Песента на Плами – част II. В крак с времето

Разказ от Петка Русева

–Знаеш ли какво—омръзна ми този живот! Само ходим на работа по цял ден, после вечер се забутваме в кръчмата и чакаме нещо да се случи! Млади сме и това би трябвало да са най-хубавите ни години, а какво правим с тях? Абсолютно нищо. Писна ми от тази робска участ– раб-ота, раб-ота, раб-ота… в чакане да ритнеш кофата! Човекът не е създаден от Твореца, за да се мъчи като вол по десет часа на ден, пет дни в седмицата! Някой ни цака и при това ни цака жестоко!—избухна изведнъж Плами, стряскайки приятелката си, която се беше излегнала на дивана и пушеше марихуана.

–Момиче, успокой се и ела си дръпни! Илюминати, масони, извънземни, корпорации, „Златен милиард“—все тая. Ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Прави като мен—аз просто се напивам и не мисля… Животът е, за да се живее, а не, за да се анализира. Имам чувството, че умът ти непрестанно работи и се тормози за нещо, а това е стресиращо. Успокой се, ще ти олекне. Все пак, ходим на работа и не сме седнали като безработни лентяи на издръжка на държавната хазна. Икономиката сега е в застой и много млади хора не намират търсеното от тях поле за изява. Имаме време, млади сме, ще си намерим пътя и ще бъдем щастливи.—отговори убедено Таня.

–Говори за себе си! Ти си на двадесет и една, аз съм с пет години по-голяма, да не кажа стара. Часовникът си тиктака. Цял живот търся нещо, на което да се посветя и да ме прави щастлива, и все не го намирам. Постоянно храня напразни надежди: първо—на учението си, после—на приятеля си, на втори, на трети; сега—уж на работния пазар… чувствам се като използвана и изхабена, обезценена вещ. Все едно съм в някаква игра, чиито правила не зная и където всичко е срещу мен! Чувствам се като кукла на конци, която винаги се налага да прави, каквото трябва и каквото е угодно на другите, а не каквото искам аз! Защо е това противопоставяне? Защо играем едни срещу други? Не може ли това, което е добро за мен, да е добро и за другите? А работата е скучна и обезличаваща! Нищо не се получава! Само разруха! Имам чувството, че всичко около мен се разпада.—изстена Плами.

–Така е, Плами. „За едни сватба, а за други—брадва!“ В джунглата на живота или си хищник, или си жертва! За съжаление, това е светът, в който живеем—светът на силните. Така се е развил човекът по пътя на еволюцията. Това е естествено. И затова трябва човек да си намери някоя хубава работа, да печели пари, да си стъпи на краката, може и къща да си купи след време…всичко става с връзки, казвам ти. Ела с нас в бара, там ще са всички довечера. Добре е да познаваш хората и теб да те познават. Току-виж някъде имало възможност за нас… —замисли се Таня.

–Виж, Таня… —зачуди се Плами на кое да отговори и кое да премълчи— … аз не съм асоциален човек, просто не ми се говори с хора, които не са ми симпатични. Не мога да се насилвам да намирам общ език с тях, ако разговорът не върви. Всички са едни такива, знаеш ли—гледат те като вълци: и мъжете, и жените. Хич не са сърдечни, нито забавни. Седят, пият и само се изтъкват. Постоянно те преценяват, като някоя стока. Няма естественост, има само принуда. Що се отнася до възможностите—имала съм няколко просветвания в живота си, но все не ми се е получавало… за Голямата Любов говоря. Кажи ми, как е възможно да си абсолютно убеден, че еди-кой си е човекът за теб и в следващия момент всичко да се разсипе на прах? Да се окаже, че само ти си бил влюбеният, или по-скоро заблуденият? Всички ти казват—не бързай, не бързай да се впускаш… а ти си сигурен, че точно това е правилното—и се впускаш! Или отпускаш… не знам вече. Като се съди по печалните резултати, май се отпускаш. Абе, не знам… оплетох се май.

Когато бързаш—прибързваш, когато чакаш—изпускаш момента! И все сърцето страда! Защо е толкова трудно да си в крак с времето? Защо любовта не е истинска? Какво искат мъжете? Няма някакви ценности, наоколо ни—само фалш и суета! Повдига ми се! Повръща ми се! Да направим нещо! Това живот ли е да го живееш? Жалко съществуване, нищо повече. Не му анализирам толкова много… просто се дразня, защото не виждам смисъла. Обгърната съм от чувството за смърт и не знам какво да сторя.—отпусна се Плами на дивана до приятелката си, след което прегъна коленете си и ги обхвана с ръце.

–Успокой се, ти казвам! Ще си намерим по-добра работа… и все някога ще си намерим мъже, които ни ценят заради самите нас.

–Точно там е проблемът! Какво съм аз? Какво си ти? С какво сме по-специални от другите? Не…наистина—с какво? С нищо! Замислѝ се! Обикновени момичета сме! Нито сме най-красивите, нито най-умните, не печелим кой знае колко… винаги ще има някоя по-добра от нас. И, както е тръгнало… и по-млада. Замисляла ли си се какво те прави лично тебе ценна. Да, знам, че всеки човек е уникално Божие творение, но къде е тази уникалност? Не сме светици… и ние говорим лоши неща за хората понякога. Какво ни е особеното? Нищо. Спрели сме да се развиваме. Само се променяме… и не е ясно, дали е към по-добро.

Човек се променя с времето. Аз например преди пет години бях много по-различна, отколкото съм днес, ценностите ми също бяха различни. Дори някой да ме оценни заради мене си, оценката му ще бъде въз основа на моментното ми състояние, което е нестабилно… тоест, може да се промени след ден, година, или пет, но със сигурност ще се промени! Как мога да очаквам, че този мъж ще ме обича след определен период от време? Как мога да очаквам, че аз ще го обичам след същия период от време?

Уникалност… каква ти уникалност? Една има дълги крака, на друга ѝ върви математиката, трета обича животните, четвърта свири на китара—а на мъжете им е все едно! Ние сме абсолютно заменими в техните очи… Руса, тъмнокоса, висока, ниска—само погледни порнофилмите! Мъжете не искат една и уникална, те искат много и разнообразие. Каква разлика правят твоето хоби или интереси в техните очи? Никаква! И накрая спират да те обичат, независимо от всичките ти усилия. Омръзваш им и след време са готови да те заменят с почти всяка друга, не непременно по-добра или дори равна на теб, а просто, защото е различна от теб… за едното разнообразие. Не, нямах предвид равна… какво е равенството? Горе-долу на същото ниво, де… Как да задържим любовта? Аз винаги съм давала най-доброто от себе си във връзките си и при все това се чувствам прецакана. Не ми харесва този живот! Защо съм се родила? Няма смисъл. Не виждам смисъл. Боже, покажи ми го този смисъл!—каза Плами, жестикулирайки оживено и вече съвсем притесняваща приятелката си.

–Според мен, както аз, така и ти, имаме нужда да останем за известно време сами…—започна бавно Таня, опитвайки се да заглади всичкото това вълнение.—Да се виждаме с момчета, без да се обвързваме, да почувстваме нашата женска независимост. Полека-лека, нещата ще си дойдат на мястото.—продължи замислено тя.—Довечера ще ходим в бара с Ценко и Стан, ела с нас! Ще бъде весело: ще пием шотове, ще говорим с хората—може някой да си търси човек за предприятието и да станем асистентки в някоя голяма фирма!… Въпреки, че такива няма наоколо, де… Абе, ела, възможността няма да потропа на вратата ти, трябва ти да я търсиш!

–Не, не искам. Не съм в настроение. Искам да си остана вкъщи. Може би ще чета книгата, която съм си свалила на лаптопа. А, да—има едни филми за генномодифицираните храни, които колегата ми даде на дискове и искам непременно да ги гледаме заедно! Не трябва да пестим от храна, знаеш ли, защото може да се разболеем от куп болести. Това е и причината винаги да си купувам био-продукти от пазара… нали знаеш, че все се опитвам да се храня здравословно. Досега не съм успявала да те убедя в тяхното предимство, но филмите със сигурност ще го направят. Има един и за „Монсанто“.

–Какво е генномодифицирани храни? Какво е „Монсанто“? Не съм ги чувала!—попита Таня.

–Ех, ама си и ти! Това е много важно! Трябва да ги знаеш тези неща, ако искаш самата ти да си здрава и един ден да родиш здрави деца. Нали все ми повтаряш, че искаш да си майка и че това е нещо, което винаги си знаела, че искаш… не, като другите жени, някои от които не са съвсем сигурни… филмите—ще ги гледаме заедно някоя вечер. Може да си сготвим вечеря по съквартирантски и тримата с Ценко да ги гледаме. А може да поканим и Стааааан.—завърши изречението неочакввано Плами, шегувайки се с чувствата на приятелката си.

–Да, става.—опита се да звучи безразлично Таня.—Може. Но не днес. Днес отиваме на бар…ти, ако искаш, стой като стара мома вкъщи.

–Тъй вярно! Приятно изкарване!—рече Плами и отиде в стаята си, оставяйки Таня на дивана с джойнта си и няколко празни бутилки бира, оставени на масичката до нея.

Плами седна на леглото си, отвори лаптопа и се зачуди какво да прави. Да чете ли? Да слуша ли музика? Да се обади ли на семейството си в Стара Загора ? Нямаше какво толкова да им каже. Всеки път намираха начин да я ядосат. Телефонът иззвъня. Текстово съобщение от Михаил: „Какво правите, госпожице? Някакви планове за вечерта? Хайде на пица.“ „Излиза ли ми се? Излиза ли ми се с Мишо? Излиза ли ме се на пица с Мишо?“—въпросите профучаха скорострелно в главата на Плами. Мишо беше добър приятел, голям веселяк и хаймана, който излизаше с много момичета, но само като приятели. Не беше заплаха, напротив—винаги беше забавно с него и можеше да си говориш като с брат. Нямаше да започне да ти се натиска изневиделица.

„Освен, ако аз не започна да му се натискам“—каза си полу-иронично Плами. Обичаше да се шегува със себе си и да си отговаря.—„Не, бе, не съм такава.“—„Дали?“—попита друг глас в главата ѝ.—„Я млъкни!“—Скастри тя нелицеприятния глас. Плами взе телефона си и нащрака отговора: „След половин час мини да ме вземеш.“ Започна да се оправя за излизане. Излизаше с Мишо, което значеше—възможно най-представителен вид. Мишо си беше левент—в своите собствени очи и конте—в очите на Плами, но във всеки случай, държеше много на външния си вид, а Плами умееше да се нагажда според компанията. Само как ще се израдва, като я види такава хубава! Ще е горд да се разкарва нагоре-надолу с нея, току-виж познатите от града си помислят, че излизат като двойка. Какво пък? Нека! Да си мислят каквото щат. „Правилно ли постъпвам?“—зачуди се Плами и след като не можа да открие никакви възражения срещу излизането с диджей и дребен пласьор на наркотици на по пица, се врътна още веднъж пред огледалото, да провери стойката си. Провокация. Не само към познатите, но и към Бог. „Покажи ми го този смисъл (иначе ще стана като всички)!“—рече тя на себе си в огледалото, въпреки, че в стаята нямаше никой. А дали? Казват, че човек уж никога не е сам, а Бог бил с него. Какво беше това „всички“, Плами не знаеше със сигурност, но от наблюденията си върху другите хора знаеше, че е лошо. Най-лошото. Душевна смърт.

„Разликата между мен и Таня е, че аз знам, че всичко е илюзия и нищо няма смисъл. А го знам, защото съм на двадесет и шест и не съм глупачка… Така ли? Къде е смисълът? Покажи ми го!… Като някакво товарно магаре, което мамят с вързан морков отпреде му, само и само да продължи да носи товара си… ден след ден: работа, вкъщи, общуване с малоумници… и пак работа, и пак малоумници и малоумници в работата дори! Това е надеждата: един морков!“—мислеше си Плами. Едри, топли сълзи се стичаха по бузите ѝ, бързо се търкулваха по брадичката ѝ и падаха по земята. Тя се връщаше, леко пийнала вкъщи, а токчетата ѝ тракаха по тротоара в нощната тъмнина.

Мишо беше видял някакви познати момичета в пицарията, които празнуваха рожден ден на едната от тях и бе останал. И добре, че стана така, защото при всичките му предразполагащи откритост и веселост, с които се отличаваше от повечето ѝ познати, той не беше кой знае колко интересен събеседник. Плами се почивства гузна, защото понякога мислено го слагаше в графата „малоумник“, наред с останалите малоумници. Но Мишо все пак бе що-годе верен приятел и винаги се опитваше да бъде искрен. При всичките му недостатъци, Плами го харесваше и ѝ се искаше някоя жена (но не тя) да го вкара в правия път.

Мишо бе от типа хора, които се интересуват от тесен кръг теми—бизнес, пари, кой-къде-какво прави, какви далавери върти и, разбира се, наркотици. Почти всеки път, когато бяха излизали, ѝ беше предлагал я някакви хапчета, я прахчета, дори кокаин: „Ето го това, казва се моли, хубаво ще ти стане, за половин час ще обичаш всичко и всички… взимал съм го с приятелката ми, докато правехме секс и е направо влудяващо хубаво. Тя… и тя—като теб, не взимаше дрога, но след като го опита онзи път, постоянно ме молеше да си вземем още…“—казваше той отвреме-навреме за някакви хапчета…

Плами влезе в апартамента. Съквартирантите още ги нямаше. „Добре, тъкмо ще остана за малко сама, преди да нахлуят пияни и да вдигнат джангър!“—помисли си тя. Отново се сети за хапчетата на Мишо. Винаги ги отказваше, а той все ѝ ги предлагаше в тъмното кьше я пред бара, я докато вървяха по уличката до някое заведение… Плами се сети за бившия ѝ приятел—арменец с няколко заведения по Черноморието, който веднъж ѝ беше предложил лъжичка със сладко от хашиш. Тогава тя беше приела от глад за приключения, но липсата на каквато и да е промяна в усещанията ѝ след това я накара да се замисли, дали такава промяна при нея изобщо беше желателна.

„Но моли, или дори кокаин—това е вече прекалено! Все пак, не съм такава!“—помисли си тя. За щастие, другият глас в главата ѝ не се обади този път.—„Добре. Все още не съм съвсем пропаднала. Трябва да се придържам към ниво умерена пропадналост.“—рече си тя, полу-иронично и с горчилка, изхлузвайки обувките си и просвайки се на леглото в стаята си.—„Сигурно съм в криза. Не може, да не съм в криза. Не се държа нормално. Като се замисля, аз винаги съм била в криза.

Но този път знам, че всичко е нищо… Знам го с опита си! Никой няма правото да ми каже, че не съм опитала. Опитах! Опитах всичко!… Е, без твърди наркотици, де. Но истински опит и опиат все пак бяха две различни неща, а второто възпрепятстваше първото. Особено, когато водеше към зависимост… „А, познавайки себе си и любовната ми афера с шоколадовите бонбони, наркотиците са лоша идея…“

Ако не ми покажеш смисъла, ще видиш Ти! Ще взема да се откажа от твоята игра, наречена живот и тогава да видим къде ще намериш някой като мен да ти играе по свирката!… Какъв като мен? Какво ми е особеното?… може би, защото си въобразявам, че мога да заплашвам и предизвиквам Бог, карайки Го да ми обърне внимание и да ми даде някакъв смисъл, който да е истински, някаква причина да продължа това нещо... И все пак, казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Кой знае, може би пък утре ще напусна работа?“—пошегува се със себе си Плами, преди да затвори очи и да потъне в съня си.

Related posts

Училище, а не мъчилище

Училище, а не мъчилище

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов УЧИЛИЩЕ, А НЕ МЪЧИЛИЩЕ Една лична гледна точка, с която авторът не обвързва никого, освен себе си Но подарява на Българската Родна партия   Уважаеми българки и българи, Тук ще споделя как виждам бъдещото българско училище като желано място за деца и възрастни, в каквото може и трябва да

Posted
„ЛУДОСТ“ ОТ ЛЮБОВ

„ЛУДОСТ“ ОТ ЛЮБОВ

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Един ден българският министър-председател се събуди рано сутринта с особена, с нова, с необикновена, с „луда“ мисъл в леглото си: „Аз обичам България! Аз обичам българския народ! Обичам своя скъп народ! Моят народ е прекрасен!“ И се изненада на самия себе си: „Леле, какво ми става??? Полудявам ли? Трябва

Posted
Не искам и не приемам оценки на нашия народ нито от Запад, нито от Изток!

Не искам и не приемам оценки на нашия народ нито от Запад, нито от Изток!

Сън на Живорад Родовлад Оценки, които не сме поискали като народ, са всъщност самооценка на самите „оценители”   Сънувах сън. Че съм в едно голямо Училище. Голямо колкото Земята. И на народа ни български дават разни „слаби”, „средни”, най-много „добри”, а после пак „средни”, „слаби” оценки… А „учителите”, „оценителите” едни такива строги, намръщени, навирили нагоре

Posted
„Не“ на камерите в българските училища!

„Не“ на камерите в българските училища!

5 юли 2013 г. ·  ПРИЗИВ ЗА ОТХВЪРЛЯНЕ НА СТРАХА И ЛИЦЕМЕРИЕТО В УЧИЛИЩЕ Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Призовавам всички свои бивши и бъдещи колеги и ученици, родители и просто хора, да осъзнаем всички заедно, че Страхът от това „какво ще каже шефът за нас„, когато покажем, че не искаме да ни контролира

Posted