Вяра, надежда, любов – част II. Рождество

Разказ от Петка Русева

Родна стряха

Бяла, спретната къщурка,

две липи отпред.

Тука майчина милувка

Сетих най-напред.

Тука, под липите стари

неведнъж играх;

тука с весели другари

скачах и се смях.

Къщичке на дните златни,

кът свиден и мил!

И за царските палати

не бих те сменил!

Ран Босилек

Жено македонска! — Провикна се шеговито Лале към майка си. — Ще правим ли тази година баници, миленки и погачи за зимните празници, или по-добре — не, защото не са толкова здравословни? В Германия приятелите и познатите ми не набиваха толкова много хляб по Коледа и Нова Година… хайде този път да се опитаме да се придържаме по-скоро към плодове и зеленчуци, а не да се запасяваме с дни с храна като невиждали?

–Е, трябва си, Лале — празници са, да се усетят. По празниците ние винаги сме готвили и пекли малко повечко, но през останалото време от годината си живеем по-скромно. Идѝ, обясни на баща ти да се придържа към плодове и зеленчуци! — Засмя се Станка. — Този мечок нали ще озверее? Нали знаеш как обича да си похапва?

–Да, добре… знам. Нищо, де — то много хора обичат да си похапват. И аз също не правя изключение. — Опита се да защити баща си Лале. — Точно затова е добре да не се употребяват толкова много тестени изделия, а по-скоро — естествени храни… за да не се разболяваме и да не дебелеем. Знаеш ли, специалистите по хранене казват, че най-полезни са плодовете, след това — зеленчиците и накрая — ядките? В хляба имало много смляна ГМО царевица (защото е евтина), както и куп набухватели, и Е-та: може би те са причината, кожата ми да се възпалява толкова много, откакто си дойдох от Германия… Там си купувах био-хляб и нямах много външни здравословни оплаквания…

…Но, щом си решила да правиш погачи, нека да ти помогна този път! — Каза бързо Лале, усещайки мълчаливия отпор у майка си както по отношение на темата за Йовковите хранителни навици, така и за семейните такива. — Само ми кажи кога смяташ да приготвяш нещо и аз съм насреща! — Продължи тя с условна готовност, основана на високофилософски разсъждения за семейните взаимоотношения… На Лале ѝ се искаше да помогне за сплотеността на семейството ѝ, а празниците бяха чудесна възможност за това.

Логиката ѝ бе желязна („След време, току-виж съм я развила до ниво титаниева“ помисли си шеговито Лале): колкото по-малко Станка превиваше гръб над печката и фурната, толкова по-здрава и весела би била и толкова повече време и желание би имала да проведе някой по-задушевен раговор със съпруга си. Колкото повече Станка обръщаше внимание на Йовко (и колкото повече вкусотии имаше на трапезата), толкова по-здрав и весел би бил той.

Защо здравето и веселието бяха показателите за семейна хармония в ума на Лале? — „Ами защото Исус е казал: „Радвайте се и се веселете [а не „щастливи бъдете“], защото ваше е царството небесно.“ Явно и основоположникът на религията, в чието име се честваше Рождество, е знаел, че щастие в общоприетия смисъл на думата няма или е изключително трудно да се постигне.“ — помисли си тя.

В ума на Лале радостта и веселието бяха ако не синонимни, то взаимосвързани и взаимопреливащи се чувства. „А може на мен да ми липсва философската проницателност да разгранича едното от другото. Все тая…“ — каза си тя, осъзнавайки невежеството си по темата и приемайки собственото си несъвършенство. Разбирателството между Станка и Йовко беше предпоставка за липсата на противопоставяне между Лале и Равена, които, в случай на едно такова разбирателство, не трябваше да се делят, всяка съответно на „лагер Йовко“ и „лагер Станка“ при всяка дребна неразбория между патриарха и матриарха на семейството… неразбория, която незнайно защо честичко се превръщаше в семеен кандал…

Друг бе въпросът, защо семейство Цветкови отбелязваха Рождество откакто се помнеха, тъй като нито бащата, нито майката не бяха силно вярващи — Йовко беше все още тайно подвластен на идеалистическата комунистическа идеология, докато Станка беше жена-материалистка и „твърдо стъпила на земята“. Въпреки това, подобно на повечето атеисти, всеки един от тях си оставяше по една малка вратичка, че: „Всичко [т.е., Бог] е възможно…“

Тези разсъждения се въртяха в главата на Лале без ред и посока, докато предлагаше кулинарните си умения на майка си. Тя знаеше какъв би бил отговорът, ако споделеше съображенията си относно празниците, а именно: „Адетът е такъв.“ И туйто. Явно Станка Македонска имаше по-непробиваеми аргументи от тези на Лале.

„Какво пък? Ако една традиция не вреди никому и крепи семейството (дори само около трапезата), то тя, макар и изпразнена от смисъл и съдържание, е не непременно лоша… което не значи, че е здравословна (имайки предвид цялото това тесто… пък само тестото да беше… ами коренът на традицията, а именно вярването, че някой друг може да ти е Спасител, освен самия тебе си? И Рождението на този външен Спасител се честваше с такива условности, щото дори и този по(лу)объркан смисъл също се замъгляваше, докато накрая не останеха само… CocaCola и полярните мечки! Тоест, корпорациите! Що за глупост на глупостите?)

Хайде, момиче, не разваляй радостта на семейството си около празниците! То се е видяло, че по отношение на здравето си, си имат определени възгледи. Знаеш, че само ще ги ядосаш, ако кажеш нещо по въпроса, ще те обявят за „дървен философ“ — което във всеки случай беше по-добре от жалното пластмасово коледно дръвче, което украсяваха по традиция всяка Коледа… (Какво съм се вманиачила днес по материалите?) Ако не можеш да предложиш една по-смислена традиция и същевременно да вдъхновиш семейството си да започне да я спазва, по-добре не им отнемай илюзиите.“ Илюзиите понякога бяха единственото, което крепяха хората. И семействата.

***

–Сложи повече мляко… не прави така… намали огъня, има време, докато стане тестото! — Нареждаше Станка, току-побутвайки ръцете на Лале и въртейки се около нея.

–Мамо, стига си ме командорила! Аз знам как се меси тестото… толкова години в Германия сама съм си месила и все ми се е получавало добре… ако искаш толкова да диктаторстваш, месѝ си сама! — Рече най-сетне Лале. Всичкото суетене на майка ѝ около нея я караше да се чувства неспособна и безсилна. Както, когато като малко момиче искаше все да помага на Станка в домакинската работа, а втората все ѝ нареждаше: „Ти не можеш! Малка си!“ Това се повтори толкова пъти, че малката Лале съвсем престана да вярва, че може да свърши нещо „като [големите] хора[та]“ и престана да нахалства с особата си в кухнята.

–Добре, добре, кощрице! Оставям те на собствените ти възможности! — засмя се Станка и далновидно се оттегли.

Както се беше съсредоточила, Лале се замисли, гледайки през прозореца. На голия зимен пейзаж се открояваха двете липички, които баща ѝ беше засадил пред еднофамилната къща, преди повече от двадесет години, по една за всяка от дъщерите си. Отначало след засаждането, липичката на Лале вървеше добре, стана висока и снажна, и даваше много липов цвят. Тази на Равена също растеше на височина, но беше малко хилава и се забави с даването на цвят с една година — такава беше и възрастовата разлика между двете сестри.

Сега Лале забележи, че нейната липичка е останала по-дребничка, докато тази на сестра ѝ е наваксала на ръст и даже я е изпреварила. На дръвчето на сестра ѝ се бяха задържали някои повехнали цветчета и листенца, докато това на Лале беше съвсем оголено. „Сигурно, защото докато бях в Германия, не я дарявах с любовта и вниманието си, та е забавила растежа и развитието си… Нищо, ще се възстанови моята липичка и ще си събере силиците“ — помисли си Лале.

Сети се за стихотворението на Ран Босилек. „Странно… като малка винаги си мислех, че го е писал (и) за нас. Сякаш ни е познавал… преди да се родим… Лале, знам, че обичаш да размишляваш, но по-добре се концентрирай върху работата си, че Станка хей сегичка ще довтаса.“ — сепна се тя от унеса си. — „Сигурна съм, че има психологическа причина да наричам мама „жено македонска“ или по име. Дано да не е нещо лошо. Трябва да го проверя в Гугъл и ако е нездравословно, ще ми се наложи да променя този си навик.“

Младата жена приключи с омесването на тестото, покри го с чиста кърпа и го остави да бухне на топло (ах, тези набухватели!). След половин час взе надигналото се тесто, оформи няколко питки от него, поръсвайки ги с брашно и ги сложи да се пекат. „Традиция и [съмнително] качество.“ — Спомни си Лале думите ог някаква реклама, която бе чула преди години по телевизията и която, незнайно защо, още отекваше в ума ѝ. — „Което не означава, че няма да си хапна от погачата. Все пак съм дъщеря на баща си.“ — пошегува се наум Лале.

Когато беше малко момиче, може би тригодишна, Лале се възхищаваше от височината и силата на баща си дотолкова, че се стремеше да му подражава в много (но не всички) неща, мечтаейки си един ден да стане също толкова голяма и снажна. Тогава Лале съвсем не знаеше, че за момичетата има други стандарти за красота. Пораствайки, Лале не стана нито толкова висока, нито толкова едра и силна като баща си. „И слава Богу!“ Лале си спомни за тригодишното си аз с усмивка. „Няма подражаване на грешния родител. Тате беше правилния родител за малкото ми аз за подражание. Има погрешно подражаване. Ето защо има толкова много съвременни деца с объркана сексуалност. Подражават на погрешните неща и по погрешен начин.“

–Добър ден! — каза Йовко сериозно, отваряйки вратата на кухнята и влизайки „с гръм и трясък“ по своя си, „мечешки“ по думите на Станка стил. Често членовете на семейството му го иронизираха, че е толкова официален с тях. Човекът просто беше възпитан.

–Тате! С мама сме опекли погача. Даже няколко. Ела да си хапнеш. — зарадва се на появяването му Лале.

Станка, която решаваше кръстословижа на кухненската маса, в очакване на творението на Лале и сърбаше приготвеното от дъщеря ѝ кафе, се изправи, отиде до съпруга си и му залепи една звучна целувка по бузата, потупвайки го по гърба. Това, уважаеми читатели, в семейство Цветкови, си беше равносилно на едно истинско малко чудо — на едно малко предколедно рождество.

–Седни, Йовко. — Рече Станка. — Пил ли си кафе днес? Лале, направи кафе на баща си. Той ще ми помогне с тази кръстословица, че не мога да се сетя за едни думи тук. Какво си се ухилила? Погачите изгоряха! Иди да ги провериш! Не забравяй и кафето! — Занарежда Станка пред еднакво смаяните си съпруг и дъщеря.

„На добро е… рождество е.“ — каза си умислената Лале, изваждайки опечените погачи от фурната и заемайки се с приготовлението на пробуждащата напитка.

 

 

Related posts

Затвор и зора

Затвор и зора

Разказ от Белослава Руменова Зора отключи вратата, влезе, съблече зеленото си палто и лилавия си шал и ги окачи на окачалката до прага. Това цветово съчетание я караше да се изглежда в собствените си очи като ирландски леприкон, каквито ги рисуваха по анимационните филмчета. Зора неволно се усмихна на въображението си, което не спираше да

Posted
Предателство и прошка

Предателство и прошка

Разказ от Леа Серафимова – Днес, деца, ще редим пъзел! – тържествено оповести Корнелия Георгиева, възпитателката в детската градина, която се намираше в центъра на града на улица „Лилава”, близо до мястото, където днес се помещава известната художествена галерия. – При това, ще го направим в два отбора, под формата на състезание! – След което

Posted
Семейство в хармония

Семейство в хармония

Съчинил за вас: Живорад Родовлад Написаха се хиляди, десетки хиляди книги за „семейната хармония“. А тя все бяга от доста от нашите семейства. Защо ли? Няма да развивам теории, а ще ви разкажа няколко действителни случки. Изменил съм някои подробности, за да не се разкрива самоличността на „участниците“. Първа случка: Семейство. Баща, майка и дете.

Posted
ДЕТЕТО, ОТ КОЕТО СЕ УЧА ВИНАГИ…

ДЕТЕТО, ОТ КОЕТО СЕ УЧА ВИНАГИ…

Спомени на Живорад Родовлад Уважаеми читатели, Ще ви разкажа за един мой учител. Истински Учител. Който ме вдъхнови завинаги. Защо за него, а не за поредния погром върху държавата ни ли? Ами защото не така наречената „действителност“ определя как ще живея, а способността ми да съхраня радостта си от живота определя „моята действителност“, защото, когато

Posted