Мъдрецът и упойката – част I

Разказ с продължение

Съчинение на Петка Русева

– Мъдрецът ти трябва да се извади! — каза съпругът на Мери. — Виж, ще идем в един ортодонтски кабинет, за който знам, че е добър. Жалко, че сега е започнал да расте, а аз си мислех, че всички мъдреци са ти извадени още преди да се преместиш от Атланта.

Мери стоеше мълчаливо, попивайки и преглъщайки, направо усвоявайки, всяка дума на съпруга си. Недоволството му беше явно, а упрека в гласа си той не можеше да прикрие. Да, тя беше виновна, че сега ще трябва да дават пари за зъболекар, сигурно поне петстотин долара, тъй като тя не беше здравноосигурена. А парите за тях, както във всяко семейство, бяха зона с високо напрежение.

Защо не ѝ бяха пораснали мъдреците преди години, когато живееше в Европа и където здравните услуги бяха десетки пъти по-евтини? Малката ѝ челюст не можеше да побере повече зъби — като дете ѝ бяха извадили по един кучешки от двете страни, само и само да се освободи място за останалите зъби. „Виж ти, широки рамена, широк таз, среден ръст, огромни стъпала, малка челюст. Взела съм всичко най-неблагоприятно от родителите си!“

Като студентка в Дрезден тя бе посетила кабинета на един ортодонт, който бе премахнал два мъдреца, които ѝ създаваха проблеми… как му беше името… един евреин… много мил човек… всъщност, нямаше значение. Защо винаги искаше да си спомня всичко в детайли?

– Щом се налага, ще отидем на зъболекар. Не се притеснявай, ще оправим нещата. Ние сме семейство и така правят семействата, те… се погрижват за НЕЩАТА. — продължи Грег, мъчейки се да убеди себе си, че съпругата му все пак бе добра инвестиция, а не просто дупка… в бюджета.

Мери се усмихна неуверено. Все пак, Грег се стараеше. Казваше правилните неща. Всеки винаги казваше правилните неща, само Мери не. Често беше чувала за себе си, от устата на единственото момиче, с което излизаше да пазаруват отвреме-навреме, пръсвайки стотина долара „за самочувствие“ и която считаше за най-близката си приятелка в Нюпорт, че е „социално неадекватна.“

Мери беше приела това за факт, срещу който въпреки всичко се съпротивляваше, особено в присъствието на съпруга си. „Ако не беше той, нямаше да има значение, че нещо не ми е наред. Щях да си бъда странна и отнесена и какво от това? Има и такива хора. Малко ги гледат с насмешка и съжаление, но какво значение имат хората? Аз бих била ОК с това, стига да ме оставят на мира.“ Значение имаше единствено Грег.

– Ама ти, слушаш ли ме какво ти говоря? Осъзнай се, в момента обсъждаме важни неща, за твоето здраве. Оставила си всичко аз да правя. Писна ми всичко аз да правя. Пораснѝ и започни да участваш в това семейство като възрастна и равноправен член.

– Не, скъпи, аз… те слушам. Но какво има да добавя — разбрахме се, че ще отидем на ортодонт, ще извади мъдреца, ще платим и толкова. Не разбирам, какво обсъждаме сега. — каза Мери с престорена жизнерадостност, каквато Грег обичаше, стараейки да прикрие отчаянието си. Тя се зарадва тайничко, че беше успяла да изреди основното… също като ученичка на изпит.

– Обсъждаме, че си много отнесена и не проявяваш грижа към това семейство. Не носиш никаква отговорност. Отговорността съм я поел изцяло аз, а ти не знаеш, не оценяваш, колко ми е тежко.

Мери почувства вина за сетен път. Да, тя наистина бе като дете. Малко се интересуваше от външния свят, колегите, какъв цвят килим да купят… старият килим си беше добре, тя не разбираше защо трябва да се харчат две хиляди за неговото сменяне… но нищо. Стига Грег да е щастлив. Единственото, от което Мери се интересуваше, беше Грег. Но, за да го задържи, тя трябваше да стане като другите. Мъж като Грег рано или късно ще осъзнае грешката си и ще си потърси жена, която му подхожда. Някоя, която да има куп претенции, „панделки и финтифлюшки“ и която мъжете обикновено носеха на ръце.

А такива като Мери… какво можеше да предложи тя? Тя бе имала хобита в Атланта преди да се омъжи — свиреше на пиано. Грег беше отхвърлил това като непрактично, той искаше да си почива след работа, а не да чува дрънкането на клавиши. Той беше прав. Работата му не бе лека. След работа, хората обикновено искат тишина и спокойствие, да почувстват уюта на дома.

Мери се опитваше да направи живота на съпруга си по-хубав, но не успяваше. Ето, например чистенето. Чистотата на един дом е изключително важна за хармонията на едно семейство. Грег бе много чист човек и забелязваше и най-малкото петънце, и най-малката прашинка. Мери чистеше по два часа на ден, всеки ден, преди съпругът ѝ да се върне от работа, след което следваше инспекция. Той не търсеше пропуските в изрядността, просто ги виждаше. „Така и не успя да се научиш да чистиш методично!“ — казваше с разочарование в гласа. Може би вината бе у нея. Тя не бе методична, а по-скоро — хаотична. Може би тя не бе подходящата съпруга за мъж като Грег. Може би бе съсипала живота му и той би бил много по-щастлив без нея.

– Знаеш ли какво, ти пак се отнесе. Забравѝ. Може би най-добре да се разведем. Аз си лягам. — каза Грег, оставяйки съкрушената Мери. Тя стоя до късно на компютъра като претекст да не го закача в раздразнението му. Той нямаше да може да заспи, а нейните хлипания в такива случаи само го разяряваха. И с пълно право! Колко жалка бе само тя! „Господи, направи така, че Грег да бъде щастлив, каквото и да означава това за мен!“

***

– Ще Ви оперираме с пълна упойка, няма да усетите абсолютно нищо! — каза единият от двамата ортодонти с гордост.

– Не разбирам, защо упойката трябва да е пълна. Мен ми вадиха мъдрец в Европа с местна упойка и всичко беше наред. Наистина, ако имате възможност, бих предпочела да съм в съзнание при процедурата. Има ли такъв начин? — попита недоверчиво Мери.

– А къде в Европа са Ви вадили мъдрец, ако мога да попитам?

– В Дрезден.

– Виждате ли, тук, в Съединените щатите, ние правим нещата по малко по-различен начин. Хората не трябва да чувстват никакъв дискомфорт или болка. Нашият кабинет, както и повечето кабинети, използват единствено пълна упойка.

– Скъпа, не се противи на докторите. Хората ти казаха, че използват само пълна упойка. Защо усложняваш нещата и губиш ценното им време? Защо си винаги такава? Не можеш ли просто да си нормална? Всеки друг би имал доверие на докторите. Те знаят, затова са доктори. Ти не си доктор. Кажи ми, какво разбираш ти от дентална медицина? Слушай, какво ти говорят, казах!—просъска Грег, докато двамата ортодонти дискутираха нещо по рентгеновите снимки на Мери.

– Добре, добре, само не ми се карай. — отвърна обидено Мери.

– Съгласявате се на операцията, нали? — попита докторът, усмихвайки се със стокаратовата си усмивка. Мери се запита, дали е истинска. По-точно, дали зъбите са истински. Усмивката бе задължителна за хора с неговата професия.

– Да, съгласявам се! — опитваше да увери себе си Мери. Пак изложи съпруга си. Защо ѝ беше, да разпитва? Нима Грег би шофирал няколко часа в търсенето на друг кабинет, където може да се, а може и да не се предлага местна упойка? Нима Грег би ѝ простил отказа да се оперира в настоящия кабинет, след като бе организирал всичко? Нима можеха да си позволят още един свободен ден от работата, при условие, че работодателите и на двамата очакваха тяхното пълно разположение едва ли не 24/7 и всеки ден, в който не работеха, губеха пари? И без това щяха да пръснат петстотин долара за изваждането на мъдреца ѝ… заради нея. Грег беше недоволен, може би се бе надявал да направи нещо друго с тези пари. Отговорността беше голяма. Тя трябва да се научи да бъде като другите, за да живее живота си като омъжена жена. Не всичко в живота бе като по учебник. На теория тя може и да беше права, но на практика, нещата не винаги стояха така, както ѝ се искаше. На Мери ѝ липсваше практика, истински живот. Грег имаше много опит, той знаеше. Нали правеше всичко за тяхното семейство?… И все пак, това бе Америка. Хората тук са много закостенели, не като в Дрезден.

– Имайте предвид, че съпругата Ви може да е малко неадекватна след операцията… упойката действа по различен начин на хората… може да говори несвързано, може да плаче, да крещи, да обижда, да беснее. Но това ще отмине за около половин час. — обърна се докторът към Грег.

Мери почувства как някой отваря устата ѝ. Ето, откъсваха мъдреца от венците ѝ. Просто така. Докторите говореха нещо, но какво? Упойката ѝ я завладя напълно. Мери почувства дълбока тъга, не, скръб. Искаше да се извини на всички хора, на целия свят.

– Прости ми, аз не исках да те нараня… толкова съжалявам… много те обичам. — изхлипа отчаяно тя, говорейки на Един човек и на всички заедно. Не беше конкретен човек с име, но Мери знаеше, че е Нейният човек, който знае всичко за нея и когото тя по някакъв начин бе разочаровала… защото не е била достатъчно силна. Тя беше наранила дълбоко този човек и сега съжаляваше. Беше готова на всичко, за да поправи грешката си. — Толкова, толкова съжалявам…

– Всичко е наред, всичко е наред. — чу тя да казва докторът. — Много е мила, нали? — Ето, съкровище, хайде, миличка, леко. Това е инвалидна количка. Така. Сега ще те отведем при съпруга ти. Той те обича и ще се погрижи за теб.

Мери не си спомняше пътя от лекарския кабинет до паркинга. В един момент тя се оказа в седалката на колата, а Грег бе до нея в шофьорското място. Тя започна да плаче.

– Аз съм недостойна! Толкова съм грозна! Не заслужавам да бъда обичана! Толкова съм грозна! Недостойна! Никой никога не може да ме обича! Никой няма да ме обича! — каза тя, тресейки се. Знаеше, че това е истината и не можеше да направи нищо по този въпрос.

Грег се засмя.

– Скъпа, успокой се. Ти си просто дрогирана. Сега ще ти мине.

И наистина, постепенно Мери почувства възвръщането на съзнанието си.

– Извинявай, ако съм се държала странно. Не беше нарочно. — каза тя на Грег.

– Всичко е наред, докторът ме предупреди, че ще се държиш странно. Хайде, да потегляме към къщи.

Двамата бавно се изгубиха в залеза.

 

Продължението в следващ брой…

 

 

Related posts

Не искам и не приемам оценки на нашия народ нито от Запад, нито от Изток!

Не искам и не приемам оценки на нашия народ нито от Запад, нито от Изток!

Сън на Живорад Родовлад Оценки, които не сме поискали като народ, са всъщност самооценка на самите „оценители”   Сънувах сън. Че съм в едно голямо Училище. Голямо колкото Земята. И на народа ни български дават разни „слаби”, „средни”, най-много „добри”, а после пак „средни”, „слаби” оценки… А „учителите”, „оценителите” едни такива строги, намръщени, навирили нагоре

Posted
Събуди се

Събуди се

от Алекс Петров Безотговорност и безнаказаност се внушават нарочно и ЧРЕЗ мобилните комуникации, и филмите, които третират това – са като курсове за различните видове престъпност. Който не знаеше как ста­ва – вече се научи.И престъпността естествено, че ще расте все повече! Има ли вече филм, който да не ти доказва, че да ходиш на

Posted
„Кой е по-силен?” Притча за … който види себе си в нея.

„Кой е по-силен?” Притча за … който види себе си в нея.

Живорад Родовлад Преди години един християнски поклонник, бъдещ пастор, ми даде едно книжле. Не го метнах в печката. Зачетох се в него. Не станах християнин, не започнах да ходя всяка събота в неговата църква (той беше адвентист), но запомних една интересна притча. Сега ви я разказвам, малко видоизменена, и на вас.   Веднъж Истината решила

Posted
Едгар Кейси за сродните души или как “Заедно всичко се постига!”

Едгар Кейси за сродните души или как “Заедно всичко се постига!”

Едгар Кейси е американски лечител и ясновидец наричан „Спящият пророк“, защото е получавал повечето от пророчествата си по време на сън и в състояние на транс. Тук Едгар Кейси съветва как да разпознаем сродната си душа и как да я задържим. Според Кейси висшият израз на истинската любов е „действено отдаване“, в което човек не

Posted