време на Билкария, Времето на България. Да ви разкажа и на вас.

………

Тогава на планетата Земя нямаше войни. Нямаше господари и роби. Нямаше банки и дългове. Нямаше самолети и ракети. Нямаше правителства и мафии. Нямаше наркобосове и наркопотребители. Нямаше панелки и престрелки. Нямаше никакви машини, нямаше и пустини. Доста отдавна беше. Сега не мога да ви кажа колко отдавна. Сами го почувствайте. А и това не е най-важното в този момент.

Аз седях на една поляна и наблюдавах две зайчета, които играеха на около шест-седем метра пред мен. Над тях жужаха весело пчели, свистяха шеметно оси, бръмчаха стършели, бръмбари, сечковци, мустакати, рогати, качулати, мъхнати насекоми – въобще цял хор от певци. А щурците точеха инструментите си. Смазваха ги и се готвеха за нощесния си концерт. Зайците се премятаха, подскачаха, въртяха се около един храст като две подивели от щастие деца, каквито си и бяха. Аз, замижал под топлата пелерина на Слънчо, им се наслаждавах. И в мислите си канех цялото си семейство да дойде на моята поляна. Ще кажете „А те, зайците, не се ли плашеха от теб?“ Не, не само че не се плашеха, но и от време на време някое от тях изравяше по стрък див морков и ми го донасяше, щом видеше, че съм изял предишния. Та се наложи да им кажа да спрат да ми носят и да се отдадат на играта си. Нужно беше и да ги помилвам, за да се успокоят и разберат, че не им се сърдя. Похвалих зайо-байовците с няколко топли думи и те се впуснаха към храста. Не бяха купени от зоомагазин, защото тогава нямаше никакви магазини. Имаше само една необятна Gora1Гора. Богата на хиляди и хиляди видове дървета, храсти, плодове, ядки, грудкови, корено плодни… – изобилие на чиста и разнообразна, прясна и ароматна храна. Храната на Бог.

Гората беше нашият дом. Ние я наричахме „Гората“ винаги с „главeн звук Г“, защото тя беше за нас не само дом, тя беше нашата Майка, Пазителка, Сестра, Любима, Приятелка, Другарка, Хранителка. Тя беше толкова жива, по-жива от колкото можете днес да си представите. На нея ние можехме да кажем всичко, знаейки, че тя ще ни отговори веднага и винаги честно и правилно: или ще пожълти някое и друго листо, за да ни каже, че е възможно да сме прибързани, или ще покълне веднага пред очите ни най-зелен стрък, за да ни даде знак, че не бива да се колебаем повече и да продължаваме още по-уверено по пътя си, или пък ще развие буря, за да ни предупреди най-строго, че сме допуснали известна нечистота на помислите си. Ех, нашата Гора – как ни говореше тя тогава! Всяко прискърцване на дърво за нас означаваше много повече, отколкото днес то е за вас… А птиците? Пък те се забавляваха да пренасят нашите вести от един на друг. И всички други зверове ни помагаха с каквото могат.

Delfin1Ние, хората, пътувахме по различен начин през Гората. Някои от нас – на коне. Други – на PriatelLuvove1магарета. Трети – върху крилете на мощни орли. Четвърти – върху гърба на мамути. Пети – яхнали делфини, се движеха по Великите реки като по бързи пътища. Шести препускаха весело върху гърба на тигри и лъвове. Други път ходехме пеша.

Но тогава… Тогава ние бяхме в пълна хармония с Природата – живата материализирана мисъл на Твореца. Бяхме. И частичка от нас е жива днес във всеки от вас, които четете тези редове. И, ако послушате тази частичка, тези редове няма да ви се сторят „невъзможни измишльотини“.

Същият ден, когато зайчетата играеха наблизо, нещо във въздуха трепна и една частичка ефир дойде до мен и ми каза, че във Вселената нещо се е променило, че нещо е тръгнало да разрушава нашата хармония. А ние, хората от онова Време на Билкария, знаехме как да пазим хармонията си с Природата. Защото я обичахме. Или както казва един ваш разстрелян поет: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!„, така и ние обичахме Гората. Не я разстрелвахме с резачки и багери, не я разсичахме с писти и хотели, нито я палехме, за да получаваме на безценица терени за „планирана сеч“. Ние обичахме Гората с цялото си сърце и душа! Защото обичахме истински себе си. Гората – това бяхме ние. Ние – това беше Гората.

А вие? Какво правите днес? Превръщането на живото дърво в умираща греда или дъска наричате „прогрес„? Моят баща много остро и живописно се изразява по адрес на този род „прогрес“: „Да ви пикая и на прогреса...“ :) :) :) и ако си спомните (ако въобще сте имали такива преживявания), в детството, вместо да тичате до болницата, какво правехте, когато се наранявахте на коляното или дланта по време на луда игра? Напикавахте раната, щипеше ви и зарастваше по-бързо :) . „Аууу, каква гадост, каква нецивилизованост, какъв примитивизъм!“ може би ще се възмутят онези, които са отглеждани в саксия (Определение за „саксия„: железо-бетонно съоръжение, лишено от всякакви живителни частички ефир, пълно по стените, подовете, таваните си с проводници, тръби и други неживотворни проспособления, пълно с мъртви вещи, покрай които понякога не можеш да минеш, без да се удариш, насиниш, напсуваш :) , за да живееш в което се трепеш десетилетия наред, вземаш заеми от банката, плащаш данъци на общината за него, въпреки, че ти сам си го закупил, товариш и потомците си с дългове, поставяш му табела „Дом“ и забравяш почти завинаги Природата). Мен баба така ме е учила на село, когато паднех и си разранявах коленете: „Напикай раната, чедо, ще се почисти и зарасне по-бърже!“ Урината си беше моя :) , не я купувах от аптеката и сигурно това се нарича „сива икономика„, защото не си издавах нито касова бележка, нито фактура, когато правех тази „търговска размяна“ :) :) :) между себе си и себе си. Пък вие и за всяко кихане звънете на „Бърза помощ“ :) .

Във Времето на Билкария ние внимавахме във всеки знак на Природата, на Гората. Та думата ми беше за частичката ефир, която дойде с вестта, че Нещо се кани да ни смути.

Тогава аз бях на поляната със зайчетата. И вместо да се затичам при някоя комисия, както правите вие днес, дресирани да не вярвате в себе си, вместо да звъня на някакъв телефон, който ще ме кара да чакам, докато той позвъни на друг телефон, докато запишат какво си говорим, за да го чуват други, които пък ще ги чуват още по-други…, аз полегнах, оставяйки зайчетата извън погледа ми и се замислих. Да. Замислих се, колкото и странно да ви се струва днес, когато всяко Време за Мислене се унищожава централизирано, организирано, оргиизирано с всички възможни средства. И видях Пазителката на Любовта. Тя „стоеше“ във въздуха над мен, както „стои“ пчела над цветето, на което иска да кацне:

– Защо си се излегнал така спокойно, Див Посеве? Не усети ли Заплахата? Не те ли е учил сам Бог да си предвидлив и да взимаш веднага мерки, когато се зададе закана за мира?

– Пазителко на Любовта, нима твоите сетива достигат единствено до моето тяло и не тръгват през невидимите за очите пътища на Душата? Нима е нужно да ти казвам нещо, което и сама се досещаш? Лежа си аз и виждам нова опасност. Но какво да правя? Да се програмирам според нейната програма или да я разуча добре, без тя да ме усети? Кое от двете по-добро е, знаеш ти, нали!? Сега ме остави, не ми говори и ако искаш да ми помагаш, помълчи редом до мен. Ако искам да ме заговориш, знак аз ще ти дам недвусмислен.

Пазителката на Любовта това и чакаше. Приземи се нейната Енергия като липов лист до мен и тихо замря, замълча, притаи дъх. Тревите я обгърнаха нежно. Всичко край мен утихна, затаи се. Зайчетата, и те спряха да тичат, прилегнаха на лапи. Насекомите също закацаха тихо, сякаш усещаха сериозността на тишината, която исках да се възцари. А аз започнах да Създавам противоотрова на заплахата за Любовта.

Тази противоотрова трябваше да действа винаги, при всякакви обстоятелства, но трябваше да действа безшумно, невидимо за неприятелски очи и уши. Тя трябваше да докосва влюбения и чрез всяка негова клетка да пази Любовта непобедима.

Моите мисли се ускоряваха все повече и повече. Те летяха към звездите, планетите близки и далечни, обхождаха цялата Вселена и събираха нужната информация като пчела прашец, подбираха я и създаваха образа на Непобедимата Любов.

Любов, която винаги е свързана с Началото. Любов, която винаги е чиста. Любов, която винаги е красива. Любов, която винаги възкръсва. Любов, която винаги ухае и те подтиква да се чувстваш жив! И ти връща гласа. И ти връща усещането, че от теб зависи много, изключително много. Че твоят глас е важен, че твоят глас е красив и нужен, че е мъдър и убедителен.

Да. Разбрах. Когато в мен съмнения се вмъкват, пожар те искат да разпалят от кладата на моята вяра. Те искат да изпепелят вярата ми в собствените ми възможности. И аз изгарям от този пожар, и гласът ми изгаря, и мен ме няма, защото какво съм аз без своя глас? Този пожар отровен може да го спре само Любовта към самия мен! Кой ще ми я върне тази любов? Аз ще си я върна. А с нея ще си върна и гласа, и вярата в себе си. Радостта.

В този миг отворих очи. И усетих, че в ръцете ми има пръст. Шепите ми бяха пълни с пръст. Повдигнах ги и какво да видя? От пръстта стърчеше един стрък, от който идеше невероятно приятен аромат. Аромат, който сякаш ми казваше: „Обичай себе си! Ти обичаш себе си! Обичаш себе си! Обичаш себе си!“ и аз чух. Наистина чух как стръкчето ми говореше и неговият глас влезе в мен и отвътре зачух: „Аз обичам себе си! Обичам себе си! Обичам себе си!“ и ми стана едно така топло, хубаво, уютно в мен, че целият аз замирисах и от моето ухание Пазителката на Любовта до мен не издържа и рече: „Какъв приятен аромат! Колко приятно ухаеш!“

Тогава аз поднесох стръкчето, поникнало в ръцете ми, към Пазителката на Любовта и я помолих:

– Моля те, назови, дай име на това растение, за да пази то оттук нататък винаги и навсякъде Любовта към себе си.

– Нека се нарича „мащерка„, защото тя е „моя щерка“ – рече Пазителката на Любовта.- А ти я материализира, докато аз бях до теб, защото се стремеше да намериш образ, чрез който да пазиш Любовта. Ти, понеже си Човек, можеш да създаваш образи и само твоите образи могат да се материализират толкова добре, колкото тези на Бог. Аз само мъничко помагах, за да си достатъчно съсредоточен.

Затова хората, разбрали или не, по подобие на „мащерка“ наричаха едно време с думата „мащеха“  втората майка, която идва, за да съхрани вярата на детето в живота. „На кого ме оставяш, мамо?“ – пита опечалено сирачето и любящата жена, която не го е родила физически, но е готова да поеме великата отговорност на Майката, му отвръща: „На мен, чедо. Твоята майка те поверява на мен. От днес аз ще бъда твоята втора майка. Ще съм ти като майка – Ма-ще-ха. Ти ще помниш своята първа майка и за да не ни бъркаш, аз ще ти бъда като майка. Мащеха.“

Когато позагубим любовта към себе си, когато се позагубим всред суетата на чуждото одобрение, на чуждите уловки, ние често пъти усещаме болки в гърлото. А там са нашите гласни струни – онзи велик инструмент, който ни е даден от Бог, за да го използваме за създаването на най-красивата Музика: музиката на жизнелюбието. И когато позабравим, че собственият ни глас трябва винаги да защитава любовта към живота, сам Бог чрез болките в гърлото разговаря с нас, за да ни напомни, че сме направили грешка. Грешката да не се обичаме безусловно!

А помощница, мощна помощница на Бог е милата мащерка. Тя връща собственото ни самоуважение и себелюбие, обичта към самите нас. И на гърлото ни облекчението лекичко се пренася и в Душата. И в тези часове или дни, в които ни боли гърлото, ние може би успяваме да се сетим, че е хубаво да обичаме себе си безусловно, защото сме Деца на Бог. Мащерката ни го напомня и направо от своите стръкове, и чрез чаша чай.

Мащерката в мен винаги ми казва: „Обичай себе си! Обичаш себе си! Обичам себе си!“

А ти откри ли твоята? :)

Иначе, извън магическия език, знаете как да работите в Интернет среда и можете да намерите не една и две рецепти за използването й. Или пък от някоя Билкарска (Българска) книжарница. :)

На добър път към мащерката във всеки един от нас! :) Ах, как хубаво ухае. :)

 

Related posts

Плетката на живота или легенда за здравеца

Плетката на живота или легенда за здравеца

Предал на вас Див Посев   Когато Творящата Мисъл на Създателя роди ефира, а ефирът роди камъка, а камъкът роди водата и водата обхвана небесата, по цялата Вселена се почувства облекчение. Трупаното напрежение от неизвестното беше огромно. И плодотворно. Защото идеше от безкрайното Време – необозримо за математическия ум, обозримо за чувствата човешки. Това напрежение

Posted
Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка (Arum maculatum L.) (Петнист змиярник, змийско грозде, змийска лапад, смоков хлеб, циганско грозде, змийска пченка, количав бурен, змийски папур, устреличе, змиявец, заешка царевица, отровен козлец, сакатник, маясъливче, заминяк, дервишка пишка, змийски папур, змиюв щавлек, змиянец, зъмски мисир, котешка пишка, лопой, мечкина пченка, зайча пишка, попова лъжичка,  аронов жезъл, змийска царевица)  

Posted
Белият равнец – последният рубеж на друидa

Белият равнец – последният рубеж на друидa

Див Посев Билките лекуват. Но лечението зависи не само от онова, което Създателят е вложил в тях. То зависи не само от всички природни сили (земя, елфи, деви, ветрове, дъждове и т.н.), които хармонично влагат програмата на Създателя, не само от чистотата на почвата, въздуха и водата, не само от ъгъла, под който идват слънчевите

Posted
Стражът на Светлината – легенда за шипката

Стражът на Светлината – легенда за шипката

Спомени на Див Посев Нейният или по-скоро „неговият“ лъч бодеше. Пробождаше. И разкъсваше мрака. Лепкавият мрак се разпадаше. Паяжината на паячето беше по-силна от него, защото скоростта, с която светлината проникваше, беше огромна. Някой много искаше да види лицето на певеца. Звездата все повече се откриваше пред очите на Орфей. Радостта му се завръщаше, независимо

Posted