Кой от нас познава лично Ной?

Спомени на Див Посев

Представете си, че в училище, когато сте обсъждали, ако въобще сте обсъждали историята с Ноевия ковчег, учителят ви беше попитал: „Кой от вас познава лично Ной?“

Какво щеше да се случи в класната стая? Тишина или врява? По-скоро … пълна тишина. Такъв въпрос задава ли се въобще? Как така ние, „съвременниците на ХХ-ти и ХХІ-ви векове“ ще познаваме, и при това лично, човек отпреди много хиляди години, за когото даже не сме сигурни, че е съществувал? Това не е ли някаква лудост??? Някаква подвеждаща подигравка от страна на учителя?

Но си представете нещо друго. Че вашият баща или дядо, или пък вуйчо, или чичо започне на една възраст, която в древността са разглеждали като „младежка“, но днес ни програмираха да разглеждаме като „трета“ (за да ни приучват да се прегърбваме), да кажем между 60 и 70 години започне да създава Градина! И пред очите ви върху пустошта за няколко години, за няколко десетилетия израсне Райска градина?

Представете си, че всяка събота и неделя вие ходите при баща си, дядо си, чичо си, вуйчо си (оттук нататък ще го наричам „Като Ной“) да му помагате в Градина и все повече и повече усещате влечение, радост, енергия, живец, възторг, огромно удовлетворение от всичко, което Като Ной прави: гради „градеж“ („ограда“, „плет“), сади дървета и храсти покрай него, сади зеленчукова градина, овощна градина, сее житни култури, отглежда за първи път в живота си домашни животни и живее около шест месеца в колиба, но упорства и не слиза в … цивилизацията.

Можете ли да си го представите? Защото аз имах щастието не просто да си го представям, а да бъда жив свидетел на всичко, което по-горе описах.

Сега ще ви разкажа за моята среща с Ной. Може и да заменя „Ной“ с „Като Ной“, но едва ли има смисъл. Важна е същността на преживяното, а не самото име.  И така, да премина към разказа

„Аз познавам Ной лично. А ти спомняш ли си за него?“

Когато Ной заведе жена си на старата родова нива, отнета им насила от нашествениците с червени дрехи преди около четири десетилетия и изоставена след това от тях, те двамата видяха една пустош. Руини, стари каменни зидове, змии, смокове, гущери, храсти, коприви, дървета, трънаци, безпорядък…

Старата родова къща беше представена с пет-шест каменни зида, които Ной и жена му, както и синът им, постепенно разградиха и по-късно, след месеци, използваха отново за нова постройка. Но запазиха местоположението, посоката, а даже и почти същия размер, както на старата родова къща. Дали това имаше много голямо значение? Синът на Ной тогава не се замисляше над всичко това, но запомняше всичко.

Ной, понеже не можеше да отлага, всъщност, не искаше да отлага мечтите си, набързо си построи почти сам, защото синът му идваше първоначално по-рядко да му помага, една колиба. От ясенови, акациеви и габърови клони. Измаза основите й с глина, покри я с една черна хартия и след това измаза отново с глина всички места, където черната хартия стигаше до земята.

След това си скова от дъски един нар отдясно на вратата на колибата и го застла с лично напълнен от него сламеник. Материята му я ушиха едни шивачи, а сламата я взе от добри съселяни.  И започна да спи в колибата. Дотогава спеше отвън, върху дъските, с които щеше да си скове нара, а по-късно и кофражите за основите, за стените, за плочите на бъдещото ново превъплъщение на старата родова къща… Но дотогава имаше още време.

Ной не се страхуваше нощем от нищо. Спеше под откритото небе, но понякога си вземаше дъждобран, за всеки случай – ако завали. Когато започна да спи в колибата, съобщи за това на жена си и на сина с толкова тържествен тон, сякаш беше построил вече Ноевия си ковчег. Жена му и синът му не го разбираха напълно, но и не му пречеха, а даже от време-навреме и му помагаха, когато се измъкваха от … цивилизацията. Поглеждаха сегиз-тогиз към колибата на Ной и с известно неудобство премълчаваха неодобрението си към неговата „лудост“: „Да спи върху дъските, когато у дома си има толкова меко и удобно легло! Да си губи времето в този пущинак! Какво ли му е станало?“ – такива и други подобни мисли се въртяха в главите им, но от уважение към Ной не ги изказваха на глас.

Сезоните идваха и се сменяха, но Ной не спираше да живее на старата родова нива и все по-често започна да разказва за своето детство на сина си и на жена си. Разказваше интересни случки, свързани с тази нива, на която са живели баба му и дядо му, родители на баща му, а преди тях (но това не го помнел лично) и родителите на баба му, че и родителите на прадядо му по майчина линия. Случките, които разказваше, бяха живописни и сякаш съживяваха самото минало. Особено се впечатляваше синът на Ной, защото той все по-често и по-често започна да идва при баща си, за да му помага.

Един ден, когато тримата – Ной, жена му и синът им, – почиваха на хармана (той беше оцелял и Ной разказваше не един път за мулетата, с които се е вършеело на него), синът на Ной незнайно защо възкликна: „Мамо, тате, тук е моят роден дом!“ Какъв ти „дом“ бе, глупако! Тя, бъдещата къща още не е построена, а той говори вече за „роден дом“. Майката и бащата се спогледаха и понеже наоколо нямаше никой, от когото да се притесняват :) за душевното състояние на детето си, го попитаха: „Как така бе, сине, та ти си роден…. еди къде си! Не е тук твоят роден дом, защото ти дълго време си живял там и там, а тук дойдохме едва наскоро и не живеем тук…“ и други подобни увещания.

Синът на Ной, обаче, не разбра от разубеждаването. А повтори: „Не. Тук наистина е моят роден дом“ и продължи да гледа короните на дъбовите дървета и синьото небе над тях. Родителите му не продължиха да го разубеждават. Просто си замълчаха.

Но „ковчегът“ все повече и повече се оформяше. Ден след ден, седмица след седмица, година след година. Мъничките брезички, засадени от тях с ръст от 50 см, вече започнаха да издигат снага – 1, 2, 3, 5, 8… метра и не спираха да растат. Същото беше и с ябълките, крушите, сливите, прасковите, мушмулите, черешите, вишните, дюлите, кестените, орехите, лозниците … – всичко растеше пред очите им и хубавееше. Пустошта се превръщаше постепенно в Райска градина.

Синът сам не разбираше напълно онова, което изрече пред родителите си, но усещаше, че казаното отговаря на Истината. Коя Истина – той все още не можеше да осъзнае напълно, но усещаше, че е Истината.

Минаваха години, родовата къща беше се превъплътила в новата постройка, която Ной, жена му, синът им и бригади от двата рода построиха за около една година и половина, а градината растеше и хубавееше все повече и повече: ягоди, малини, къпини, домати, чушки, дини, пъпеши, праскови, кайсии… какво ли не раждаше тази градина… И семейството на Ной започна да пести средства, защото до този момент нямаха никакви спестявания – всичко си харчеше за насъщния.

Взеха си и козичка, тя роди яренца, после взеха и кокошчици, те снасяха и яйца, ядяха вече все повече и повече „своя храна“ и това им се отрази на целия живот благотворно. Пееха често в градината, докато работеха. Пееха и докато строеха. Пееха и когато правеха отпадъчна яма, когато копаеха и строеха водоем, когато прокопаваха водоснабдителния канал близо няколко месеца непрекъснат труд. Пееха и всъщност може би наистина за първи път Живееха!

Живееха, а не съществуваха, защото Градяха нещо вълшебно, нещо Божествено.

Щяха да минат доста години, докато синът на Ной осъзнае причината, поради която беше казал, че там е неговият“роден дом“. Неговите чувства на Творец растяха успоредно с Градината. За първи път в живота му нещо истински живо зависеше от неговата любов, всеотдайност, внимание, грижовност и предвидливост. Синът на Ной се учеше от баща си и майка си непосредствено в Градината и неусетно и за тримата обикна Земята, обикна пръстта, почвата, всички растения, всички животни, всички щъкащи твари наоколо – насекоми, влечуги, птици, бозайници….

Минаха още години и Ной, както и жена му, а може би най-вече синът им, разбраха че са построили, без да се усетят, Ноевия ковчег: едно приказно имение, семейно, родово, потомствено имение. Сред пустошта бяха създали парче Рай, парченце Райска градина, в което имаше възможност наистина всички живи твари да се спасят от потопа на технизацията и идиотизацията, която все повече господстваше в … цивилизацията. Брезите вече се издигаха на около 12-15 метра, растителният свят ставаше все по-жизнен, все по-разнообразен, все по-свеж, животинският – също. И една невероятна, вълшебна енергия се излъчваше в това място. Всеки, който идваше на гости на семейството на Ной, освен че получаваше прекрасни плодове и зеленчуци, си занасяше у дома и нещо много по-важно: усещането за Жив Живот.

Аз бях и все още съм чест гостенин на семейството на Ной. Приятели сме със сина на Ной и ето откъде го познавам и самия Ной, баща му. А ти познаваш ли лично Ной? И спомняш ли си за него? :) :) :)

Related posts

Сътвори своето щастие

Сътвори своето щастие

Глава от книгата на Владимир Мегре „Пространство на Любовта“ от поредицата „Звънтящите кедри на Русия“ Редакционна бележка: Списание „Влъхвите“ публикува някои откъси от тези знаменити книги, без да сме сключили договор за рекламна дейност с автора им. Водени сме единствено от убеждението, че чистите ни помисли ще бъдат усетени достатъчно добре от читателите, както и

Posted
ДА ПОДАДЕМ РЪКА НА ПАДНАЛИЯ, А НЕ ДА ГО ДОНАТИСКАМЕ В КАЛТА

ДА ПОДАДЕМ РЪКА НА ПАДНАЛИЯ, А НЕ ДА ГО ДОНАТИСКАМЕ В КАЛТА

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Когато мислим, говорим, пишем за Доброто и Добруването на всички нас, българите, често пъти ни е много лесно да се почувстваме като „велики творци“ и „мъдреци“… Но когато дойде време за Действие… тогава става ясно дали правим разлика между стихийно действие и осъзнато действие. Сега е много лесно да

Posted
Какво означава „Да си направим райска градина“?

Какво означава „Да си направим райска градина“?

Споделил с вас Див Посев Това не е да умрем и да отидем в измислената за наша заблуда „отвъдна Райска градина“. Това не е да витаем из „далечни, невъзможни“ светове, за да имаме оправданието, че си пилеем времето безцелно. Това не да създаваме нещо, с което да се фукаме пред другите. Това не е хоби,

Posted
Езера и локви (първа част)

Езера и локви (първа част)

Росен Ангелов (Благодаря на редакцията на списание „Влъхвите“ за предоставената възможност да споделя по-долните размисли) Преди девет години в България все още излизаше вестник „Родово имение„. За жалост на автора на тези редове мина време и по незнайни за мен причини неговият издател го преименува на „Квантов преход„. Според мен, това беше грешка. Според издателя,

Posted