„Педагогическа поема“ на Макаренко – част I

С предговор от М. Горки

ИЗ СТАТИЯТА  «ПО СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ»

… А. С. Макаренко, организаторът на колонията в Куряж, до Харков, и всички тия «ликвидатори на безпризорността» не са мечтатели, не са фантазьори, това са, вижда се, нов тип педагози, това са хора, които горят от истинска любов към децата, а преди всичко това са хора, които, струва ми се, добре съзнават и чувствуват своята отговорност пред децата. Без­бройните трагедии на нашия век, които възникват върху вулканичната почва на непримиримите класови противоречия, достатъчно убедително разказват на децата историята на кървавите грешки на бащите. Това би трябвало да възбуди у бащите чувство на отговорност пред децата, би трябвало, време е!

Новият тип педагог вече намери своето отражение в ли­тературата: такава е монументалната и героическа фигура на «Викниксор» в «Републиката Шкид», зачатъци на този тип има в книгата на Огнев «Дневникът на Коста Рябцев» и даже в доста страшния разказ «Химери» на твърде талантливата Л. Копилова.

Старата наша литература от Помяловски до Чехов ни даде огромна галерия от портрети на педагози-садисти и равно­душни чиновници, «хора в калъф», тя ни показа ужасяващата фигура на Передонов, класически тип на роб на дребнави страсти. В старата художествена и мемоарна литература също тъй рядко и епизодично, както и в действителността, се мярка учителят, който обича своите ученици и разбира, че днешните деца утре ще бъдат строителите на живота, утре ще почнат да проверяват работата на бащите си и безжалостно ще от­криват всички техни грешки, тяхното двуличие, страх, алчност, леност.

Аз имах щастието да видя в Съветския съюз учители и учителки, които работят в условия крайно трудни, жестоко трудни, но работят със страстта и патоса на художници.

През лятото на 1891 година бях в Куряжкия манастир. Там беседвах със знаменития на времето Йоан Кронщадски. Но аз си спомних, че съм идвал някога в тоя манастир, след като прекарах три дни в него, между четиристотинте господари, бивши «безпризорни» и «социално опасни», с които бях за­вързал приятелство чрез писма. В паметта ми този манастир живееше под имената Рижовски, Песочински. В 1891 година той беше богат и прославен, «чудотворната» икона на Богоро­дицата привличаше много богомолци. Манастирът беше заобиколен с горичка, част от която беше превърната в парк. Зад дебелите стени се издигаха две църкви и разни други сгради; под стръмнината на хълма, зад летния храм, имаше параклисче и в него, над извора, се намираше иконата — магнитът на манастира. През годините на гражданската война селяните бяха изсекли парка и горичката, изворът беше пресъхнал, параклисчето беше разграбено, стените на манастира бяха разру­шени, от тях бе останала само тежката груба камбанария с врата в основата. От лятната църква бяха свалили кубето и тя бе се превърнала в двуетажно здание, където бяха поме­стени клуб, зала за събрания, трапезария за 200 души и спалня за девойките-колонистки. В старата зимна църква още служат в празнични дни, в нея се молят няколко десетки старци и бабички от близките селца и чифлици. Тази църква пречи на колонистите, те я гледат и въздишат.

— Ех, да ни я дадат, ние бихме я използували за трапеза­рия, а така трябва да закусваме, обядваме и вечеряме на две смени по 200 души, сума време се губи напразно.

Те се опитали да я завоюват през нощта срещу един празник, свалили от камбанарията всички малки камбани и ги наредили на амвона в църквата, устройвали и още много разни други чудеса, но началството от града им забранило всичко туй.

С децата от тази колония кореспондирах четири години, като следях как постепенно се променя техният почерк, грама­тиката, как расте тяхната социална грамотност, как се разши­ряват познанията им за действителността — как от малки анархисти, скитници, крадци, от млади проститутки израстват добри, работни хора.

Колонията съществува от седем години. Четири години тя била в Полтавска губерния. За седем години от нея излезли няколко десетки младежи за работническите факултети, агро­номическите и военни училища, а също за други колонии, но вече като «възпитатели» на малките. Свободните места неза­бавно се попълвали от момчета, изпращани от криминалната милиция или довеждани от улицата, а доста скитници се явя­вали доброволно. Общата цифра на колонистите никога не спадала по-долу от четиристотин. През октомври миналата го­дина един от колонистите ми писа от името на всички «ко­мандири» :

«Ако знаехте как всичко у нас се промени след заминава­нето ви! Много от нашите стари колонисти започваха самостоя­телен живот в производството, в работническите факултети и фабрично-заводските училища. Останаха много малко от пре­дишните момчета, всички са новаци. Животът с новаците, разбира се, по-трудно се урежда отколкото с ония, които вече бяха привикнали към трудовия обществен живот. Дисципли­ната в колонията след излизането на старите колонисти почна да отслабва. Но ние, останалата част от старите, не трябва да допущаме това и няма да го допуснем. Сега в нашата колония цялото училище се преустройва, организира се нова прогим­назия, а за надхвърлилите училищната възраст — учебни работилници. Голям е стремежът към учение, затова никой от четиристотинте души не отминава вратата на училището.»

Сега в колонията има 62 комсомолци, някои от тях учат в Харков, един е вече във втория курс на медицинския фа­култет. Но всички живеят в колонията — от нея до града има 8 км. И всички вземат активно участие в текущата ра­бота на другарите си.

400-те колонисти са разделени на 24 отреда: дърводелци, шлосери, работници на полето и в градините, пастири, свинари, трактористи, санитари, пазачи, обущари и т.н. Стопан­ството на колонията е: 43 хектара, ако се не лъжа, орана земя и зеленчукова градина; 27 хектара гора, крави, коне, 70 породисти свине, които селяните твърде охотно купуват. Има селскостопански машини, два трактора, собствена електрическа станция. Дърводелците работят поръчки на завода за взривове — 12,000 сандъка.

Цялото стопанство на колонията и нейният живот факти­чески се намират в ръцете на 24-те изборни началници на ра­ботните отреди. В техни ръце са ключовете на всички скла­дове, те сами набелязват плана за работата, ръководят рабо­тата и са длъжни да вземат в нея лично, активно участие на­равно с целия отред. Съветът на командирите решава въпроса: да приеме ли, или не, доброволно идващите, съди другарите, които небрежно се отнасят към работата, нарушителите на дисциплината и «традицията». Завеждащият колонията, А. С. Макаренко, обявява на провинения пред строя на колонистите постановлението на командирския съвет: мъмрене или извън­редна работа. По-сериозните и повтарящи се провинения: ле­ност, постоянно отбягване от тежка работа, оскърбяване дру­гар и изобщо всякакви нарушения на интересите на колек­тива, се наказват с изключване на виновния от колонията. Но тия случаи са крайно редки, всеки от съвета на командирите добре помни своя живот на свобода, помни това и провини­лият се, когото заплашва опасността да бъде изпратен в дет­ски дом — учреждение, единодушно необичано от «безпри­зорните».

„Една от традициите на колонията е «да не завързваш ро­ман със своите момичета». Тя се спазва строго. Друга тради­ция: когато довеждат момче или момиче от криминалната ми­лиция, строго се забранява да го разпитват: какъв е той, как е живял, за какво е попаднал в ръцете на криминалната ми­лиция? Ако «новакът» сам почне да разказва за себе си — него не го слушат, ако той се хвали със своите подвизи — не му вярват, присмиват му се. Това винаги отлично дей­ствува на момчето. Казват му:

— Ти виждаш, тук не е затвор, тук ние сме господари, ние сме такива като тебе. Живей, учи се, работи с нас, ако не ти харесва — ще си идеш.

Той бързо се убеждава, че всичко това е истина, и лесно се сраства с колектива. През седемгодишното съществуване на колонията е имало, струва ми се, не повече от десет «на-пущания» на колонията.

Един от «началниците», Д., попаднал в колонията на 13 го­дини, сега той е на 17 години. От 15-та си година той коман­дува отред от 50 души, болшинството по-възрастни от него. Разказваха ми, че той е добър другар, твърде строг и спра­ведлив командир. В своята автобиография той пише:

«Когато бях комсомолец, увлякох се от анархизъм, за което и бях изключен.» «Обичам живота, а най-много музиката и книгата. Страшно много обичам музиката.» По негова ини­циатива колонистите ми направиха прекрасен подарък: 250 души ми написаха и подариха своите автобиографии. Той, Д., е поет на лирически стихове на украински език. Стихо-творци колонисти и няколко души. Издава се отлично илю­стровано описание, редактират го трима, илюстраторът Ч., също «командир», е безспорно човек талантлив и сериозен, към своя талант се отнася с недоверие, предпазливо.

Той е бежанец от Полша и своето житейско странствуване е почнал на 8 години. Бил в Ярослав в детските колонии, но оттам избягал и почнал да краде по трамваите. След това попаднал при един зъботехник и при него се «пристрастил към четене и рисуване». Но «улицата го примамвала», избягал от зъботехника, като взел «няколко златни царски монети». Изхарчил ги за книги, хартия, бои. Плувал по Бяло море като помощник-огняр, но «поради слабо зрение бил принуден да слезе на брега». Работил като «инструктор по събиране нату­ралния данък» на Печора сред ижемските зиряни. Научил езика на аиряните, живял при самоедите, преминал с шейна, впрегната с кучета, билото на Урал до Обдорск, попаднал в Архангелск; там вършил обири, живял в нощни приюти, след това почнал да рисува фирми и декорации. Работил в Изо, между другото подготвил се за прогимназия, фалшифицирал документи и постъпил във Вятоския художествено-занаятчийски техникум. «Изпита издържах между първите, а по рисуване бях признат за талантлив, но не повярвах в това.» Избрали го в студентския комитет, ръководил културната работа. През зим­ната ваканция бил арестуван, защото «хлътнал» с документите: до пролетта лежал в изправителен дом. Но и там не пре­ставал да седи над книгата, и там ръководил културната ра­бота. След това станал репортьор на «Северна правда».

Всичко това се разказва без хвалба и, разбира се, без сянка от желание да се предизвика съчувствие. Не, разказва се просто, така: вървях из блатото, след туй в гората се за­блудих, излязох на междуселския път, песъчлив беше, тежко се ходеше.

Да се преразказва цялата биография на Ч. е дълго. Тя засега завършва с това, че той доброволно дошъл в коло­нията на Куряж, живее там и дейно работи, учи се, учи и по-малките. «Искам да бъда като преди човек, обичам книгата и молива» — казва той. Той е красив, строен юноша с очила, лицето му изразява гордост, той говори кратко, сдържано. С малките е удивително внимателен, а към равните си по въз­раст другари — сърдечен, нежен. Може би затуй, защото в живота му имало такъв случай: в Архангелск той се запо­знал с един момък, също художник, и той също боготворял литературата. Казвал се Васка. Но с него не можал дълго да живее, той се обесил, като прикачил на гърдите си едно листче: «Дължа на хазяйката си осем копейки, ако имаш, дай й ги.»

Няма съмнение, Ч. е много даровит юноша и аз мисля, че сега вече той няма да пропадне. . . Неговата биография не е изключение, такива са повечето от тези, които прочетох и които ми бяха разказани. Аз на драго сърце бих се съгласил да не зная тези биографии, едни страшни със своята крат­кост, а други — със своята яркост. Сит съм вече на всякакви ужаси.

Откъде са се взели «безпризорните»? Това са деца на «бежанци» от западните губернии, пръснати из цяла Русия от вихъра на войната, на бедни хора, загинали през граждан­ската война от епидемии и глад. Децата с лоша наследстве­ност и неустойчиви пред съблазните на улицата, очевидно, вече са загинали, останали са само напълно способните за самозащита в борбата за живот здрави деца. Те охотно се съгласяват да работят всичко, лесно се подчиняват на трудо­вата дисциплина, ако тя е тактична и не оскърбява съзна­нието им за собствено достойнство, те искат да се учат, и добре се учат. Те разбират значението на колективния труд, разбират неговото предимство. Аз бих казал, че животът, макар и суров, но превъзходен възпитател на хора силни, е пък питал тези деца като колективисти «по дух». Но същевременно почти всяко от тях е вече с малко или много рязко очертана индивидуалност, всяко от тях е човек «със свое лице». Колонистите от Куряжката трудова колония правят странно впечатление на «благовъзпитани». Това особено се забелязва в техните отношения към «малките», към новаците, които току-що са дошли или които току-що са доведени. «Мал­ките» изведнъж попадат в замайващи условия на умна грижливост от страна на инак страшните на улицата юноши. Нали именно такива юноши са ги пердашили, експлоатирали, учили са ги да крадат, да пият ракия, учили са ги на много други работи. Един от «малките», пастирче, отлично свири на флей­та в оркестъра на колонията — научил се да свири за пет ме­сеца. Твърде забавно е да се гледа как тактува с голата си, с чугунен цвят ръка. Той ми каза:

— Когато дойдох тук, много се изплаших. Ле-ле-е, мисля си, колко много са тук! Ако почнат да ме бият, няма да мога да се измъкна. Но никой даже с пръст не ме е бутнал.

Удивително просто и леко се чувствувах между децата, а аз съм човек, който не умее да говори с деца, всякога се боя да не кажа нещо излишно и тази боязън ми връзва езика. Но децата от Куряжката колония не будеха у мен такава боязън. Впрочем, не стана нужда да говоря с тях, самите те са добри разказвачи и всеки от тях има какво да разкаже.

Отлично изработеното между тях чувство на другарство се разпространява, разбира се, и върху момичетата — в коло­нията те бяха повече от петдесет. Едно от тях, на около 16 години, червенокосо, весело, с умни очи, разказвайки ми за книгите, които е прочело, изведнаж каза замислено:

— Ето, аз говоря с вас, а две години бях проститутка. Тези потресающи думи бяха казани така,  сякаш момичето си спомняше лош сън.   А и аз взех тия думи в първата ми­нута   за   неочаквано   «вметнато   изречение», ненужно вмък­нато в живите редове на разказа.

Както и юношите, девойките са здрави, също така «благовъзпитано» се държат, работят с всички сили и с този жар, който прави даже тежката работа весела игра. Те са «дома­кините» на колонията, също така са разделени на отреди, също имат свои «командирки». Те мият, шият, работят на полето, в зеленчуковата градина. В трапезарията, в спалните на колонията е чисто и макар небогато, сиво, но уютно. Ръ­цете на момичетата са украсили ъглите и стените с клончета зеленина, с букети полски цветя, с китки сухи ароматни , треви. Навсякъде се чувствува любовният труд и стремеж да се украси животът на четиристотинте малки деца.

Кой можа така неузнаваемо да измени, да превъзпита сто­тици деца,  така жестоко и оскърбително смачкани от живота? Организатор  и   завеждащ   колонията  е   А.   С.   Макаренко. Безспорно,  той е талантлив педагог.   Колонистите наистина го обичат и говорят за него с тон на такава гордост, като че ли те сами са го създали.  Той външно изглежда суров,  скъп на думи, над 40 години, с голям нос, с умен и проницателен по­глед,  той прилича на военен и  на    селски учител   „с идеи“. Говори  хрипкаво,      като   със    спаднал    или   простуден   глас, движи  се бавно,  навсякъде успява,    всичко вижда,      познава всеки  колонист,   прави  му  характеристика  с  пет думи,   също като че ли прави моментална фотография на характера му.  У него   сякаш   е   развита   необходимостта   мимоходом,   незабеля­зано да погали някое  дете,  да  каже  на всеки  ласкава дума, да се усмихне,  да поглади стригана главичка.

В събранията на командирите, когато те деловито обсъж­дат работата в колонията, въпросите за прехраната и взаимно се изтъкват неуспехите в работата на отредите, разните не­брежности, грешките — Антон Макаренко седи настрана и само отвреме-навреме казва по две-три думи. Почти винаги това са думи на упрек, но той ги произнася като по-стар другар. Слушат го внимателно и не се стесняват да спорят с него като с 25-и другар, който е признат от двадесет и четирмата за по-умен и по-опитен от всички тях.

Той е въвел във всекидневния живот на колонията нещо от военната школа и това е причината за разногласията му с украинската Народна просвета. В 6 часа сутринта в двора на колонията тръбата дава сигнал: «Ставай!» В 7 часа, след закуската, се дава нов сигнал и колонистите образуват каре в средата на двора, в центъра на карето застава колонист със знамето, отстрани на знаменосеца — двама колонисти с пушки. Пред фронта Макаренко накратко обяснява на мом­четата предстоящите дневни задачи и ако има провинили се в нещо — обявяват се наказанията, които са определени от командирския съвет. След това командирите повеждат своите отреди към работата. Целият този церемониал се харесва на децата.

Но още по-церемонно, даже тържествено, колонията пре­даде петте вагона сандъци на представителя на завода, който ги беше поръчал. Гърмеше оркестърът на колонията, държаха речи, а великото значение на труда, който създава култу­рата, за това, че само свободният колективен труд ще доведе хората до щастлив живот, само премахването на частната собственост ще направи хората другари и братя, ще премахне всички страдания в живота, всички негови трагедии. Не би могъл човек без най-дълбоко вълнение да гледа редиците на тип мили, сериозни муцунки на четиристотинте чифта разно­цветни очи, когато те с гордост, с усмивка гледат каруците, тежко натоварени с дървен материал, обработен от дърводел­ците колонисти. Великолепно, дружно прозвуча гордото „ура!“ oт четиристотин гърла.

А. С. Макаренко умее да говори на децата за труда с такава спокойна, скрита сила, която е по-понятна и по-красноречива от всички красиви думи. А за него, според мене, по-красно говори следната извадка от неговия малък предговор към биографиите на възпитаните от него колонисти:

«Когато преписвах стотната биография, аз разбрах, че чета най-потресающата книга, която ми се е случвало изобщо да чета. Това е концентрирана детска скръб, разказана с такива прости, такива безжалостни думи. Във всеки ред аз чувствувам, че тия разкази не претендират да предизвикат у никого жалост, не претендират за никакъв ефект, това е прост, искрен разказ на малкия, изхвърлен в самота човек, който вече е привикнал да не разчита на никакво съжаление, който е привикнал само към враждебните стихии и е привикнал да не се смущава в това положение. В това, разбира се, е страшната трагедия на нашето време, но тази трагедия виж­даме само ние. За горкиевците тук няма трагедия — за тях тя носи привично отношение между тях и света.»

«За мен в тази трагедия може би има повече съдържание отколкото за всеки друг. Аз в продължение на осем години трябваше да виждам не само безобразната мъка на изхвър­лените на пътя деца, но и безобразните духовни изкълчвания у тези деца. Да се ограничавам със съчувствие и съжаление към тях аз нямам право. Отдавна бях разбрал, че за тяхното спасение съм длъжен да бъда непреклонно взискателен, суров и твърд … Аз трябваше да бъда по отношение на мъката им също такъв философ, каквито бяха те самите по отно­шение на себе си.» 1929 год.

«В това е моята трагедия, и аз особено я почувствувах, като четях тези записки. И това трябва да бъде трагедия за всички ни, ние нямаме право да извръщаме глава от нея. А ония, които си правят труд да изпитват само сладката жа­лост и захарното желание да доставят на децата само приятност, те просто прикриват своето лицемерие към тази обилна и затова евтина за тях детска скръб.»

М. Горки

ИЗ КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА НА А. М. ГОРКИ С А. С. МАКАРЕНКО

Гр. А. С. Макаренко,

Приемете моята сърдечна благодарност за Вашето писмо, което така много ме зарадва, а също тъй и за обещанието да ми изпратите снимки от колонията и колонистите. Може би ще ми изпратите и отчет за работата, ако имате такъв?
Моят адрес е: Italia, Sorrento, М.Gorki, Италия, Соренто; М. Горки.
Имате ли в колонията библиотека? Ако имате, не мога ли да я попълня? Ако имате нужда от това — пратете списъка, на необходимите ви книги в Москва, Кузнецки мост, № 12, «Международна книга», до Иван Павлович Ладижников.
Много ми се иска да бъда с нещо полезен на колонията. Предайте моя сърдечен привет на всички колонисти. Кажете им, че те живеят в дни с велико историческо значение, когато особено се изисква от човека любов към труда, необходим, за да се награди новият, свободен, щастлив живот на земята.
Привет на работниците, това са винаги най-великите герои в историята на човечеството, в делото, целта на което е свобода и щастие!
19. VII. 1925 г. М. Горки

Драги А, С.,
Писмата на колонистите ме твърде много затрогваха и ето, отговарям им както мога. Всъщност жалко ще бъде, ако тия момчета, като излязат от колонията, се разпръснат самотно кой накъде види и всеки почне сам отново да се бори с живота.
Аз се възхитих от Вашето писмо — и от тона му, и от неговото съдържание. Това, което Вие казвате за «деликатността» в отношенията към колонистите, е напълно правилно и отлично. Това действително е система за превъзпитаване и само такава тя може и трябва да бъде всякога, а особено в наши дни. По дяволите вчерашният ден с неговата мръсотия и духовна нищета. Нека помнят за него историците, но той е ненужен за децата, той им вреди.

Сега не мога повече да пиша, дошли са при мене група чужденци, неловко ми е да ги заставям да ме чакат. А иска ми се да Ви отговоря, макар и накратко, и то веднага, за да Ви изразя моето най-искрено уважение за Вашия умен, пре­красен труд.

Стискам   крепко   ръката   Ви

Соренто,   17.  VII.   1925 г.

М. Горки

А.  Макаренко,

Получих писмото на колонистите и Вашето. Много се равам, че отношенията между мен и колонистите вземат правилен характер. Аз моля Вас и колонистите да ми пишете всеки път, когато желаете — а още повече, когато е нужно.

Аз изпратих за колонията снимки от Неапол и Соренто, получихте ли ги? И писах в Москва да изпратят в колонията всички   мои   книги.

Бих искал през есенните вечери колонистите да прочетат моето «Детство», от него те ще видят, че аз съм също такъв човек като тях, само че още от малък умеех да бъда упорит в желанието си да се уча и не се боях от никакъв труд. Вярвах, че наистина: «учението и трудът на всичко надвиват».

Много  се  радвам,   че  моят съвет  за създаване дружество за взаимопомощ  се е харесал    на   Вас     и    на    колонистите. Трябва да се обърне сериозно внимание  на подпомагането на ония   от   тях,   които   отиват   в   работническите   факултети    — защото  животът  на  рабфаковците  е  особено  тежък,   нали?

Кажете на колонистите, които ми пратиха писмо, че сър­дечно им благодаря, но нямам време веднага да им отговоря, защото съм много зает. Желая им всичко най-хубаво и бодър дух. На Вас пожелавам същото. [Началото на 1926 г.] Въдете здрав

М.  Горки

А.   Макаренко,

Сърдечно ви поздравявам и моля да поздравите колонистите с преместването Ви на друго място.

На всички ви желая нови сили,  бодър дух,  вяра в своето дело!

Вие извършвате едно прекрасно дело, то трябва да ви даде отлични плодове.

Тази земя е наистина наша земя. Ние сме, които сме я направили плодородна, ние сме я украсили с градове, набраздили с пътища, създали на нея всевъзможни чудеса, ние, хората — в миналото нищожни късчета безформена и няма материя, след туй — полузверове, а сега — смели основоположнци на новия живот.

Бъдете здрави и взаимно се уважавайте, като не забра­вяте, че във всеки човек е скрита мъдрата сила на строител и  че трябва да й се даде воля за развитие и разцвет,  за да може да  обогати  земята  с  още  по-големи  чудеса.

Привет Соренто,   3.  VI.   1926 г.

М. Горки

Разглезвате ме, Антон Семьонович, с Вашите похвали. Та аз знам, че за колонията не правя нищо такова, което поне малко да облекчи живота и работата на колонистите. Не правя, пък и не мога нищо да направя. Дали да ви изпращам за библиотеката прочетените от мен книги, преводи от чужди езици? Биха се събрали доста такива книги. Искате ли? Ще ви ги изпращам.

Много ме вълнуват милите писма на колонистите, с такава радост чета тия кривулици, написани от трудови ръце. Моля, прочетете им моя отговор.

Вас крепко прегръщам, удивително човечище сте Вие и именно от ония, от каквито Русия се нуждае. Макар и да не обичате похвалите, но това Ви казвам от цялата си душа и нека си остане между нас.

Соренто,   12.  VII.   1926 г.

Бъдете здрав,  другарю мой.

А.  Петков

Р. S. Ами как живее онази дивичка девойка, за която ми писахте? Помните ли — недоверчивата, която винаги мълчала?
Пишете ми за нея.                                                                      А. П.

Скъпи др.   Макаренко,

Тъй като имам способността да си «въобразявам», аз, разбира се, си представях колко трудно Ви е навярно да ко­мандувате три стотици юноши, не много склонни към дисци­плина и организиран труд. Но като си представям това, аз, разбира се, не мога да почувствувам цялата сложност на Ва­шето положение.

А ето, сега аз чувствувам това и го разбирам. Научиха ме да почувствувам и разбера какво сте вие и как дяволски трудна е Вашата работа, двама бивши крадци, автори на из-вънредно интересната книга «Републиката Шкид». «Шкид» — това е съкратеното название на «Школа на името на Достоев­ски за трудно възпитаеми деца». Те, възпитаници на тази школа, описват нейния бит, положението си в същата школа и изобразяват съвсем монументалната фигура на завеж­дащия школата, великомъченик и истински герой, Виктор Николаевич Сорин. За да разберете това, което от цялата си ду­ша желая да Ви кажа, Вие трябва да прочетете сам тази удивителна книга.

А ето какво искам аз да Ви кажа: мене ми се струва, че Вие сте именно такъв голям човек като Викниксор, ако не и нещо повече от него, че сте именно такъв страстотрепец и истински другар на децата — приемете моя почтителен поклон и моето удивление пред силата на Вашата воля. Има нещо особено значително в това, че за да Ви почувствувам, да разбера Вашата работа, ми помогнаха също такива момчета като Нашите   «възпитаници»,   Вашите   колонисти.   Има  —  нали? Ето,  това е всичко,  което исках да Ви кажа. Прочетете   «Републиката   Шкид»   —   издадена   от   Госиздат, — напишете ми Вашето впечатление  за тази книга и за славния й герой Викниксор.

Стискам  Ви силно  ръката

М.   Горки

Р. S. От само себе си се разбира, че Вие можете да се ползувате за сборника от моите писма. Портретът Ви е из­пратен от Москва.

Пиша  и  на  колонистите,   прилагам   и  писмото  до  тях.

И още веднаж Ви стискам ръката.

Соренто,   28.   III.   1927 г.

А.   П. Уважаеми   др.    Макаренко,

Много съм развълнуван и огорчен от последното Ви писмо. Съжалявам, че Вие не ми съобщихте за неприятностите, които сте преживели, още в началото им. Това си обяснявам с Ва­шата удивителна деликатност по отношение на мен, с Вашето нежелание да ме «безпокоите». Напразно! Ако знаехте колко малко се съобразяват с това другите мои кореспонденти и с какви молби се обръщат към мене! Един ме молеше да му изпратя в Харбин — Манджурия — пиано, друг ме пита коя фабрика за бои в Италия изработва най-хубави бои, питат ме развъжда ли се в Тиренско море моруна, за колко време узряват портокалите и т. н., и т. н.

А Вие, човекът, който върши толкова сериозна работа, се церемоните. Напразно.

С какво мога да помогна на Вас и на колонията? Много Ви моля — пишете ми по това. Аз вече написах в «Известия» да изпратят при Вас добър кореспондент, който добре да осветли живота и работата на колонията, но това, разбира се, не е важно, а ми кажете с какво бих могъл да Ви бъда по­лезен практически?

Моля Ви, предайте на момчетата моя сърдечен привет и пожелания за всичко най-хубаво.

Мога да Ви изпратя много книги с различно съдържание, които ми са ненужни. Да ги изпратя ли?

Като  първа пратка  Ви изпращам един малък пакет.

Стискам силно ръката Ви. На децата скоро ще напиша дълго писмо, ще пиша и на Вас, а сега моля да ме извините — дойдоха чужденци и аз трябва да ги приема. Уморителна работа!

  1. III. 1928 г.

 

Скъпи  др.   Макаренко,

Вашето скръбно писмо получих заедно със статията на Остроменецка; като четях статията едва не се разревах от вълнение, от радост. Какъв чудесен човек сте, каква пре­красна човечна сила! Вашето настроение, Вашата тревога разбирам добре, това ми е познато, та нали са тъпкали и мои начинания, скъпи на душата ми, напр. — «Всемирната лите­ратура». Но аз не вярвам, че Вашето прекрасно дело ще погине, не вярвам! И позволете ми приятелски да Ви упрекна: напразно Вие не искате да ме научите как и с какво мога да помогна на Вас и на колонията. Но нали работата е някак свързана с мен и срамно ми е, неловко ми е да остана паси­вен в тия дни, когато е необходима помощ.

Мене ми е известно, че Вие сте поискали субсидия от 20 хиляди. Аз имам сведение, че Вие ще получите тия пари. Книги ще ви изпращам. Седем пакета пращам с това писмо, от Москва ще Ви изпратя всички мои книги. Добре би било, ако съставите списък на необходимите Ви книги и го изпра­тите в Москва. Чистие пруди, Машкова улица 1, кв. 16.

Друго: много ми се иска да подаря на децата инстру­менти за духов оркестър и за оркестър от балалайки. Позво­лете ми. Може би между децата ще се намерят талантливи музиканти. А аз имам възможност да набавя всичко това твърде евтино. Заминавам за Русия към 25 май, при Вас ще бъда през втората половина на м. юни.

Предайте моя сърдечен привет на децата и ме научете да направя нещо приятно за тях. Скъпи другарю, аз твърде добре зная великото значение на малките радости, изпитани в детинството.

Стискам  крепко   Вашата  талантлива  ръка,   бъдете   здрав! Соренто, 9. V.  1928 г.

А.  Пешков

Скъпи Антон  Семьонович,

Вашето напускане колонията ме порази и дълбоко огорчи. Мене ми обещаха от Харков «да не Ви пречат» в работата. В Москва аз също говорих да не Ви закачат и също бях успокоен с обещанието да не правят това. И все пак! Твърде много се боя, че в тази работа са замесени тенденции от «националистически» характер.

Пиша в Москва, като настоявам на необходимостта от Вашето връщане в Куряж. През януари ще бъде напечатана моята статия за «безпризорните» и за колонията, създадена с Вашата енергия. Да се разрушават такива дела е престъпле­ние срещу държавата — ето как гледам аз на тази история.

Антон Семьонович, Вие сте енергичен, умен човек. Аз знам колко Ви е болно, но не падайте духом! Всичко ще се поправи.

За предложението да ми посветите Вашата «Педагогиче­ска поема» сърдечно Ви благодаря. Къде мислите да я изда­дете? Съветвам Ви в Москва. . . Мислите ли да я илюстри­рате със снимки? Това трябва да се направи. Не се опася­вайте, че с това книгата ще стане по-скъпа.

Прегръщам  Ви силно,  скъпи  приятелю,   бъдете  здрав!

Соренто,   6.   XII.   1928  г.

А.  Пешков

Предайте моя поздрав на колонистите от колонията «Дзержински». А виждате ли своите? Те навярно знаят къде сте?

А. П.

Скъпи  Антон Семьонович,

Вчера прочетох Вашата книга «Маршът на 30-та година». Четох я с вълнение и радост. Вие твърде добре представяте комуната и комунарите. На всяка страница се чувствува Ва­шата любов към децата, непрекъснатата Ваша грижа за тях и такова тънко разбиране на детската душа. Аз искрено Ви поздравявам за тази книга. Навярно ще напиша нещо за нея. Колонистите от Куряж не ми пишат. Не зная за тях нищо. Жалко, какви прекрасни момчета имаше там.

Силно  стискам  ръката  Ви.

Предайте на момчетата моя привет, кажете им, че бих се радвал страшно много да прочета как живеят, как добре рабо­тят и как добре, истински дружески се отнасят помежду си.

Соренто,  17. XI.  1932 г.

М.  Горки

Скъпи Антон Семьонович,

Узнах по страничен път, че Вие почвате да се уморявате и че Ви е необходима почивка. Всъщност аз сам трябваше отдавна да се сетя, че е необходимо да си починете, защото съм нещо като Ваш шеф и трябва някои прости работи сам да разбирам. Вие се трудихте 12 години и резултатът на Ва­шия труд не е оценен. Та и никой не знае за него и никой не ще узнае, ако Вие сам не разкажете за това. Според мене огромният по значение и поразително сполучлив Ваш педа­гогически експеримент има световно значение.

Заминете някъде в топлите места и напишете книгата, скъпи приятелю. Аз помолих да Ви изпратят от Москва пари.

Бъдете здрав, силно стискам ръката Ви. Желая Ви всичкo  хубаво!

  1. I. 1933  г.

А. Пешков

Скъпи Антон Семьонович,

Според мене «Поемата» е сполучлива. Не говоря за зна­чението на нейния «сюжет», за толкова интересния материал. Вие сте съумели  сполучливо да разработите този мате­риал и сте намерили верния, живия, искрения тон на разказа, в който Вашият хумор е толкова уместен, че не може повече. Мене ми се струва, че ръкописът не се нуждае от сериозни поправки, само трябва да се изтъкне постепенното количе­ствено увеличаване на колонистите, защото за «командири» се говори много, но армията не се вижда.

Ръкописът трябва да се издаде. Имате ли още много написано? Няма ли да бъде добре да се завърши първата част с решението за пренасянето в Куряж?

(Края на  1933  г.)

М.  Горки

Скъпи  Антон  Семьонович,

Благодаря Ви за писмото!

Твърде много се зарадвах от намерението на правител­ството да организира широко детски трудови комуни, твърде ясно съзнавам необходимостта от Вашето участие в това пре­красно дело, но огорчен съм от туй, че втората част от Ва­шата «Педагогическа поема» «бавно напредва».

Струва ми се, че Вие недостатъчно правилно оценявате значението на този труд, който трябва да оправдае и да утвърди Вашия метод за възпитаване децата. Вие трябва да направите необходимото, за да бъде завършена «Поемата» и да бъде четена в момента, когато се организират нови комуни. С този акт Вие ще помогнете да се постави работата правил­но, така, както беше поставена тя в Куряж и в комуната «Дзержински». Настоятелно Ви моля — напрегнете се и свър­шете втората част на «Поемата». Настоявам за това не само като литератор, а по мотива, който излагам по-горе.

Здраво стискам ръката Ви,   бъдете  здрав  и — на работа! [1934 г.]

М.   Горки

Скъпи  Антон  Семьонович,

Третата част на «Поемата» ми се вижда още по-ценна от първите две.

С голямо вълнение четох сцената за срещата на горкиевци с куряжци и изобщо много неща там дяволски вълнуват: «Соцвосовците» Вие сте изобразили така, както трябва. Гла­вите: «В подножието на Олимп», «Помогнете на момченцето» — също не трябва да се изключват.

Добре сте обогатили своята «душа», тя отлично, умело люби и ненавижда. Аз направих малки дребни поправки в ръкописа и го изпратих в Москва.

Вие питате «как да запазя елементите на стила» и т. н. Твърде просто: записвайте ежедневно, акуратно най-ясните мисли, характерните факти, словесната игра: сполучливи фрази, афоризми, «думички». Пишете ежедневно, па макар и де­сет реда, но така икономично и стегнато, че впоследствие да можете да ги развиете на две-три страници. Дайте свобода на Вашия хумор. Като правите всичко това, Вие не само ще съу­меете да запазите придобитото с работата над «Поемата», но ще го разширите.

Припомням Ви за казаното в «Поемата» за «чекистите». Също като Вас и аз високо ценя и уважавам другарите от тоя род. У нас са писали за тях малко и лошо и са писали не от удивление пред героите, а, струва ми се, от «страх юдейски», Самите те, за съжаление, са скромни и говорят за себе си мълчаливо. Би било твърде хубаво, ако се вгледате в нарком-внуделците и напишете очерк или разказ «Чекист». Опитайте. Вие обичате героичното и умеете да го изобразявате.

Ако Вас Ви потиска «бюрократическата» работа и Вие бихте искали да се освободите от нея — нека се постараем. Аз мога да помоля да Ви върнат при децата.

Е,   какво?  Поздравявам  Ви  с хубавата книга,   горещо   Ви поздравявам.

М. Горки

Р.S. Вие разбира се, сте използували не всичкия мате­риал — дайте десетина портрета на безпризорни. Казват, че сега те са грамотни, по-леко свикват да работят, по-бързо се дисциплинират. И като че ли причините за излизането от се­мейството на улицата са: мащехите, вторите бащи и «скуката от живота» в семейството. Бащите — майките нямат време да се занимават с децата, децата няма за какво да говорят с родителите.

М.  Г. [есента на  1935 г.]  

МАКСИМ ГОРКИ В МОЯ ЖИВОТ

В душните години преди японската война в затънтената провинция, където премина моята младост, литературните явления се забелязваха с голямо закъснение. В градската би­блиотека ние намирахме изкъсани, с липсващи последни стра­ници съчиненията на Тургенев и Засодимски и ако ни попад­неше нещо по-ново, това биваше непременно граф Салиас или княз Волконски.

И толкова по-ярко и по-ослепително проряза нашата мъ­гла необикновено простото и закачливо име «Максим Горки». Неговите книги трудно стигаха до нас. Горки пристигаше при нас само изрядно и внезапно, като с огнена стрела разряз­ваше нашето сиво небе, а след това то ставаше още по-тъмно. Но за нас вече беше ясно, че Максим Горки не е просто пи­сател, който е написал разказ за наше развлечение, па дори и нещо повече: за нашето развитие, както тогава обичаха да говорят. Горки се приобщаваше тясно към нашия човешки и граждански бит. Особено след 1905 г. неговата дейност, него­вите книги и неговият чуден живот станаха източник за на­шите размишления и за работа върху себе си.

Пиесата  «На дъното»  по своето значение е просто несрав­нима  с нищо.  Аз и сега считам това произведение  за най-голямо в  цялото творческо богатство  на  Горки и мене  не  са ме    разколебали    в    това   убеждение   известни   неотдавнашни изказвания на Алексей Максимович в неговата пиеса. Това, че Лука лъже и утешава, разбира се, не може да служи за обра­зец на поведение в наше време,  та и никой никога не е взе­мал Лука като пример,   силата на този  образ  съвсем не е  в неговото нравствено величие.   Едва ли би било по-убедително, ако Лука би изложил програмата на социалдемократите-болшевики   и   би   призовавал  обитателите   на   нощните  приюти. . . към какво собствено  биха могли те да  се  призоват?  Аз продължавам да мисля, че  «На дъното»  е най-съвършената пиеса на новото време в цялата световна литература. Аз я възприeх като трагедия  и досега така  я  чувствувам,   макар  че  на  сце­ната  нейните  трагични   моменти,   вероятно   по   недоразумение, са притъпени.  Лукавият старец Лука с неговия воденист бал­сам именно затова, че е ласкав и безсилен, подчертава по стра­шен начин обречеността, безнадеждността на целия тоя свят на нощните приюти   и   съзнателно   усеща   ужаса   на   тази безна­деждност. Лука е образ на високо напрежение, който изразва с   изключителна   сила   противоречието   между   неговото   мъдро, безжалостно  знание и  неговата  не  по-малко  мъдра,  жалостна ласкавост.  Това противоречие е трагично и само по себе си е способно да оправдае   пиесата.    Но   в  пиесата   звучи и друга, по-трагична линия, линията на разрив между същата безжа­лостна обреченост и душевната човешка прелест на забраве­ните от «обществото» хора. Великият талант на Максим Горки се показва в тая пиеса в няколко разреза и навсякъде е еднак­во великолепен. Той блести буквално във всяка дума, всяка дума тук е произведение на голямо изкуство, всяка дума пре­дизвиква и мисъл, и емоция.

Аз си спомням ръцете на Бубнов, ръце, които ти се стру­ват такива прекрасни в миналото, когато са били мръсни от работа, и такива жалки сега, когато са «просто мръсни». Спомням си безсилния вопъл на Клешч: «Пристанище няма!» и винаги чувствувам тоя вопъл като мой собствен протест против безобразното, престъпното «общество». И това, че Горки показа нощния приют в пълно изолиране от останалия свят, у мене лично всякога е извиквало представата именно за тоя «свят». Аз винаги чувствувах зад стените на нощния приют същия тоя така наречен «свят», слушах търговския шум, виждах нагиздените господа, бъбрещите интелигенти, виждах техните дворци и «квартири», и толкова повече нена­виждах всичко това, колкото по-малко говореха за тоя «свят» жителите на нощния приют.

Моят приятел Орлов, народен учител, с когото бях на представлението, излизайки от театъра, ми каза:

– Трябва това старче да го  сложиш  в  легло,   да  го  на­поиш с  чай,   да  го   завиеш  хубавичко,   нека  си  поотдъхне,  а сам да идеш да разгониш всичката тая. . .  сган . . .

– Каква сган? — попитах аз.

– Ами че всички, които са отговорни за това.

«На дъното» буди преди всичко мисълта за отговорност, иначе казано, мисълта за революция. «Сганта» се чувствува в пиесата като живи образи. Вероятно това за мен е по-ясно отколкото за много хора, защото целият мой по-нататъшен живот беше посветен на тия хора, които в стария свят непре­менно биха свършили в нощния приют. А в новия свят . . . тук е невъзможно никакво сравнение. В новия свят най-добрите дейци на страната, подир които вървят милионите, идват от комуната «Дзержински», бившите кандидати на нощ­ния приют им показват производствени дворци с пронизани от слънце и щастие спални, хектари цветарници и оранжерии.

Но така се получава сега, когато отговорността на «обще­ството» е осъществена в присъдата на революцията. А тогава се получаваше иначе. Предреволюционното еснафство искаше да види в пиесата само босяците, битова картина, плакат за умиление и изходна точка за житейска мъдрост и за молитвата: «Благодаря ти, господи, че аз не съм такъв, каквито са те.» Самата дума «босяци» стана удобен щит за закриване очите пред истинската същност на Горкиевата трагедия, защото в тая дума се заключава известно целебно средство, в нея се чувствува осъждане и ограничение.

Максим Горки стана за мене не само писател, но и учител в живота. А аз бях просто «народен учител» и в моята работа не можеше да се мине без Максим Горки. В железопътното училище, където учителствувах, въздухът беше несравнимо по-чист отколкото на други места; работниците, истинското пролетарско общество, здраво държеше училището в своите ръце и черносотническият «съюз на руския народ» се боеше да се приближи до него. От това училище излязоха много болшевики.

И за мен, и за моите ученици Максим Горки беше орга­низатор на марксистко мироусещане. Ако разбирането на исто­рията идваше до нас по други пътища, по пътищата на бол-шевишката пропаганда и на революционните събития, особено по пътищата на нашето битие, Горки ни учеше да чувствуваме тази история, заразяваше ни с омраза и страст и с още по-голям уверен оптимизъм, с великата радост на искането: «Нека още по-силно да гръмне бурята».

Човешкият и писателският път на Горки беше за нас още и образец за поведение. У Горки ние виждахме късчета от самите нас, може би дори несъзнателно ние виждахме в него пробив на човек от нашата черга в недостъпната за нас до този момент голяма култура. Нужно беше всички да се устре­мим след него, за да затвърдим и разширим победата. И мнозина се хвърлиха, и мнозина помогнаха на Горки.

Хвърлих се, разбира се, и аз. Известно време ми се стру­ваше, че мога да направя това само във форма на литературна работа. В 1914 год. аз написах разказ «Глупав ден» и го из­пратих на Горки. В разказа бях описал истинско събитие: поп ревнува жена си от учителя и жената и учителят се боят от попа; но накарват попа да служи молебен по случай осно­ваването на «съюза на руския народ» и след това попът чув­ствува, че е загубил властта над жена си, че е загубил пра­вото да ревнува, и младата жена е получила право да се от­нася към него с презрение. Горки ми изпрати собственоръчно писмо, което аз и сега помня дума по дума:

Разказът  е  интересен  по  тема,   но  е  написан  слабо. Драматизмът  на поповите  преживявания  е  неясен,  не е нарисуван фонът,   а диалогът  е неинтересен.   Опитайте   се да напишете нещо друго.           М.   Горки

Мене малко ме утешаваше признанието, че темата е инте­ресна. Аз видях, че и за писателя е нужна голяма техника. Нужно е да се знае нещо за фона, нужно е да се предявяват някакви изисквания към диалога. И е нужен още талант: оче­видно откъм таланта аз съм бил слабичък. Но сам Горки ме бе научил на човешка гордост и аз незабавно пуснах в ход тази гордост. Аз си помислих, че, разбира се, мога «да напиша нещо друго», но че е вече напълно доказано, че в това друго няма да има нищо свястно. Аз без особено страдание изоста­вих писателските мечти, още повече, че и учителската си ра­бота поставях много високо. И в ролята на учител можех да се боря за пробив на културния фронт. Горки дори ме зарадва със своята другарска откровеност, на каквато също трябваше да се учим.

Моята учителска работа беше повече или по-малко ус­пешна, а след Октомврийската революция пред мене се от­криха невиждани перспективи. Ние, педагозите, тогава така се опиянихме от тези перспективи, че просто не бяхме в себе си и, право казано, направихме маса грешки в разни увлече­ния. За щастие, в двадесетата година ми дадоха колония от правонарушители. Задачата, която стоеше пред мене, беше тол­кова трудна и така неотложна, че нямаше време да се греши. Но и прави нишки аз нямах в ръцете си. Старият опит на ко­лониите за малолетни престъпници не можеше да ми послужи, нов опит нямаше, книги също нямаше. Моето положение беше много тежко, почти безизходно.

Аз не можех да намеря никакви «научни» изходи. Бях при­нуден да се обърна към своите общи представи за човека, а за мене това значеше да се обърна към Горки. Собствено казано, нямаше нужда да препрочитам неговите книги, аз добре ги знаех, но отново прочетох всичко отначало докрай. И сега съветвам начинаещия възпитател да чете книгите на Горки. Разбира се, те няма да подскажат метода, няма да разрешат отделните «текущи» въпроси, но те ще дадат голямо знание за човека в огромен диапазон от възможности и при това ще дадат не натуралистическия човек, не нарисуван от натура, а ще дадат човек във великолепно обобщение и, което е особено важно, в марксистко обобщение.

Горкиевият човек всякога е в общество, всякога се виждат неговите корени, той е преди всичко социален, и ако той страда или е нещастен, всякога може да се каже кой е виновният за това. Но тези страдания не са главното. Може даже да се твърди, че Горкиевите герои неохотно страдат — и за нас, педагозите, това е извънредно важно. Мене ми е трудно да обясня подробно това, за туй е необходимо специално изслед­ване. В тоя случай решаващ е Горкиевият оптимизъм. Той е оптимист не само в смисъл че вижда в бъдеще щастливото човечество, не само за това, че в бурята намира щастие, но още и за туй, че всеки човек у него е добър. Добър не в мо­рален и не в социален смисъл, а в смисъл на красота и сила. Даже героите от враждебния лагер, даже самите истински «врагове» у Горки са така показани, че ясно се виждат техните човешки сили и най-добри човешки потенционали. Горки пре­красно доказва, че капиталистическото общество е пагубно не само за пролетариата, но и за хората от другите класи, то е пагубно за всички, за цялото човечество. У Артамонови, у Васа Железнова, у Тома Гордеев, у Егор Буличов ясно се вижда цялото проклятие на капитализма и прекрасните чо­вешки характери, развратени и изкълчени от алчност, от не­справедливо властвуване, от неоправдана социална сила, от нетрудов опит.

Да видиш у човека хубавото е винаги трудно. В живите делнични движения на хората, още повече в някой що-годе нездрав колектив, е почти невъзможно да се види това ху­баво, то е твърде прикрито от ежедневната дребнава борба, губи се в текущите конфликти. Хубавото у човека трябва вся­кога да се проектира и педагогът е длъжен да прави това. Той е длъжен да се отнася към човека с оптимистична хипо­теза, даже при известен риск да се излъже. И ето на това умение да проектираме у човека по-хубавото, по-силното, по-интересното трябва да се учим от Горки. Твърде важно е, че у Горки това умение далеч не така просто се реализира. Горки умее да вижда у човека положителните сили, но той никога не изпада в умиление пред тях, никога не понижава своето изис­кване към човека и никога няма да се спре пред най-суровото осъждане.

Такова отношение към човека е отношение марксическо. Нашият социализъм, който е още толкова млад, най-добре до­казва това. Вече не подлежи на съмнение, че средното морално и политическо ниво на гражданина в Съветския съюз стои много по-високо от нивото на поданика на царска Русия и по-високо от нивото на средния западноевропейски човек. Не подлежи на никакво съмнение, че причината за тези измене­ния е в самата структура на обществото и на неговата дей­ност, толкова повече, че някаква специална педагогическа тех­ника, социални методи у нас не са се изработили. Преходът към съветския строй се придружаваше от категоричното прена­сяне вниманието на личността върху въпросите от широко държавно значение. Не е нужно да се търсят примери, доста­тъчно е да си спомним японската агресия или стахановското движение. Личността в Съветския съюз не разпилява своите сили в делнични текущи стълкновения и затова по-добре се виждат нейните най-хубави човешки черти. Същността е това, че по-леко и по-свободно се реализирват положителните човешки потенционали, които по-рано не се реализирваха. В това е най-великото значение на нашата революция и най-великата заслуга на комунистическата партия.

Но сега всичко това е понятно и очевидно, а тогава, в 1920 год., това знание у мене току-що беше почнало да се формира и тъй като елементите на социалистическата педагогия още не се виждаха в живота, аз ги намирах в мъдростта и проникновението на Горки.

Аз твърде много премислих тогава върху Горки. Това раз­мишление само в редки случаи ме довеждаше до формули­ровки, аз нищо не записвах и нищо не определях, просто гле­дах и виждах.

Аз виждах, че в съчетанието на Горкиевия оптимизъм и взискателността има «жизнена мъдрост», чувствувах с каква страст Горки намира у човека героичното, как той се любува. на скромността на човешкия героизъм и как израства по новому героичното в човечеството («Майка»). Аз виждах, че не е трудно да се помогне на човека, ако се доближаваме до него без поза и «съвсем отблизо» и колко трагедии се раждат в живота само затова, че «човекът липсва».

Аз се обърнах към моите първи възпитаници и се поста­рах да погледна на тях с очите на Горки. Признавам си от­кровено, това не ми се удаде изведнаж; още не умеех да обоб­щавам живите движения, още не бях се научил да виждам в човешкото поведение основните оси и пружини. В своите по­стъпки и действия още не бях «горкиевец», аз бях такъв само в своя стремеж.

Но аз вече правех постъпки моята колония да носи името на Горки и успях в това. В този момент мене ме увличаше не само методиката на горкиевското отношение към човека, мене ме завладяваше повече историческият паралел: революцията ми беше възложила работа «на дъното» и естествено спомних си за дъното на Горки. Този паралел впрочем се чувствуваше не за дълго. «Дъното» по принцип беше невъзможно в съветската страна, и у моите «горкиевци» твърде скоро се роди твърдото намерение да се ограничат с просто изплуване на повърхността, тях ги съблазняваха планинските върхове, от Горкиевите герои най-много им импонираше Соко­лът. Дъно, разбира се, нямаше; но остана личният пример на Горки, остана неговото «Детство» , остана дълбоката пролетар­ска родственост на великия писател и бившите правонару­шители.

В 1925 год. ние писахме първото писмо до Соренто, напи­сахме го с твърде малката надежда за отговор — малцина ли пишат на Горки! Но Горки ни отговори незабавно, предложи ни своята помощ, молеше да предам на момчетата: «Кажете им, че те живеят в дни с велико историческо значение.»

Почна се редовната ни преписка. Тя продължи непрекъс­нато до юли 1928 г., когато Горки пристигна в Съюза и вед­нага посети колонията.

През тези три години колонията порасна като здрав боен колектив, силно се повиши и неговата култура, неговото об­ществено значение. Успехите на колонията живо радваха Алек­сей Максимович. Писмата на колонистите редовно биваха от­правяни в Италия в огромни пликове, защото всеки отред пи­щеше на Горки поотделно, всеки отред имаше свои работи, а отредите бяха тридесет. В отговорите си Алексей Максимович засягаше много от подробностите в писмата на отредите и ми пишеше: «Твърде много ме вълнуват милите писма на колонистите …»

През това време колонията уреждаше преместването си на ново място. Алексей Максимович горещо се отзова на нашия план и винаги ни предлагаше своята помощ. Ние се отказ­вахме от тази помощ, тъй като по горкиевски не искахме да обръщаме Максим Горки в ходатай по нашите дребни работи, а и за колонистите беше необходимо да се надяват на силите на своя колектив. Нашето преместване в Куряж беше работа трудна и опасна и Алексей Максимович заедно с нас се рад­ваше на нейното благополучно завършване. Аз предавам из­цяло неговото писмо, написано двадесет дни след «завоюването на Куряж».

Сърдечно Ви поздравявам и Ви моля да поздравите колонията с преместването Ви на новото място.
Прекрасно  дело  вършите   Вие, чудни плодове. Желая на всички ви нови сили, душевна бодрост и вяра в своето дело.

Тази земя е наистина наша земя. Ние сме тия, които я направихме плодородна, ние я украсихме с градове, набраздихме с пътища, създадохме на нея всевъзможни чудеса, ние, хората, в миналото бяхме нищожни къс­чета от безформена и няма материя, след това — по-лузверове, а сега сме смели основоположници на новия живот.

Бъдете здрави и се уважавайте взаимно, като не за­бравяте, че във всеки човек е скрита мъдра сила на строител и че трябва да й се даде воля да се развие и да се разцъфти, за да може да обогати земята с още повече чудеса.

Соренто,  3.  VI.   1926

Привет:

М. Горки

Това  писмо,   както  и  много други  от  този  период    имаха за  мене   като   педагог   съвсем   особено   значение.   То   ме   под­крепяше в неравната борба,  която по онова време се разгоря по   повод   метода   в   колонията   «Горки».   Тази   борба   се   во­деше не само в моята колония,  но тук тя беше по-остра бла­годарение  на  това,   че  в  моята  работа  най-ярко  звучаха  про­тиворечията между социално-педагогическата и педологическата гледна точка.   Последната  говореше  от името  на  марксизма и беше нужно  много мъжество,   за да не вярваш на това и да противопоставиш на големия авторитет на  «признатата»   наука своя  сравнително ограничен  опит.   А тъй  като  опитът  проти­чаше в обстановката на ежедневна «каторга», не беше лесно да се   проверят   собствените   синтези.     Горки    с    присъщата    си щедрост   ми   подсказваше   широки   социалистически   обобще­ния.  След неговите писма моята енергия и вяра се удесеторя­ваха. Да не говорим за това, че тия писма, прочетени от колонистите,   вършеха буквално чудеса — та  не  е така просто за човека да види в самия себе си  «мъдрите сили на строителя». Великият писател Максим Горки стана за нашата колония активен участник  в нашата борба,   стана жив човек в нашите редове.   Едва по това време аз разбрах напълно много работи и  напълно  ги  формулирах  в  своето  педагогическо  кредо.   Но моето  дълбоко  уважение  и  любов   към   Горки,   моята  тревога за  неговото  здраве  не  ми  позволяваха да  вмъкна  решително Алексей Максимович в своята педагогическа разправия с вра­говете.  Аз все повече и повече се стараех тази разправия по възможност да не засяга и неговите нерви.  Алексей Максимо­вич   по   някакво   чудо   забеляза   линията   на   моето   поведение към него. В писмото си от 17 март 1928 година той пише:

«Напразно! Ако знаехте волно малко се съобразяват с това другите мои кореспонденти и с какви молби се обръщат към мене! Един ме молеше да му изпратя в Харбин — Манджурия — пиано, друг ме пита коя фабрика за бои в Италия изработва най-хубави бои, питат ме развъжда ли се в Тиренско море моруна, за колко време узряват портокалите и т. н. и т. н.» И в писмото от 9 май 1928 година:

«И позволете ми приятелски да ви упрекна: напразно вие не искате да ме научите как и с какво мога да помогна на вас и на колонията? Вашата гордост на борец за своето дело аз също разбирам, много добре я разбирам! Но нали работата е някак свързана с мене и срамно ми е, неловко ми е да остана пасивен в тия дни, когато е необходима помощ.»

Когато Алексей Максимович пристигна през юли  1928 го­дини  и колонията и прекара в нея три дни,  когато вече беше решен въпросът за моето напущане и следователно и въпросът за «педологическите» реформи в колонията, аз не казах за това на моя  гост.   Още докато  той  беше,   дойде  в  колонията един от видните дейци на Наркомпроса и ми предложи да направя „минимални»   отстъпки   в   моята   система.   Аз   го   запознах   с Алексей Максимович.  Те мирно поговориха с децата, пиха чай н  посетителят си отиде.   Изпращайки го,  аз го уверих,  че никакви, даже минимални отстъпки не може да има. Тия дни бяха най-щастливите дни през живота ми и в живота на децата. Аз впрочем считах, че Алексей Максимович е гост на колонистите, а не мой, затова се постарах неговото общуване с колонистите да бъде най-тясно и най-светло. Но вечер, когато децата отиваха да си почиват, аз успявах да остана в близка беседа с Алексей Максимович. Беседата биваше, разбира се, на педагогически теми. Аз бях страшно доволен, че всички наши колективни опити срещаха пълното одобрение на Алексей Максимович, в това число и прословутата «военизация», за която и сега ме хапят някои критици и в която Алексей Максимович за два дни успя да види какво собствено има: малка игра, естетическа добавка към трудовия живот, живот все пак труден и доста беден. Той разбра, че тази добавка украсява живота на колонистите, и не съжаляваше за това.

Горки замина, а на другия ден аз напуснах колонията. Тази катастрофа за мене не беше абсолютна. Аз си отидох, чувствувайки в душата си топлата морална подкрепа на Алек­сей Максимович, като проверих докрай всички свои позиции, които бяха напълно одобрени от него. Това одобрение беше изразено не само в думи, но и в онова душевно вълнение, с което Алексей Максимович наблюдаваше живия живот в ко­лонията, в тоя човешки празник, който аз не можех иначе да почувствувам, освен като празник за новото, социалистическо общество. Но не беше само Горки. Моята безнадзорна педаго­гика «подеха» незабавно смелите и педологически неуязвими чекисти и не само че не я оставиха да загине, но й дадоха да си каже думата докрай, като й предоставиха да участвува в блестящата организация на комуната «Дзержински».

През тези дни аз почнах своята «Педагогическа поема». Аз несмело казах за своите литературни замисли на Алексей Максимович. Той деликатно одобри моето начинание. Пое­мата беше написана в 1928 година. . . и пет години лежа и чекмеджето на масата, така се боях да я представя пред съда на Максим Горки. Първо, помнех своя «Глупав ден» и «ненарисувания фон», второ, не исках да се превърна в очите на Алексей Максимович от порядъчен педагог в лош писател. През тия пет години аз написах една малка книжка за комуната «Дзержински». . . и също се побоях да я из­пратя на своя велик приятел — а я изпратих в ГИХЛ. Тя по-вече от две години лежа в редакцията и изведнаж, даже неочаквано, за мене, я напечатаха. Аз не я видях нито в един магазин, не прочетох за нея нито един ред в списанията или вестниците, не я видях в ръцете на читателя, изобщо тази книга някак пропадна вдън земята. Затова бях неизказано удивен и обрадван, когато през декември 1932 година получих от Соренто писмо, което почваше така: «Вчера прочетох ва­шата книжка «Маршът на тридесетата година», четох я с въл­нение и радост …»

След това Алексей Максимович вече не ме остави. Още около година се съпротивлявах и все се боях да му представя «Педагогическата поема» — книгата за моя живот, за моите грешки и за моята мъничка борба. Но той настой­чиво казваше: «Заминете някъде из топлите места и пишете книгата …»

Не заминах за топлите места — нямаше време за това, но подкрепата и настойчивостта на Алексей Максимович ме за­ставиха да надвия своя страх: през есента на 1933 година аз му занесох своята книга — първата част. След един ден по­лучих пълно одобрение и книгата беше дадена за отпечат­ване в следващия брой на алманаха «Година XVII». Всички останали части минаха през ръцете на Алексей Максимович. От втората част той остана по-малко доволен, хока ме за някои места и настойчиво искаше всичките мои линии в педагоги­ческите спорове да бъдат изяснени докрай, а аз все още про­дължавах да се побоявам от педолозите, даже се стараех да не употребявам тази дума в книгата. Като му изпратих в Крим третата част, аз даже го помолих да изхвърли главата «В подножието на Олимп», но той ми отговори кратко на този въпрос: «В подножието на Олимп» не бива да се изключва…»

Това беше вече  написано през  есента   1935   година.

Така, до най-последните дни Максим Горки си остана мой учител; и колкото и дълго да се учех от него — до послед­ните дни имаше какво да се научи. Неговата културна и човешка висота, неговата непримиримост в борбата, неговият гениален усет към всеки фалш, към всичко евтино, дребно, чуждо, карикатурно, неговата ненавист към стария свят, не­говата любов към човека — «мъдрия строител на живота» — за многото милиони днешни и бъдещи хора трябва да бъдат винаги неизчерпаем образец.

За съжаление ние още нямаме истински анализ на ця­лото творческо богатство на Максим Горки. Когато този анализ бъде направен, човечеството ще се порази от дълбочината на размаха на Горкиевото изследване на човека. Неговото име ще бъде поставено в най-първия ред на великите писатели в света, толкова повече в първия ред, че той е единственият, който взе темата за човека в момента на неговото освобож­дение, в момента, когато той става човек социалистически.

Ние трябва дълбоко да благодарим на нашата епоха, на нашата революция и на нашата комунистическа „партия, която създаде Максим Горки, като го издигна на оная висота, без която неговият глас не би могъл да бъде чут в света на тру­дещите се и в света на враговете.

1936 год.                                                             А.  Макаренко

 

ПЪРВА    ЧАСТ

1. ЕДИН РАЗГОВОР

През септември 1920 г. завеждащият губернския отдел за народна просвета ме повика при себе си и каза:

„Виж какво, братко, чувах, че ти там силно си протести­рал, дето на твоето училище дали … таквоз … онова здание…“ Че  как няма да  протестирам?  Тук не  само  ще  проте­стираш,  ами ще почнеш да виеш:  какво ти трудово училище“ Опушено,  мръсно! Нима това прилича на училище?

— Да … За теб ще трябва таквоз:  ново здание да се по­строи, нови чинове да се турят — тогава чак ще заработиш. Не са важни зданията,  братко,  важното е да възпиташ новия чо-
век.   А пък вие,  педагозите,  непрестанно саботирате:     ту зданието не било хубаво,   ту чиновете не стрували.   Няма у вас, таквоз . . . огън,   знаеш   ли,   такъв   —  революционен.   Ходите,  като че ли сте все с дълги панталони!

—  Ами че моите  не са дълги.

—  Е    да,   твоите  не са … Калпави интелигенти ! . . . Ето на,  търся,  търся, такава голяма работа има тук:  навъдили са се толкова много момчета-скитници — по улиците не може да се мине от тях, и по къщите тършуват. Казват ми: това е ваша работа, народопросветна … Е?

– Какво «е»?

– Ей такова:  на когото и да кажа,  все не иска,  ръце и крака маха: ще ме заколят, казва. На вас човек да ви даде кабинетче, книжки . . . Ето на, и очила си турил . . .

Засмях се:

— Виж ти,  и очилата взеха да пречат!

—Та нали това казвам: вие можете само да четете, а дадат ли ви жив човек, почвате: ще ме заколи живият човек.  Инте­лигенти!

Завеждащият губернския отдел за народна просвета ме про­низваше сърдито с малките си черни очи и изпод ницшевските си мустаци изригваше хули към всичките ни педагогически съ­братя.   Но той не беше съвсем прав,  този завеждащ.

– Ами изслушайте, ме …

– Какво «изслушайте ме», какво «изслушайте ме»? Какво можеш ти да кажеш? Ще кажеш: да имаше, такова, де … като в Америка! Наскоро прочетох една книжка за това — мушна ми я някой в ръцете! Реформатори . .  . или, как беше, чакай! Аха,   реформаториуми.   Е,   такива  работи у  нас  още   няма.

– Не, вие ме изслушайте.

– Е добре, слушам.

– Нали и преди революцията са се справяли с тия скит­ници. Имало  е  колонии  за  малолетни  престъпници.

– То е друго, знаеш ли.   Преди революцията е друго.

– Вярно. Значи новият човек трябва по нов начин да се създава.

– По нов начин, право казваш.

– А никой не знае — как.

– И ти ли не знаеш?

– И аз не знам.

– А пък тук, в нашия губернски отдел  за народна про­света де — има такива, които знаят …

—  А не искат да се заемат с тая работа?
—  Не  искат,   мръсниците,   право казваш.

– А пък ако аз се заема, ще ме наядат с парцалите. Как­вото и да, направя,  ще кажат:   «Не тъй».

– Ще кажат, мръсниците,  право казваш.

– И вие на тях ще повярвате, а не на мен.

—  Няма да им  повярвам,   ами  ще  им   мажа:   сами да  се бяхте  заели.

—  Да,   но ако  аз  наистина  забъркам  някоя  каша?
Завеждащият удари с юмрук по масата:

—  Какво ми приказваш: ще забъркам, та ще забъркам! . . .
И да забъркаш. Какво искаш от мен? Мислиш, че не разбирам ли,  или какво?  Бъркай,  но трябва работа да се върши.   Пък после ще видим. А най-главното е таквоз… не някаква си там колония за малолетни престъпници,  а,  разбираш ли,  социално възпитание …   На нас ни трябва, ей такъв човек на. . .   наш човек. Ти го направи. Все едно, всички трябва  да  се  учим.    И ти ще се учиш.  Добре е туй,  че направо си каза:     не знам.
Това е добре.

— Ами място има ли? Помещения все пак са нужни.

— Има, брат.  Разкошно място. То е било именно колония на малолетни престъпници. Не е далеч — шест километра. Там е хубаво: гора, поле, крави ще развъдиш . . .

—  Ами хора?

—  Хората ей сега ще ги извадя от джоба си. Може би ще поискаш и автомобил да ти дам.

—  Пари?

—  Пари има. Ето, дръж!

Той извади из чекмеджето на масата си връзка банкноти.

—  Сто и петдесет милиона. Това ти е за цялата организа­ция. За ремонт, за мебели, каквито ще бъдат нужни . . .

—  И за крави ли?

—  За кравите ще почакаш, то е последна работа. Ще съ­ставиш бюджет за цяла година.

—  Неудобно е тъй, не би било зле да се види по-напред.

—  Аз вече гледах . . . Какво, да не би ти по-добре от мен да видиш? Заминавай — и това си е!

—  Добре — казах аз с облекчение, защото в тоя    момент за мен нямаше нищо по-страшно от стаите на отпуснатото    за училище здание.

—  Юнак! — каза завеждащият.     —    Действувай!   Делото е свето!

2.БЕЗСЛАВНОТО НАЧАЛО НА КОЛОНИЯТА «МАКСИМ ГОРКИ»

На шест километра на Полтава, върху песъчливи хълмове, е разположена 200 хектара борова гора, а покрай гората блести отегчително с чистата си настилка шосето за Харков.

В гората — поляна, голяма до 40 хектара. В единия й край стърчат пет геометрически правилни тухлени кутии, които, всички заедно, образуват правилен четириъгълник. Това е то новата колония за малолетни закононарушители.

Песъчливата площадка на двора се спуща в широка гор­ска поляна към тръстиките на едно езерце, на другия бряг на поето се виждат плетищата и къщите на богаташки селски чифлик. Далеч зад чифлика се открояват на фона на небето редица стари брези и още два-три сламени покрива. И това е всичко.

Преди революцията тук е имало колония за малолетни пре­стъпници. В 1917 г. тя се разбягала, като оставила подир себе си много малко педагогически следи. Ако се съди по тия следи, запазени в измачканите дневници, главни педагози в колонията са били надзирателите, навярно запасни подофицери, чиято длъжност е била да следят всяка стъпка на възпитаниците както при работа, така и при почивка, а нощем да спят до тях, в съседната стая. От разказите на съседите-селяни можеше да се заключи, че педагогиката на надзирателите не се е отлича­вала с някаква особена сложност. Външен неин израз е било простото оръдие — тоягата.

Материалните следи на колонията бяха още по-незначи­телни. Най-близките съседи на колонията бяха замъкнали и пренесли в собствените си стопанства всичко, което би могло да се изрази в материални единици: работилниците, складовете, мебелите. Между другото имущество беше задигната даже овощната градина. Впрочем, в цялата тая история нямаше нищо, напомнящо вандалите. Градината не е била изсечена, а изко­пана и отново насадена някъде, стъклата в сградата не са били изпочупени, а внимателно извадени, вратите не са били яростно разтрошени със секири, а грижливо откачени от пантите, печ­ките са били извадени и задигнати тухла по тухла. Само бюфетът в бившата квартира на директора беше останал на мястото си.

—  Защо е останал бюфетът? — попитах    аз    съседа   Лука Семьонович Верхола, който беше дошъл от чифлика, за да види новите стопани.

— А че, може да се каже, значи, че този долап не е при­трябвал на нашите хора. Да се разкове — сами виждате, няма какво да се вземе от него. А в къщи, може да се каже, не мо­жеш по никой начин го вкара — и поради височината, и по­ради ширината му.

В ъглите на бараките бяха струпани много парчетии, но нямаше нищо здраво. По пресните дири успях да възвърна някои и други ценности, задигнати през последните дни. Това бяха: една стара редосеялка, осем дърводелски тезгяха, едва държащи се на краката си, 30-годишен кон, който някога е бил от киргизка порода, и една медна камбана.

В колонията сварих управляващия стопанството, Калина Иванович. Той ме посрещна с въпроса:

—   Вие ли ще бъдете педагогическият ръководител?

Скоро   установих, че Калина Иванович говори на украинско наречие, макар че по принцип не признаваше украинския език. В речника му имаше много украински думи и «г»-то той произнасяше винаги по южняшки. Но в думата «педагогически» той, кой знае защо, така наблягаше „на литературното великоруско   «г»,  че излизаше даже  прекалено силно.

—   Вие ли ще ръководите педагогическата част?

—   Защо ? Аз ръководя колонията . . .

—   Не — каза той, като извади лулата от устата си, — вие ще ръководите педагогическата част, а аз ще ръководя домакинската част.

Представете си картината на Врубельовия «Пан», със съвършено гола глава и само с мънички останки от коса над ушите. Обръснете брадата на Пан, а мустаците подстрижете по архиерейски. Пъхнете му в зъбите лула. Това ще бъде вече не Пан, а Калина Иванович Сердюк. Той беше извънредно сло­жен за такава проста работа като управляване домакинството на детска колония. Зад гърба му имаше най-малко петдесетгодишна разнообразна дейност. Но негова гордост бяха само две епохи: на млади години бил хусар в лейбгвардейския Кексхолмски на нейно величество полк, а в 1918 г. ръководил евакуацията на град Миргород по време на немското настъпление.

Калина Иванович стана първият обект на моята възпитателна дейност. Особено ме затрудняваше изобилието на най-разно­образни убеждения у него. Той с еднакво удоволствие псуваше буржоата и болшевиките, русите и евреите, нашата небрежност и немската точност. Но в сините му очи блестеше такава любов към живота, той беше тъй възприемчив и подвижен, че аз не пожалих за него малко от педагогическата си енергия. Аз почнах възпитанието му още от първите дни, още от първия ни разговор:

— Че как тъй,   другарю Сердюк, може ли без  управител на колонията? Някой все трябва да отговаря за всичко.

Калина Иванович отново извади лулата и учтиво се наведе към лицето ми :

— Значи вие желаете да бъдете управител на колонията ? И аз, тъй да се каже, да ви се подчинявам ?

— Не, това не е задължително. Ако искате, аз ще ви се подчинявам.

— Аз не съм се обучавал по педагогика, и което не ми е работа, не ми е работа. Вие сте още млад човек — и искате, щото аз, старецът, да ви тичам насам-натам ли ? Това също не е хубаво!

А за да управлявам колонията — тъй, знаете, още съм малогра­мотен, пък и защо ли ми е това . . .

Калина Иванович неблагосклонно се отдалечи. Нацупи се. Цял ден ходи натъжен, а вечерта дойде в стаята ми, вече съвсем скръбен.

— Поставил съм ви тук масичка и креватец каквито се наме­риха …

— Благодаря.

— Мислех, мислех какво да правим с колонията. И ре­ших, че, разбира се, по-добре е вие да управлявате колонията, а аз, един вид, ще ви се подчинявам.

— Ще се погодим, Калина Иванович.

— И аз също мисля, че ще се погодим. Всеки си разбира от работата и ние ще се справим с нашата работа.   А вие   като грамотен човек …   ще бъдете един вид управляващ.

Заловихме се за работа. С помощта на една сопа тридесет­годишната кранта беше изправена на крака. Калина Иванович се качи на нещо подобно на бричка, любезно дадена ни от съ­седа … и цялата тая система потегли към града, със скорост два километра в час. Започна организационният период.

За през организационния период беше поставена напълно уместната задача — да се съберат материалните ценности, необ­ходими за възпитанието на новия човек. В продължение на Два месеца ние с Калина Иванович прекарвахме по цели дни в града. В града Калина Иванович отиваше с бричката, а аз ходех пеша. Той считаше пешеходния способ под своето достойнство, а пък аз не можех по никакъв начин да се примиря с оная скорост, която можеше да осигури бившият киргизки кон.

През тия два месеца ние успяхме, с помощта на селските специалисти, да турим що-годе в ред една от казармите на бившата колония: сложихме стъкла, поправихме печките, ока­чихме нови врати. В областта на външната политика имахме една единствена, но затова пък значителна сполука: успяхме да изпросим от интендантството на първа запасна армия около два тона и половина ръжено брашно. Други материални цен­ности не успяхме да «концентрираме».

Като сравних всичко това с моите идеали в областта на мате­риалната култура, видях, че и да имах сто пъти повече, идеалът би си останал толкова далеч, колкото и сега. Поради това бях принуден да обявя организационния период за завършен. Калина Иванович се съгласи с моето гледище :

— Какво ли ще събереш, когато тия паразити    се    зани­мават само с правене на запалки? Разориха, разбираш ли,  на­ рода, а сега както искаш, тъй се организирай.  Ще трябва сега като Иля Муромец . . .

— Като Иля Муромец ли?

— Е да. Имало някога такъв един —   Иля Муромец  .   .   .може би си чувал … та те, паразитите, го обявили за юнак.
А лък аз считам, че е бил просто    бедняк    и    мързеливец,    и лете, разбираш ли, на шейна се е возил.

— Е добре, ще бъдем като Иля Муромец,    това не е чак толкоз лошо. Но къде е Соловей-разбойникът? . . .

— Соловеевци-разбойници, братко, колкото щеш има.

В колонията пристигнаха две възпитателки: Екатерина Григориевна и Лидия Петровна. Аз бях се почти напълно отчаял в търсенето на педагогически работници: никой не искаше да се посвети на възпитанието на новия човек в нашата гора, всички се страхуваха от «скитниците» и никой не вярваше, че начинанието ни ще свърши добре. И едва в конференцията на селските учители, при която и аз трябваше да ораторствувам, се намериха двама живи люде. Радвах се, че са жени. Стру­ваше ми се, че «облагородяващото женско влияние» ще до­пълни щастливо нашата система от сили.

Лидия Петровна беше много млада — почти момиче. Тя не­отдавна беше свършила гимназия и още не беше изстинала от майчината грижа. Завеждащият губернския отдел за народна просвета ме попита, когато подписваше назначението:

—  Защо ти е това момиче? Ами че то нищо не знае.

— Та аз именно такова търсех.     Видите    ли, понякога ми хрумва мисълта, че знанията сега не са тъй   важни.   Тая   Лидочка е извънредно чисто същество, аз разчитам на нея    като на ваксина.

—   Не мъдруваш ли много? Е   добре   .   .   .

Затуй пък Екатерина Григориевна беше изпечен педагогически вълк. Тя не се беше родила кой знае колко по-рано от Лидочка, но Лидочка се облягаше на рамото й като дете о майка си. Екатерина Григориевна имаше сериозно, красиво лице с прави, почти мъжки, черни вежди. Тя умееше да носи с подчертана спретнатост своите като по чудо запазили се рокли и Калина Иванович се правилно изрази, след като се запозна с нея:

— С такава жена човек трябва да се държи много вни­мателно . . .

И тъй, всичко беше готово.

На 4 декември в колонията пристигнаха първите шест въз­питаници и ми донесоха някакъв приказен пакет с пет ог­ромни восъчни печата. В пакета бяха техните «дела». Четиримата бяха осемнадесетгодишни, изпратени зарад въоръжен грабеж из домовете, а останалите двама бяха по-млади и се обвиняваха в кражба. Нашите възпитаници бяха прекрасно облечени: с бричове, с контешки ботуши. Вчесани бяха по по­следна мода. Това съвсем не бяха дрипави, безконтролни деца. Тези първи възпитаници се наричаха: Задоров, Бурун, Волохов, Бендюк, Гуд и Таранец.

Посрещнахме ги радушно. Още от сутринта се готвеше особено вкусен обед, готвачката блестеше с белоснежната си забрадка; в спалнята, в свободното от леглата пространство, бяха сложени празничните маси: покривки за масите нямахме, но те бяха успешно заменени с нови чаршафи. Тук се бяха събрали всичките членове на зараждащата се колония. Дойде и Калина Иванович, който по случай това тържество беше сменил изцапаното си сиво сако с куртка от зелено кадифе.

Аз произнесох реч за новия трудов живот, за туй, че трябва да се забрави миналото, че трябва да се върви все напред и напред. Възпитаниците слушаха речта ми зле, шепнеха си с ехидни усмивки и с презрение поглеждаха наредените в казар­мата сгъваеми легла, покрити със съвсем не нови юргани, небоядисаните врати и прозорци. В средата на моята реч Задоров изведнаж каза високо на някого от другарите си:

— Зарад теб сега всички ще сърбаме тая попара!
Останалата част от деня посветихме на планове за нашия бъдещ живот. Но възпитаниците изслушваха предложенията ми с учтива небрежност, като гледаха по-скоро да се махнат от очите ми.

А на сутринта Лидия Петровна развълнувана дойде при мен и каза:

— Аз не знам как да разговарям    с    тях . . . Казвам им: трябва да се върви за вода    на    езерото, а един    от тях, един такъв с прическа, си обува ботушите    и    с    ботуша    право в лицето    ми:     «Виждате    ли    какви    тесни ботуши ми е ушил обущарят!»

Първите дни те даже не ни обиждаха, а просто не ни за­белязваха. Привечер свободно излизаха от колонията и се връщаха сутрин, като се усмихваха сдържано на моето задушевно социално-възпитателско мъмрене. След една седмица Бендюк беше арестуван от пристигналия агент на углавната милиция зарад убийство и грабеж, извършени през нощта. Лидочка, изплашена до смърт от това събитие, плачеше в стаята си и излизаше само за да задава на всички въпроса:

—  Ами какво е това? Как може тъй? Отишъл и убил?
Екатерина Григориевна се усмихваше сериозно и мръщеше вежди:

—  Не  знам,   Антон  Семьонович,   сериозно не  знам . . . Може би трябва просто да си идем …  Аз не знам какъв тон е възможен тук …

Безлюдната гора, която обграждаше колонията ни, празните кутии на нашите домове, десетината сгъваеми легла, брадвата и лопатите като инструменти и половината дузина възпитаници, които категорично отричаха не само нашата педагогика, но цялата човешка култура — всичко това, да си кажем правичката, не съответствуваше никак на нашия предишен училищен опит.

През дългите зимни вечери; в колонията беше страшно. Ко­лонията се осветляваше от две по-големи лампи: едната в спал­нята, другата — в моята стая. Възпитателните и Калина Ива- нович имаха нещо като «кандила» — първобитни светилници, изнамерени още в древните времена. Горната част от стък­лото на моята лампа беше счупена, а останалата част бе ви­наги опушена, защото Калина Иванович се ползуваше често от огъня на моята лампа, за да си запали лулата, като пъхаше за тая цел в лампеното шише късче вестник.

Тая година снежните виелици почнаха рано и целият двор на колонията бе затрупан в снежни преспи, а нямаше кой да разчисти пътеките. Помолих възпитаниците, но Задоров ми каза:

—  Може да се разчистят пътеките,  но нека мине зимата: инак ние ще ги разчистим, а снегът пак ще ги затрупа.   Разбирате ли?

Той се усмихна мило и отиде при другарите си, като за­брави за съществуването ми. Задоров беше от интелигентско семейство — това отведнаж се виждаше. Говореше правилно и лицето му се отличаваше с оная младежка загладеност, каквато се среща само у добре гледаните деца. Волохов беше съвсем друг човек: широка уста, широк нос, широко разполо­жени очи и всичко това с особена месеста подвижност — същинско лице на бандит. Волохов винаги държеше ръцете си в джобовете на брича и сега той се доближи до мен в съ­щата поза:

—  Е,  каза ли ви се …

Излязох от спалнята. Гневът ми се сви като някакъв камък в гърдите. Но пътеките трябваше да се разчистят, а вкамене­ният гняв изискваше движение. Отидох при Калина Иванович:

— Хайде да разчистим снега.

— Какво приказваш! Да не съм се наел тук за черноработ­ник? Ами  ония  какво?  —  кимна  той към  спалнята.   —  Соловеевци-разбойници,  а?

— Не искат.

— Ах, паразитите  такива!  Е,  да вървим!

Ние с Калина Иванович вече привършвахме първата пъ­тека, когато Волохов и Таранец излязоха и тръгнаха по нея, като се упътваха, както винаги, към града.

—   Ето това е хубаво! — каза весело Таранец.

—  Отдавна  трябваше  да   се  направи  —  го  подкрепи   Во­лохов.

Калина Иванович им прегради пътя.

—  Как  тъй   «хубаво»?  Ти,   подлецо,   се  отказа  от работа и  мислиш,  че  аз ще  работя  зарад тебе,  а?  Няма да вървиш тук, паразит!   Тръгвай през снега,    че като те бухна с    лопа­тата .  .  .

Калина Иванович замахва с лопатата, но след миг лопа­тата полетя далеч в снега, лулата полетя на друга страна, и учуденият Калина Иванович можа само с поглед да отпрати младежите и да чуе как те му викат отдалеч:

—  Сега сам гази снега за лопатата!
Те със смях се упътиха към града.

—  Ще се махна оттук по дяволите! Аз да работя тук! — каза  Калина  Иванович и  си отиде  в стаята,   като  за­ряза лопатата в пряспата.

Животът ни стана скръбен и страшен. Всяка вечер по шосето за Харков се викаше:

—  На помощ! .  .  .

Ограбените селяни идваха при нас и с трагични гласове молеха за помощ.

Измолих от завеждащия губернския отдел за народна про­света един наган за защита от рицарите по шосето, но скри­вах положението в колонията. Аз още не губех надежда, че ще измисля някакъв начин да се разбера с възпитаниците.

Първите месеци от създаването на нашата колония бяха за мен и другарите ми не само месеци на отчаяние и безсилно напрежение — те бяха още и месеци на търсене истината.

През  целия  си  живот  не   съм  прочел  толкова  педагогическа литература,  колкото прочетох през зимата на  1920  г.

Това бе времето на Врангел и полската война. Врангел беше някъде наблизо до Новомиргород; съвсем близо до нас, и Черкаси, воюваха поляците; по цяла Украйна кръстосваха разни бандитски атамани; около нас мнозина се намираха под влиянието на петлюровците; но ние в нашата гора, подпрели глава с ръце, се мъчехме да забравим за грохота на големите събития и четяхме педагогически книги.

Главната поука от това четене за мен бе силната и, кой знае защо, изведнаж дълбока увереност, че в ръцете ми няма никаква наука и никаква теория, че теорията трябва да се извлече от цялата съвкупност реални явления, които ста­ват пред очите ми. Аз отначало даже не разбрах, а просто видях, че ми са нужни не книжни формули, които все едно не можех да приложа на дело, а незабавен анализ и незабавно действие.

С цялото си същество чувствувах, че трябва да бързам, че не мога да чакам вече нито ден. Колонията все повече и повече заприличваше на разбойнически вертеп, в отношенията на възпитаниците към възпитателите все повече изпъкваше тонът на постоянни подигравки и безобразия. Пред възпита­телните вече започнаха да разказват мръсни анекдоти, грубо искаха да ям се донесе обедът, хвърляха чинии в трапеза­рията, демонстративно си играеха с камите и подигравателно разпитваха кой какво притежава:

—  Знаете  ли,   винаги  може  да  потрябва   …   в   трудни минути.

Те решително отказаха да насекат дърва за печката и в присъствието на Калина Иванович разтрошиха дървения покрив на бараката. Това те направиха с дружелюбни шеги и смях:

—  Докато сме ние тук,  ще стигне!

Калина Иванович пръсна милиони искри от лулата си и разпери ръце:

—  Приказвай си,  ако си нямаш работа,   на тия паразити! Виж ти,   какви безобразници!     И  откъде са научили те,     че могат да  чупят постройки?  Зарад това  родителите  им  заслу­жават дранголник,  паразитите  .   .   .

И ето че в края на краищата аз не успях да се удържа на педагогическото въже.

Една зимна сутрин предложих на Задоров да иде да на­сече дърва за кухнята. Чух обикновения закачливо-весел отговор:

—  Върви сам насечи, я колко сте тука!

За пръв път се обръщаха към мене на  «ти».

Обхванат от гняв и обида, доведен до отчаяние и оже­сточение от всичките минали месеци, аз замахвах и ударих Задоров по бузата. Ударих го силно, той не се удържа на краката си и падна връз печката. Аз го ударих повторно, сграбчих го за яката, вдигнах го и го ударих трети път.

Изведнаж забелязах, че той се страшно изплаши. Бледен, с треперещи ръце, той побърза да си сложи фуражката, след това я свали и пак я сложи. Навярно щях да го бия още, но той с охкане тихо прошепна:

—  Простете,   Антон Семьонович  .   .   .

Гневът ми беше толкова див и неумерен, та аз чувству­вах, че само някой да каже думица против мен, ще се хвърля върху всички, че съм готов да убия, да унищожа тая бандит­ска шайка. В ръцете ми се намери железен ръжен. И петимата възпитаници стояха мълчаливо до креватите си. Бурун бър­заше, да поправи нещо на костюма си.

Аз се обърнах към тях и: зачуках с ръжена по кревата.

—  Или всички ей сега ще вървите в    гората на    работа, или ще се махнете от колонията, по дяволите!

И излязох от спалнята.

Като отидох в бараката, където се пазеха инструментите ни, аз взех една брадва и гледах мрачно как възпитаниците взимаха триони и секири. Мина ми през ума мисълта, че е по-добре тоя ден да не сечем дърва, — да не даваме на, възпитаниците секири в ръцете, но беше вече късно: те полу­чиха всичко, което им се полагаше. Все едно. Бях готов на всичко, бях решил, че няма току-тъй да си дам живота,. В джоба си имах още и револвер.

Отидохме в гората. Калина Иванович ме настигна и страшно развълнуван, зашъпна:

—  Какво е това? Кажи,  моля ти се,   защо са тъй добри?
Погледнах разсеяно сините очи на  Пана и  казах:

—  Лоша работа, братко  …   За, пръв  път  в  живота  си ударих човек.

—  Ох, горкичкият! — ахна  Калина     Иванович.     —     Ами ако се оплачат?

—  Е, туй не е голяма беда . . .

За мое учудване всичко мина прекрасно. Работих с мом­четата до обед. Сякохме криви борики в гората. Момчетата отначало се мръщеха, но чистият студен въздух, красивата гора, окичена с огромни калпаци от сняг, дружното участие на секирата и триона направиха своето.

През почивката ние смутено запушихме от моя тютюн и като пускаше дима към върховете на борините, Задоров изведнаж се разсмя.

—  Ама бива си го, а! Ха-ха-ха-ха-ха!

Беше цяло удоволствие да гледаш неговата смееща се румена мутра и аз не можах да не му отвърна с усмивка:

—  Какво си го бива, работата ли?

—  Работата си е работа. Не, ами туй,  дето    ме    цапнахте по муцуната!

Задоров беше едър и силен младеж и, разбира се, смехът му бе уместен. Аз сам се чудех как съм се осмелил да си докосна до такъв юначага.

Той се заля в смях и като продължаваше да се смее, взе брадвата и се упъти към дървото:

—  Ама история,  а! Ха-ха-ха! . . .

Ние обядвахме заедно, с охота и с шеги, но не напомняхме на сутрешното събитие. Чувствувах се все пак неудобно, но вече бях решил да не понижавам тона и уверено дадох нареж­данията си за след обед. Волохов се ухили, но Задоров дойде при мен с най-сериозна муцуна:

—  Ние не сме тъй лоши, Антон Семьонович! Всичко    ще бъде добре.  Ние разбираме   .   .   .

3.ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПЪРВИЧНИТЕ НУЖДИ

На другия ден казах на възпитаниците :

—  В спалнята трябва да бъде    чисто!    Трябва да    имате дежурен    по спалня. В града може    да се отива само с мое разрешение. Който отиде без отпуск, да не се връща — няма
да го приема.

—  Охо! — каза Волохов. — А не може ли по-меко?

—  Избирайте си, момчета, туй, което ви е по-нужно. Аз иначе не мога. В колонията трябва да има дисциплина. Ако ни не харесва, вървете кой дето иска. А който остане да живее в колонията, ще спазва дисциплината.  Както желаете. Раз­бойнически вертеп тук не ще има.

Задоров ми протегна ръка.

—  Дайте си ръката — правилно! Ти,  Волохов,  мълчи! Ти си още глупав в тия работи. Все едно, трябва да се прекара тук известно време.     Няма да идем в дома за    принудителна работа   я!

—  Ами задължително ли е да се ходи на училище? — по­пита Волохов.

—  Задължително е.

—  Ами ако аз не искам да уча? … За какво    ми е? …

—  Училището е задължително. Искаш или не искаш,  все едно.  Виждаш ли,  Задоров ей сега те нарече глупак.     Трябва да се учиш — да поумнееш.

Волохов завъртя на подбив глава и каза, като повтаряше думите на някакъв украински анекдот:

—  Ох че загазихме и с двата крака!

В областта на дисциплината случаят със Задоров беше по­вратна точка. Да си кажа правото, много не ме измъчваха угризения на съвестта. Да, аз нанесох побой на един възпи­таник. Чувствувах цялата педагогическа невъзможност, цялата юридическа незаконност на тоя случай, но в същото време виждах, че чистотата на моите педагогически ръце е второ­степенна работа в сравнение със задачата, която стоеше пред мен. Бях твърдо решил да бъда диктатор, ако не мога да се справя по друг начин. След известно време имах сериозно сблъскване с Волохов, който като дежурен не беше разтребил спалнята и отказа да я разтреби и след като му направих бележка. Аз го погледнах сърдито и казах:

—  Не ме изкарвай от търпение. Разтребвай!

—  Какво ще ми направите? Ще ме биете ли? Нямате право.
Аз го хванах за яката, доближих го до себе си и засъсках съвършено искрено в лицето му:

—  Слушай! За последен път   те предупреждавам: не само ще те набия, но ще те пребия. А пък ти след това се    оплачи. И в изправителен дом да попадна, туй не е твоя работа.

Волохов се изтръгна из ръцете ми и каза насълзен:

—  За такава дреболия няма      смисъл    да се върви    в из­правителния дом. Ще разтребя, дявол да ви вземе!

Аз му креснах:

—  Така ли се приказва?

—  Ами как да приказвам с вас? Хайде, вървете по   …

—  Какво? Изругай де  …
Изведнаж той се засмя   и махна ръка.

—   Ех че човек, я го виж ти  … ще разтребя, ще раз­требя, не викайте!

Трябва обаче да забележа, че нито за минута не смя­тах да съм намерил в насилието някакво всесилно педагогическо средство. Случаят със Задоров струва на мен по-скъпо отколкото на самия Задоров, аз почнах да се боя да не се хвърля по линията на най-слабата съпротива. От възпитател­ните открито и настойчиво ме осъди Лидия Петровна. Същата вечер тя си опря главата на юмручатата и започна да ми додява:

–   Значи  вие   вече   намерихте  метода,   както   в  килийното училище,   а?

—  Оставете ме на мира, Лидочка!

—  Не, вие кажете, ще бием ли? Може ли и аз да    бия, или само вие?

—  Лидочка, после  ще  ви  кажа, сега и аз сам още не зная, почакайте малко.

—  Добре,  ще почакам.
Екатерина   Григориевна   няколко дни се мръщи и ми приказваше  с  официална любезност . Едва след пет дни тя ме попита,  усмихвайки се сдържано:

—  Е, как  се чувствувате?

—  Все тъй. Прекрасно се чувствувам.

—  Ами знаете ли кое е най-скръбното в тая история?

—  Най-скръбното ли?

—  Да.     Най-неприятното  е туй,     че  момчетата  разказват с  възторг  за  вашия  подвиг,     и  най-напред  самият  Задоров. Какво е това?   Не разбирам. Навик към робство ли, или какво?

Аз помислих малко и казах на Екатерина Григориевна:

—  Не, тук работата не е в робството. Тук има нещо друго. Разчепкайте работата  добре:   ами  че  Задоров   е   по-силен   от мен,   той  може  с  един  удар  да  ме осакати.   Че   нали  той  от нищо не се бои, не се боят и Бурун, и другите.  В цялата тая история те не виждат побоя, те виждат гнева,  човешкото кипване. Та те прекрасно разбират, че аз бих могъл и да не бия, бих  могъл  да   върна  Задоров  като непоправим   в   комисията, бих могъл да  им  причиня  много  големи  неприятности,   но  аз не   направих   това.      Аз   предпочетох   да   извърша   постъпка, опасна за мен,  но човешка,  а не формална.   А колонията оче­видно   все   пак  им  е   нужна.   Тук  работата   е   по-сложна.   Все пак и те са хора. Това също е важно.

—  Може би — се замисли Екатерина Григориевна.

Но ние нямахме време да се замисляме много. След една седмица, през февруари 1911 г., аз докарах на един фургон за мебели петнадесет същински безнадзорни и действително дрипави деца. Те ни създадоха много работа — да ги почи­стим, да ги облечем как да е, да ги излекуваме от краста.

В началото на март в колонията имаше вече тридесетина деца. Мнозинството от тях бяха занемарени, диви и съвсем неприспособени за изпълване мечтата на общественото възпитание. У тях още нямаше онова особено тържество, което като че прави детското мислене много близко по тип до научното мислене. Увеличиха се в колонията и възпитателите. В началото на март ние имахме вече същински педагогически съвет. За учудване на цялата колония, съпружеската двойка Иван Иванович и Наталия Марковна Осипови докараха със себе си зна­чително имущество: кушетки, стилове, шкафове, множество различни дрехи и съдове. Нашите голи колонисти наблюда­ваха с извънредно голям интерес как се разтовариха колите с всичката тая покъщнина пред вратите на квартирата на Оси­пови.

Интересът на колонистите към имуществото на Осипови не беше никак академичен и аз се много страхувах, че всичкото това великолепно преселване може да получи обратно движе­ние към градските пазари. След една седмица особеният инте­рес към богатството на Осипови малко поотслабна поради при­стигането на икономката. Това беше една много добра, при­казлива и глупава бабичка. И макар имуществото й да отстъп­ваше на това на Осипови, но то се състоеше от много събла­знителни неща. Там имаше много брашно, кутии със сладка и с още нещо, множество малки, красиви торбички и чанти, в които очите на нашите възпитаници опипваха разни ценни вещи.

С голям старчески вкус и удобство икономката се настани в своята стая, натъкми своите кутии и други вещи в разните килери, кътове и места, предназначени от самата природа за такава работа, и някак си много бързо се сприятели с две-три момчета. Сприятелиха се те на договорни начала: те я снабдя­ваха с дърва и палеха самовара, а, тя ги гощаваше за това с чай и с разговори за живота. Собствено казано, икономката нямаше какво да върши в колонията и аз се чудех защо са я назначили.

Колонията нямаше нужда от никаква икономка. Ние бяхме невероятно бедни.

Освен няколкото квартири, в които се настани персоналът от всичките помещения на колонията ние успяхме да попра­вим само една голяма спалня с две утермарковски печки. В тая стая бяха наредени тридесет сгъваеми легла и три големи маси, на които децата обядваха и пишеха. Другата голяма спалня,  трапезарията, двете класни стаи и канцеларията очакваха поправка за в бъдеще.

Бельо за леглата имахме една й половина смени, а друго бельо нямаше никак. Нашето отношение към облеклото се изразяваше почти изключително в разни молби, отправяни до отдела за народната просвета и до други учреждения.

Завеждащият губернския отдел за народна просвета, който така решително откри колонията, беше заминал някъде на нова работа, а неговият заместник малко се занимаваше с колонията — имаше си по-важни работи.

Атмосферата    в    отдела за народна просвета най-малко съответствуваше на стремежа ни към разбогатяване.     По това време губернският отдел за народна просвета   представляваше от себе си конгломерат от твърде много стаи    и стаички    и от твърде много хора,  но истински изразители на педагогическото творчество тук бяха не стаите и не хората, а масите.     Разкривени и олющени,  писмени,  тоалетни     и    картоигрални,     били никога черни  или червени,   обиколени със  също такива     сто­лове,   тия маси представляваха от себе си различните секции, което се виждаше от надписите, окачени по стените над всяка маса. Повечето от масите бяха   винаги празни, защото    допъл­нителната величина — човекът — се оказваше     всъщност    не толкова  завеждащ секцията,   колкото счетоводител в    някакво друго учреждение. Ако зад някоя маса се окажеше изведнаж чо­вешка фигура,  посетителите се стичаха от всички страни и се нахвърляха върху нея. В такъв случай разговорът се свеждаше към изясняване каква е тая секция и към тая ли секция трябва да се обърне посетителят,  или към друга, и ако трябва да    се обърне към друга, то защо и към    коя    именно; и ако все пак не била тая секция, то защо другарят,  който миналата събота седял ей зад оная масичка, казал, че именно към тая трябвало да се обърне? След разрешаването на всичките тия     въпроси завеждащият секцията си  вдигаше   чуковете     и     изчезваше  с космическа бързина.

Нашите неопитни стъпки около масите не доведоха, раз­бира се, до никакви положителни последствия. Затова през зимата на 1921 г. колонията много малко приличаше на въз­питателно учреждение. Изпокъсаните палта, за които много повече подхождаше тарикатското название «клифт», прикри­ваха горе-долу човешката кожа; много рядко под «клифтовете» се оказваха останки от изгнила риза. Нашите първи възпита­ници, които дойдоха при нас с хубави костюми, само за късо време се различаваха от общата маса: сеченето па дърва, работата в кухнята, в пералнята скоро извършиха своето макар и възпитателно, но за дрехите разрушително дело. Към на­чалото на март всички наши колонисти бяха така облечени, че би могъл да им завиди който и да било артист, изпълня­ващ ролята на воденичаря от операта «Русалка».

Много малко от колонистите имаха на краката си обувки, а мнозинството си увиваше стъпалата с партенки и ги завър­зваше с върви. Но у нас имаше постоянен недостиг и от този вид обувки.

Храната ни се наричаше кандьор. Останалата храна би­ваше случайна. По това време съществуваха множество хра­нителни дажби: имаше дажби обикновени, дажби повишени, дажби за слаби и за силни, дажби за недъгави, дажби сана­торни, болнични. С помощта на доста напрегната дипломация ние понякога успявахме да убедим, да измолим, да излъжем, да подкупим със своя жалък вид, да заплашим с бунт на ко­лонистите — и нас ни прехвърляха например па санаторна дажба. В нея се предвиждаше мляко, много тлъстини и бял хляб. Разбира се, ние не получавахме това, но някои елементи от кандьора и ръжения хляб започвахме да получаваме в по-голям размер. След някой и друг месец претърпявахме дипло­матическо поражение и отново се спущахме в положението на: обикновени смъртни, и пак започвахме предпазливата и крива линия на явната и тайна дипломация. Понякога ни се удаваше да упражним толкова силен натиск, че започвахме да получаваме даже месо, разни пушени работи и бонбони, но толкова по-скръбен ставаше нашият живот, когато се разкриваше, че недъгавите нравствено нямали никакво право на такъв раз­кош, а само — недъгавите умствено.

Понякога ни се удаваше да излезем от сферата на тясната педагогика и да предприемем нападение в някои съседни сфери, например в губернския продоволствен комитет или в интен­дантството на Първа запасна армия, или в продоволствения отдел на някакво подходящо ведомство. В отдела за народна просвета ни забраняваха категорично подобни четнически дей­ствия и нападенията трябваше да се вършат тайно.

За подобно нападение трябваше човек да се въоръжи    със заявление,  което се състоеше само от едно    просто и изразително изречение:

«Колонията за малолетни престъпници моли да се от­пуснат за храна на възпитаниците хиляда и петстотин кило­грама брашно.»

В самата колония ние никога не употребявахме думата «престъпник» и нашата колония никога не се е наричала така. По онова време ни наричаха нравствено недъгави. Но за външните лица последното название не подхождаше, защото  миришеше силно на народопросветно ведомство.

С това заявление в ръка аз заставах някъде в коридора на съответното ведомство пред вратата на кабинета. В тая врата влизаха множество хора. Понякога в кабинета се струпваше толкова много народ, че вече можеше да влиза всеки, който пожелае. Трябваше да си пробиеш път през главите на посе­тителите до началството и мълчаливо да бутнеш заявлението под ръката му.

Началството в продоволствените ведомства слабо разби­раше от класификационните тънкости на педагогиката и не винаги се сещаше, че «малолетните престъпници» имат нещо общо с просветата. А пък емоционалната багра на самия из­раз «малолетни престъпници» беше доста внушителна. Поради това много рядко началството ни поглеждаше строго и казваше:

—  Че защо сте дошли тук? Обърнете се към    своята    на­родна   просвета.

По-често се случваше началството да се замисли и да, каже:

—  Кой ви снабдява? Затворническото ведомство ли?

—  Не, видите ли,  затворническото  ведомство не ни снабдява, защото това са деца.

—  Ами кой ви снабдява?

—    Видите ли, и досега не е изяснено   .   .
—   Как тъй «не е изяснено»?   .   .   . Чудно!

Началството си записваше нещо в бележника и предла­гаше да дойдем подир една седмица.

—  В такъв случай, дайте поне триста килограма.

—  Триста няма да ви дам, вземете сега 80 кг., а после ще изясним тая работа.

Осемдесет килограма беше малко, па и завързалият се разговор не отговаряше на нашите намерения, в които, раз­бира се, не се предвиждаха никакви «изяснения».

Едничкият благоприятен за колонията «Максим Горки» развой на работата се получаваше тогава, когато началството не разпитваше за нищо, а мълчешката вземаше нашето зая-вление и написваше в единия ъгъл: «да се отпусне».

В такъв случай аз се спущах презглава    към колонията:

— Калина Иванович  .   .   .     предписание!   …     за тон и половина.  По-скоро вземай помощници и карай, че може да го разграбят  .   .   .

Калина Иванович се навеждаше радостно над предписанието:

— Тон и половина ли? Я гледай ти!  …    Ами отде това?

—  Нима не виждаш? От     продоволствения     комитет на губернския юридически отдел   ….

— Кой ли ги разбира! … Но за нас все едно: дя­вол ли е, или бес, стига да носи петмез, хе-хе-хе !

Първичната нужда на човека е храната. Поради това въпросът за облеклото не ни измъчваше толкова, колкото въпросът за храната. Нашите възпитаници биваха винаги гладни и това значително усложняваше задачата за тяхното нравствено превъзпитаване. Само известна малка част от своя апетит колонистите успяваха да задоволят по частни начини.

Един от основните видове на частното хранително про­изводство беше риболовът. Зиме това беше много трудно. . . Най-лесният начин беше опустошаването на винтерите, които местните селяни поставиха в близката рекичка и в нашето езеро. Чувството на самозапазване и присъщата на човека икономическа съобразителност сдържаха децата да не крадат самите винтери, но всред нашите колонисти се намери един, който наруши това златно правило.

Това беше Таранец. Той беше па шестнадесет родини, произхождаше от старо семейство на крадци, беше строен, сипаничав, весел, остроумен, прекрасен организатор и пред­приемчив човек. Но той не умееше да уважава общите инте­реси. Той открадна от реката няколко винтера и ги домъкна в колонията. Подир него довтасаха и стопаните на винтерите и работата свърши с голям скандал. След това селя­ните почнаха да си пазят винтерите и нашите риболовци много рядко сполучваха да хванат нещо. Но след известно време у Таранец и у някои други колонисти се появиха собствени винтери, които им били подарени «от един познат в града». С помощта на тия собствени винтери риболовът почна бързо да се развива. Рибата се ядеше отначало от един малък кръг лица, но към края на зимата Таранец непредпазливо реши да въвлече и мен в тоя кръг.

Той донесе в стаята ми чиния пържена риба.

—  Това е риба за вас.

—  Виждам, само че няма да я взема.

—  Защо?

—  Защото е неправилно, ако не се даде на всички колонисти.

—  Отде накъде! — почервеня от обида Таранец. — Отде накъде! Аз намерих винтерите, аз ловя, мокря се    в    реката, а пък да давам на всички, а?

— Тогава вземи си рибата: аз нищо не съм се мокрил.

—  Но ние ви правим подарък.

—  Не, не съм съгласен,  всичко това не ми харесва, не е правилно.

—  Какво неправилно има тук?

— Какво ли ? Ами че  винтерите ти не си купил. Винтерите подарени ли са?

—  Подарени.

—  Кому? На теб ли? Или на цялата колония?

—  Защо «на цялата колония».  На мен   .   .   .

—  А пък аз мисля,   че  и  на мен,  и на  всички.   А тиганът чий е? Твой ли? Общ.  А слънчогледовото    масло, което изпросвате от готвачката,   чие е? Общо.    Ами дървата, печката, кофите? Какво ще    кажеш на това? Мога да ти     взема винтерите, и свършена    работа.     А най-главното,     това не    е другарско.     Голяма работа,  че били твои    винтерите! А    пък ти го направи за другарите си.  Риба всички могат да ловят.

— Добре де — каза Тарапец. — Нека бъде така. Но все пак вие вземете рибата.

Рибата аз взех. Оттогава всички подред ходеха по риболов, а уловеното се предаваше в кухнята.

Втори начин за добиване на храна беше отиването на пазар в града. Всеки ден Калина Иванович впрягаше Малиш — нашия киргиз — отиваше за продукти или в по­ход по учрежденията. С него биваха изпращани двама-трима колонисти, които тъкмо по това време, започваха да чув­ствуват нужда да отидат в града: било в болницата, било на разпит в комисията, било да помогнат на Калина Иванович или да държат Малиш. Всичките тия щастливци обикно­вено се връщаха от града сити и даже донасяха на другарите си по нещо. Нямаше случай някой да «загази» на пазара. Резултатите от тия походи имаха легален вид: «една стринка ми го даде», «срещнах се с един познат». Аз се стараех да не обиждам колонистите с мръсни подозрения и винаги вяр­вах на тия обяснения. Па и какво ли би могло да се по­лучи от моето недоверие? Гладните, нечисти колонисти, тичащи насам-нататък да търсят храна, бяха според мен неблагодарен обект за проповядването на каквато и да е нрав­ственост по такива дребни поводи като открадването от па­зара на някой геврек или на чифт подметки.

В нашата умопомрачителна бедност имаше и една добра страна, която по-късно вече никога я нямаше у нас. Еднакво гладни и бедни бяхме и ние, възпитателите. Тогава почти не получавахме заплата, задоволявахме се със същата храна и ходехме почти в същите дрипи. Аз през цялата зима нямах подметки на ботушите и парче от партенка винаги стър­чеше навън. Само Екатерина Григориевна блестеше с чи­стите си, спретнати, добре стъкмени рокли.

4.ЕДНА ВЪТРЕШНА ОПЕРАЦИЯ

През февруари от чекмеджето ми изчезна цяла връзка пари — приблизително колкото шестмесечната ми заплата.

По това време в моята стая се помещаваше и канцела­рията, и книговодството, и касата, защото аз се занимавах с всички тези длъжности. Връзката нови банкноти беше изчез­нала от заключеното чекмедже без всякакви следи на взлом.

Вечерта разказах на децата за случилото се и ги помо­лих да върнат парите. Аз не можех да докажа кражбата и свободно можех да бъда обвинен в злоупотреба. Децата ме изслушаха мрачно и се разотидоха. След събранието, когато отивах към стаята си, в тъмния двор към мен се прибли­жиха двамина: Таранец и Гуд.

Гуд беше малък, чевръст юноша.

— Ние знаем кой е взел парите — прошепна Таранец, — само че не бива да го казваме пред всички: не знаем къде са скрити. А пък ако обявим гласно, той ще офейка и ще от­несе парите.

— Кой ги е взел ?

— А че един тук  .   .   .

Гуд гледаше Таранец изпод вежди, като очевидно не одо­бряваше напълно политиката му. Той измърмори сърдито :

— Трябва да му се разбие муцуната.   Какво сме седнали да приказваме ?

— А кой ще направи това ? — се обърна към него Та­ранец. — Ти ли? Той така ще се разправи с теб, че …

— Вие ми кажете кой е взел парите.  Ще поговоря с него — предложих аз.

— Не, така не бива.

Таранец настояваше за конспирация. Аз свих рамене.

— Е, както искате.

И отидох да си легна.

На сутринта Гуд намерил парите в конюшнята. Някой ги хвърлил през тясното прозорче на конюшнята и те се пръснали из цялото помещение. Треперещ от радост, Гуд се затече при мен. И двете му ръце бяха пълни със смачкани в бързината банкноти.

От радост Гуд танцуваше из колонията, лицата на всички деца бяха светнали и те идваха в моята стая да ме погледат. Само Таранец ходеше с важно вдигната глава. Аз не разпит­вах нито него, нито Гуд за действията им след нашия разговор.

След два дни някой счупил катинара на избата и задиг­нал няколко фунта сланина — цялото ни богатство от тлъстини. На другия ден беше изкъртен прозорецът на склада — изчезнаха бонбоните, приготвени за празника на Февруар­ската революция, и няколко кутии смазка за колела, която ние скъпяхме като чужда валута.

Калина Иванович даже отслабна през тия дни; той на­вираше побледнялото си лице във всеки колонист, пущаше му в очите дим от лулата си и го убеждаваше:

— Помислете   само!   Ами   че   всичко   това е за   вас,   кучи синове, сами себе си крадете, паразити такива!

Таранец знаеше най-много, но клинчеше: в сметките му, кой знае защо, не влизаше да разкрива тая работа. Колонистите се изказаха надълго и нашироко, но у тях преобла­даваше главно спортният интерес. Просто не искаха да раз­берат, че именно те са окрадени.

Аз крещях ядосано в спалнята:

— Какви сте вие? Хора ли сте или . . .

— Ние сме бандити — се чу от едно далечно легло.

— Лъжете! Какви бандити сте вие? Вие    сте    същински апашори,   себе си крадете.   Сега стойте без   сланина,   дявол да ви вземе, и без   бонбони на   празника.   Никой   няма да ни даде други. Мрете сега!

— Ама какво    можем   да   направим   ние,     Антон  Семьонович.   Ние   не   знаем   кой ги е взел.   И   вие не   знаете, и ние не знаем.

Впрочем още от самото начало аз разбрах, че всички тия приказки са излишни. Крадеше някой от по-възрастните, от които всички се бояха.

На другия ден отидох с две момчета да правя постъпки за нова дажба сланина. Ние ходихме няколко дни, но сла­нина все пак издействувахме. Отпуснаха ни и дажба бонбони, макар че дълго ни гьлчаха, дето не сме съумели да ги за­пазим. Вечер ние подробно разказвахме за обиколката си. Най-сетне сланината беше докарана в колонията и сложена в зимника. Още същата нощ тя бе открадната.

Аз даже се зарадвах на това. Очаквах, че сега вече ще заговори колективният, общ интерес и ще накара всички с по-голямо въодушевление да се заемат с въпроса за кражбите. Действително, всички деца бяха наскърбени, но не се забе­лязваше никакво въодушевление, а когато мина първото впе­чатление, всички бяха отново обхванати от спортен интерес: кой ли е тоя, който пипа така майсторски?

След още няколко дни от колонията изчезна хамутът и ние не можехме даже да отидем до града. Трябваше да вървим в селото и да молим да ни услужат временно.

Кражби ставаха вече всеки ден. Сутрин се забелязваше, че ту в едно, ту в друго място нещо липсва: секира, трион, съдове, чаршафи, ремък, юзда, продукти. Аз се опитвах да не спя нощем и ходех из двора с револвер, но, разбира се, повече от две-три нощи не можех да издържа. Помолих една нощ Осипов да дежури, но той се така изплаши, че вече не говорих с него по това.

От момчетата подозирах мнозина, в това число и Гуд, и Таранец. Все пак аз нямах никакви доказателства и бях принуден да държа подозренията си в тайна.

Задоров шумно се смееше и се шегуваше:

— А вие как си мислехте, Антон   Семьонович,   трудова ко­лония,   труди се,   труди се   —   и никакво   удоволствие ли? По­чакайте,   това  още не е   нищо!   А какво ще   направите с този, когото заловите?

— Ще го тикна в затвора.

— Е, това е дребна работа. Аз пък мислех, че ще го биете.

Една нощ той излезе на двора облечен.

— Ще походя с вас.

— Внимавай да не се заядат с теб крадците.

— Не, те  знаят,   че  вие  днес   пазите  и, все   едно,   няма да крадат.

Ама признай си, Задоров, че се боиш от тях?

— От кого? От крадците ли ? Разбира се, боя се. Но    не е   там   работата,   боя  се   или  не,   но  съгласете се,   Антон Семьонович, че някак си е неудобно да издаваш.

— Та нали от вас крадат, бе?

— Хайде де, от мен? Нищо мое тук няма.

— Ами че вие живеете тук.

— Какъв ти живот, Антон   Семьонович?   Нима   това   е жи­вот:   нищо няма да излезе от тази ваша   колония.   Напразно   се мъчите. Ето на, ще видите: ще окрадат всичко и ще се пръс­нат. По-добре наемете двамина добри пазачи и им дайте пушки.

— Не, пазачи няма да наемем. Ние и без туй сме бедни, а, главното, вие сами трябва да си бъдете стопани.

Мисълта, че трябва да се главят пазачи, изказаха мнозина колонисти. В спалнята се спореше надълго и нашироко по това.

Антон Братченко, най-добрият представител на втората група колонисти, разказваше:

—  Когато има пазач, никой не ще тръгне да   краде.     А и да  тръгне,   може  да  получи   заряд  сол точно   по онуй   място.

Като походи насолен някой и друг месец, повече не ще краде.

Възразяваше му Костя Ветковски, красиво момче, чиято специалност «на свобода» била да прави обиски по фалшиви предписания. При тия обиски той изпълнявал второстепенна роля, главните роли принадлежели на възрастни. Сам Костя, това беше отбелязано в делото му, не откраднал никога нищо и се увличал изключително от естетическата страна на опера­циите. Той винаги се отнасяше с презрение към крадците. Аз отдавна бях забелязал тънката и сложна природа на това момче. Най-много ме поразяваше туй, че той се сдружаваше лесно и с най-дивите момчета и беше общопризнат авторитет по политическите въпроси. Костя доказваше:

— Антон Семьонович е прав: не трябват пазачи! Сега ние още не разбираме, но скоро всички ще разберем, че в коло­нията не бива да се краде. Па и сега вече мнозина разбират. А скоро ние сами ще почнем да пазим. Нали така, Бурун? — се обърна той ненадейно към Бурун.

—  Че какво, ако е нужно, ще пазим — каза Бурун.

През февруари нашата икономка прекрати службата си в колонията. Аз бях издействувал преместването й в някоя бол­ница. Един неделен ден доведоха Малиш пред квартирата й и всичките нейни приятели и участници във философските й чайове започнаха енергично да товарят на шейната многоброй­ните й торби и чанти. Мирно клатушкайки се върху своето богатство, добрата   бабичка потегли с   известната вече бързина от два километра в час към новия си живот.

Малиш се върна късно, но с него се върна и бабичката и с ридания и викове се втурна в стаята ми: здравата я огра­били. Нейните приятели и помощници занесли в шейната не всичките сандъчета, чанти и торби, а част от тях занесли и на други места. Извършен беше дързък грабеж. Аз веднага събу­дих Калина Иванович, Задоров и Таранец и извършихме пълен обиск в цялата колония. Ограбеното беше така много, че не бяха успели да скрият както трябва всичко. Из хра­стите, по таваните, по бараките, под стълбата или просто под креватите и зад долапите бяха намерени всичките съкровища на икономката. Бабичката била наистина богата: открихме цяла дузина покривки за маса, много чаршафи и пешкири, сребърни лъжички, някакви вазички и още много други дреболии.

Бабичката плачеше в стаята ми, а стаята постепенно се пълнеше с арестувани — все нейни бивши приятели и съ­чувственици.

Отначало момчетата отричаха, но аз им креснах и хоризон­тът се разясни.  Приятелите на бабичката се оказаха не    глав­ните грабители.  Те се задоволили да си вземат    по нещо     за спомен — например,   някоя   чайна    салфетка   или   захарница. Разбира се, че главният деец в цялата тая случка е бил Бурун. Това откритие порази мнозина и преди всичко    мен.  Още    от първия ден Бурун изглеждаше по-солиден от    всички,     беше винаги  сериозен, сдържано приветлив и най-добре, с най-голямо усърдие   и   любопитство се   учеше в училището.   Смая ме   раз­махът и   солидността   на   действията   му: той   беше скрил цели вързопи от   имуществата   на бабичката.   Нямаше съмнение,   че всички предишни кражби в колонията са негова работа.

Най-сетне   пипнахме   същинското   зло.   Аз изкарах   Бурун пред народен съд, първия съд в историята на нашата колония. В спалнята,   по креватите   и по   масите    се   бяха   разполо­жили дрипавите черни съдии. Газовата лампа   осветляваше раз­вълнувалите   лица на   колонистите и   бледото   лице на   Бурун, тежък, тромав, с дебел   врат, приличен на   Мак-Кинлей, прези­дента на Североамериканските съединени щати.

С негодуващи и силни думи аз описах пред момчетата престъплението: да ограбиш една бабичка, единственото ща­стие на която са тия именно нещастни парцали, да я ограбиш въпреки това, че никой в колонията не се отнасяше с такава любов към децата както тя, да я ограбиш, когато тя ни е мо­лила да й помогнем — това значи действително да нямаш нищо човешко в себе си, това значи да бъдеш даже не гад, а гадинка. Човек трябва да уважава себе си, трябва да бъде силен и горд, а не да отнема последния парцал на слабите бабички. Или речта ми произведе впечатление, или и без туй на колонистите беше накипяло, но те се нахвърлиха дружно и страшно върху Бурун. Мъничкият чорлав Братченко про­тегна и двете си ръце към Бурун:

— Какво, а? Какво ще кажеш? Трябва да те тикнат в зат­вора, да те пратят на принудителна работа.  Зарад теб    гладу­вахме ние, ти си взел и парите на Антон Семьонович.

Буруи изведнаж почна да протестира:

—  Парите на Антон Семьонович ли? Я докажи!
— Ще докажа.

— Докажи !

— А какво, не си ли ги взел, а?

— Кой, аз ли ?

— Ти, ами .   .   .

— Аз да съм взел парите на Антон Семьонович ? Кой ще докаже това ?

Отзад се чу гласът на Таранец:

— Аз ще докажа.

Бурун се обърна. Той се обърна към Таранец, като искаше да каже нещо, но след това махна с ръка:

— Е добре, нека бъда аз, но нали ги върнах ?

Децата отвърнаха на туй с неочакван смях. Харесал им беше тоя увлекателен разговор. Таранец се чувствуваше герой. Той излезе напред:

— Само че не трябва да се изгонва оттук. С кого ли не може да се случи това ? Виж, да се напляска хубаво по муцу­ната — това действително му се пада.

Всички млъкнаха. Бурун бавно изгледа сипаничавото лице на Таранец.

—  Къси ти са ръцете,  за да достигнеш до моята муцуна. Какво се перчиш ?  Все  едно,  няма да те направят управител на колонията. Антон ще ме напляска по муцуната   ако трябва, а теб какво ти влиза в работата ?

Ветковски скочи от мястото си:

— Как тъй «какво ти влиза в работата»? Момчета, наша ли е тая работа, или не е ?

— Наша! — викнаха момчетата. — Ние сами  ще те набъхтаме по-добре от Антон.

Някой вече се спусна към Бурун. Братченио размахваше ръце пред самото лице на Бурун и крещеше :

— Камшик заслужаваш ти, камшик!
Задоров ми пошепна на ухото:

— Заведете го някъде, че иначе ще го бият.

Аз отдръпнах Братченко от Бурун, Задоров разбута двама-трима други. Шумът бе с мъка прекратен.

—  Нека говори  Бурун !  Нека  каже! — викна  Братченко. Бурун наведе глава:

—  Няма какво да кажа. Вие всички имате право. Оставете ме на Антон Семьонович — нека той ме накаже както знае.

Тишина. Аз тръгнах към вратата, страхувайки се да не разплискам морето от зверски гняв, което ме беше изпълнило. Колонистите се дръпнаха настрана, като даваха път на мен и на Бурун.

Ние минахме мълчаливо през тъмния двор всред купчи­ните сняг: аз — напред, той — подир мен.

На душата ми беше отвратително. Бурун ми се струваше като най-последен отпадък на човешкия измет. Не знаех какво да го правя. В колонията той беше попаднал за участие в една грабителска банда, значителна част от членовете на която — пълнолетните -— бяха разстреляни. Самият той беше седемнадесетгодишен.

Бурун стоеше мълчаливо до вратата. Аз седях до масата и едва се сдържах да не запратя нещо тежко срещу му и с това да туря край на разговора.

Най-сетне Бурун дигна глава, погледна ме право в очите и каза бавно, като подчертаваше всяка дума и с мъка сдър­жаше сълзите си:

— Аз … няма . . . никога вече, никога вече … да крада:

— Лъжеш! Ти вече обеща веднаж това на комисията.

— Едно е на комисията,  а друго на вас! Накажете    ме както искате,  само недейте ме изгонва от колонията.

— Че какво любопитно има за теб в колонията! — Харесва ми тук. Тук се занимават. Аз искам да се уча.. А крадях затуй, защото все съм гладен.

— Е добре. Ще прекараш три    дни под арест на хляб и вода. Таранец да не закачаш!

— Добре.

Трите дена Бурун прекара в малката стаичка до спалнята, същата, в която в старата колония са живели надзирателите..

Не го заключих — той даде честна дума, че без мое разреше­ние няма да излиза. Първия ден действително му изпратих само хляб и вода, на втория ден ми дожаля; занесоха му обед. Бурун се опита да се откаже гордо, но аз му креснах:

— И ще ми се превземаш още, дяволе!
Той се усмихна, сви рамене и взе лъжицата.

Бурун си устоя на думата: след това той никога нищо не открадна, ни в колонията, ни на друго място.

5.ДЕЛА ОТ ДЪРЖАВНА  ВАЖНОСТ

Докато нашите колонисти се отнасяха почти равнодушно към имуществото на колонията, намериха се странични сили, които се отнесоха към него крайно внимателно.

Най-важните от тези сили бяха разположени по шосето за Харков. Не минаваше почти нощ да не ограбят някого по това шосе. Цели обози селяни бяха спирани с изстрел от карабина и разбойниците без много приказки бърникаха със свободните си от карабините ръце в пазвите на жените, които седяха по колите, докато мъжете в пълно смущение шибаха с камшика ботушите си и се чудеха :

—  Кой да го знаеше ? Уж скрихме парите на най-сигурно място, в пазвите на жените, а те, гледай — право в пазвите бъркат!

Такова, тъй да се каже, колективно ограбване почти никога не биваше «мокро», т. е. не биваше придружавано с убийство. Дошли на себе си, след като прекарваха на мястото определе­ното от разбойниците време, чичовците идваха в колонията и ни описваха картинно случката. Аз събирах армия, въоръжа­вах я със сопи, сам взимах револвера, спускахме се към пътя и дълго кръстосвахме из гората. Но само един път търсенията ни се увенчаха с успех: на половин километър от пътя ние се натъкнахме на група хора, които се бяха скрили зад една снежна преспа в гората. На виковете на момчетата те отго­вориха с изстрел и се разбягаха, но ние все пак успяхме да хванем едного и да го доведем в колонията. У него не се на­мери нито карабина, нито нещо ограбено и той отричаше без­условно всичко. Обаче, предаден от нас на криминалната ми­лиция в губернията, той се оказа известен бандит и подир него беше арестувана цялата шайка. От името на губернския из­пълнителен комитет беше изразена благодарност на колонията «Максим Горки».

Но и след това разбойническите нападения по шосето не се намалиха. Към края на зимата момчетата почнаха да намират вече следи от «мокри» нощни събития. В снега, между боровете, веднаж съглеждаме да стърчи ръка. Изравяме снега и намираме жена, убита с куршум в лицето. На друго място, край самия път, откриваме в храстите мъж във файтонджийски кожух с разбит череп. Една прекрасна сутрин се събуж­даме и какво да видим: от края на гората ни гледат двама обе­сени. Докато дойде следователят, те висяха две денонощия и наблюдаваха с изцъклени очи живота в колонията.

Колонистите се отнасяха към всички тия явления без вся­какъв страх и с искрено любопитство. Напролет, когато се стопи снегът, те намираха в гората оглозгани от лисиците че­репи, окачваха ги на върлини и ги донасяха в колонията със специална цел да плашат Лидия Петровна. Възпитателите и без това живееха в страх и трепереха нощем, като очакваха всяка нощ да нахлуе в колонията разбойническата шайка и да започне клане. Особено бяха изплашени Осипови, у които, според общото мнение, имаше какво да се ограби.

В края на февруари колата ни,  пълзяща с обичайната си бързина от града с някакви продукти, била спряна привечер при самия завой до колонията.   В колата имало грис и, захар на пясък — неща, които, кой знае защо, не съблазнили раз­бойниците.  У Калина Иванович те не намерили    никакви цен­ности,  освен лулата.   Това обстоятелство     възбудило  справед­ливия гняв на крадците: те цапнали Калина Иванович   по    гла­вата, той паднал в снега и лежал,     докато    разбойниците    се скрили. Гуд,   който през  всичкото  време  наглеждаше в коло­нията нашия кон Малиш, останал прост свидетел на случката. Като пристигнаха в колонията, и Калина Иванович, и Гуд се впуснаха в дълги    описания.    Калина Иванович    описваше събитията в драматични краски,  Гуд — в комични.   Но едино­душно беше взето решение: винаги да се изпраща отред колонисти, който да пресреща колата ни.

Така и постъпвахме цели две години. Тези походи към шо­сето ние наричахме по военному: «заемане на пътя».

Отиваха десетина души. Понякога и аз влизах в състава на отреда, тъй като имах наган, не можех да го доверявам на всеки колонист, а без револвера нашият отред изглеждаше слаб. Само Задоров получаваше понякога револвера от мен и с гордост го опасваше над дрипите си.

Дежуренето по шосето беше доста любопитно занимание. Разполагахме се по целия път в продължение на един и половина километра, като се почне от моста през рекичката до  самия завой към колонията. Момчетата мръзнеха и подскачаха по снега, като си подвикваха едно на друго, за да не изгубят връзката, и в настъпилия здрач предсказваха във въображе­нието на закъснелите пътници сигурна смърт. Връщащите се от града селяни шибаха конете и мълчаливо препускаха край ритмично повтарящите се фигури с най-криминален изглед. Директорите на совхозите и властите минаваха бързо на дрън­чащите си военни брички, като сочеха демонстративно на ко­лонистите своите двуцевки и карабини, а пешаците се спираха до самия мост, като очакваха нови спътници.

В мое присъствие колонистите никога не си позволяваха волности и не плашеха пътниците, но без мен вършеха шеги, и скоро Задоров, с риск да се лиши от револвера, поиска не­пременно и аз да излизам на пътя. Почнах да излизам при всяко изпращане на отреда, но все пак давах револвера на Задоров, за да не го лишавам от заслуженото удоволствие.

Когато се появяваше нашият Малиш, ние го посрещахме с вика:

—  Стой! Горе ръцете!

Но Калина Иванович само се усмихваше и с особена енер­гия почваше да си пали лулата. Паленето на лулата продъл­жаваше до самата колония, защото в случая се прилагаше из­вестната формула:

—  Седем километра цъках и не усетих кога съм запалил.

Нашият отред се прибираше     постепенно     подир  Малиш и веселата тълпа влизаше в колонията, като разпитваше    Ка­лина Иванович за разните новини по снабдяването.

Същата зима пристъпихме и към други действия, вече не от колонистко, а от общодържавно значение. В колонията пристигна лесничеят и ни помоли да пазим гората: мнозина сечели контрабанда и той не можел да се справи само със своите хора.

Охраната на държавната гора ни издигна много в собстве­ните ни очи, достави ни извънредно занимателна работа и най-сетне ни донасяше значителни изгоди.

Нощ. Скоро ще съмне, но още е съвсем тъмно. Събужда ме чукане по прозореца. Гледам: на прозореца през леде­ните украшения се мъжделеят сплескан нос и чорлава глава.

– Какво има?

– Антон Семьонович, в гората секат!

Запалвам нощната лампа, обличам се бързо, взимам ре­волвера и двуцевката и излизам. Пред входа ме чакат най-големите любители на нощни приключения,  Бурун и Шелапутин, едно съвсем малко, чисто момченце, безгрешно същество. Бурун взима от ръцете ми двуцевката и ние влизаме в гората.

— Къде?

— Че ето на, послушайте.

Спираме се. Отначало не чувам нищо, след това започвам да различавам едва-едва всред неуловимите нощни звукове и звуковете от нашето дишане глухите удари на брадвата. Тръг­ваме напред, навеждаме се, клоните на младите борини ни дращят лицата, смъкват ми очилата от носа и ни обсипват със сняг. Понякога ударите на брадвата изведнаж спират. Ние губим посока и търпеливо чакаме. Ето, те почват отново, вече по-високо и по-близо.

Трябва да се приближим съвсем незабелязано, за да не подплашим крадеца. Бурун пристъпва ловко като мечка, по­дир него ситни мъничкият Шелапутин, като се загръща в своя «клифт». Аз завършвам шествието.

Най-сетне ние сме до целта. Сгушили сме се зад стъблото на една борика. Едно високо, стройно дърво потрепва, до дънера му се вижда опасана с пояс фигура. Удари несмело и бавно няколко пъти, изправи се, огледа се и пак сече. Ние сме на пет крачки от нея. Бурун държи двуцевката готова, с дулото нагоре, гледа ме и не диша. Шелапутин се е сгушил до мен и шепне, увиснал на рамото ми:

—  Може ли ? Вече може ли?

Аз кимам.  Шелапутин дръпна Бурун за ръкава. Чифтето изгърмява страшно и далеч из гората се разнася неговият ек.

Човекът с брадвата несъзнателно сяда на земята. Мъл­чание. Ние се доближаваме до него. Шелапутин знае длъж­ността си, брадвата е вече в неговите ръце. Бурун весело поздравява:

—  А-а,  Мусий Карпович, добро утро!

Той тупа Мусий Карпович по рамото, но Мусий Кар­пович не е в състояние да отговори на поздрава. Той трепери като от треска и, кой знае защо, си изтърсва снега от левия ръкав.

Питам го :

— Конят далеч ли, е ?

Мусий Карпович пак мълчи; вместо него отговаря Бурун :

—  Ей го хе и коня!…   Ей,    кой е там? Карай насам !

Едва сега съглеждам в боровия гъсталак конската му­цуна и дъгата на колата.

Бурун хваща Мусий Карпович под ръка:

— Заповядайте, Мусий Карпович, в колата за бърза помощ.
Мусий  Карпович най-сетне почва да    дава признаци     на живот. Той си сваля шапката, глади с ръка косите си и шепне без да гледа никого :

— Ох ти, боже мой! . . .
Тръгваме към шейната.

Тъй наречената «рижанска» шейна бавно се обръща и ние потеглихме по едва личащите, дълбоки, пръхкави следи. На предното място около четиринадесетгодишно момче с огромен калпак и ботуши подвиква на кончето и скръбно дърпа по­водите. То през всичкото време подсмърча и въобще е раз­строено. Мълчим.

На излизане от гората Бурун взима поводите от ръцете на момчето.

– Ей, къде караш? Ако беше натоварил дървото, тогава щеше да караш към къщи,   но    щом си натоварил баща си, ще караш ей натам. . .

– Ама в колонията ли?– пита момчето, но Бурун    вече не му дава поводите, а сам обръща коня към нашия път.

Започва да се съмва.

Изведнаж Мусий Карпович през ръката на Бурун спира коня, а с другата ръка си сваля калпака.

—  Антон Семьонович, пуснете ме! За пръв път. . . Дърва нямам. . .  Пуснете ме!

Бурун недоволно му тръсва ръката от поводите, но не подкарва коня, а чака какво ще кажа аз.

– Не, Мусий Карпович — казвам аз, — така не може. Протокол трябва да се състави: сами знаете, това е държавна работа.

– И съвсем не за пръв път — среща утрото Шелапутин със своя сребрист алт. — Не за пръв път, а за трети: веднаж хванахме вашия Васил, а друг път. . .

Бурун прекъсва музиката на сребърния алт с дрезгав баритон:

—  Какво сме се спрели тук? А ти, Андрей, тичай в къщи, твоята е лесна.   Кажи на майка си,  че татко ти    е хлътнал. Нека готви глобата.

Андрей, изплашен, скача от шейната и се спуска към се­лото. Потегляме по-нататък. При входа на колонията ни пре­срещат група момчета.

— О, пък ние мислехме,  че са ви убили там, идвахме на помощ.

Бурун се смее.

— Операцията свърши с главозамайващ успех.

В моята стая се събира тълпа. Мусий Карпович, оклюмал, седи на стола срещу ми, Бурун с пушката — на прозореца, а Шелапутин шепнешком разказва на другарите си страшната история на нощната тревога. Две момчета седят на леглото ми, останалите — по пейките, внимателно наблюдават процедурата по съставянето на акта.

Актът се пише със сърцераздирателни подробности.

– Земя имат сто и тридесет декара, нали? И три коня ?

– Че какви ти коне, бе? — пъшка Мусий Карпович. — Едното е конче, едва двегодишно.

— Тригодишно, тригодишно — поддържа Бурун и    нежно тупа Мусий Карпович по рамото. Аз пиша по-нататък:

«. . . Дебело    тридесет сантиметра в диаметър. . .» Мусий Карпович протяга ръце :

— Що думате,  Антон    Семьонович?    Какви  ти тридесет сантиметра? Кълна се, и двадесет сантиметра няма.

Шелапутин изведнаж прекъсва разказа си, показва с ръце колкото половин метър и се смее нахално в очите на Мусий Карпович.

— Ей такова! Ей такова! Нали?

Мусий Карпович не обръща внимание на неговата усмивка и покорно следи писалката ми.

Актът е готов. Мусий Карпович обидено ми подава ръка за сбогуване, подава ръка и на Бурун като на най-възрастен:

— Напразно правите това,  момчета:     всички    трябва    да живеят.

Бурун учтиво му се покланя :

— Не,  че защо пък, ние винаги сме готови да    помогнем на човека. — Изведнаж той си спомия: — Антон Семьонович, ами какво ще правим с дървото ?

Ние се замисляме. Наистина, дървото е почти отсечено, все едно, утре ще го досекат и ще го откраднат. Бурун не дочаква края на нашето мислене и тръгва към вратата. Пътьом той подхвърля на съвършено разстроения Мусий Карпович:

— Коня ще ви доведем, не се безпокойте. Момчета, кой ще дойде с мен? Стига, шестима са достатъчно. Въжето там ли е, Мусий Карпович?

— За шейната е привързано.

Всички се разотиват. След един час докарват в колонията дългата борина. Това е наградата на колонията. Освен това, по стара традиция, в полза на колонията остава брадвата. Много вода ще изтече в нашия живот, но дълго време колонистите при своите взаимни стопански сметки ще казват:

— Имаше три   брадви. Аз ти   дадох три   брадви.   Ето   две.

Ами третата къде е?

– Каква «трета»?

– Как каква? Ами   че   оная,   дето   беше   взета  тогава от Мусий Карпович!

Не толкова нравствените убеждения и гневът, колкото ей тази любопитна и истинска делова борба създаде първите   издънки на хубавия колективен тон: вечер ние и спорехме, и се смеехме, и си въобразявахме разни работи за нашите нощни приключения, сблъсквахме се в отделните, особено увличащи случаи, сплотявахме се в това единно цяло, което се наричаше — колония «Максим Горки».

6. ЗАВОЮВАНЕТО НА ЖЕЛЕЗНИЯ  РЕЗЕРВОАР

Междувременно нашата колония започна да развива малко по малко своята материална история. Стигналата до последни предели бедност, въшките и премръзналите крака не ни пре­чеха да мечтаем за по-добро бъдеще. Макар нашият тридесет­годишен Малиш и старата сеялка да ни даваха малко надежди за развиване на селско стопанство, мечтите ни получиха именно селскостопанска насока. Но това бяха само мечти. Малиш беше двигател, толкова малко приспособен за селско стопан­ство, че само във въображението си можехме да си нарису­ваме картината: Малиш впрегнат в плуг. Освен това в коло­нията гладуваха не само колонистите, гладуваше и Малиш. С голям труд намирахме за него слама или понякога сено. Почти през цялата зима пътуването с него беше цяла мъка и Калина Иванович винаги го болеше дясната ръка от постоян­ните заплашителни въртения на камшика, без които Малиш просто спираше.

Най-сетне самата почва на нашата колония не беше пригодена за селско стопанство. Това беше пясък, който и най-малкият вятър навяваше на дюни.

И сега даже се чудя как при описаните условия ние се решихме на явната авантюра, която въпреки това ни даде възможност да стъпим на краката си.

Работата почна на шега.

Неочаквано ни се беше усмихнало щастието; бяха ни от­пуснали дъбови дърва. Трябваше да ги докараме направо от сечището. То беше в границите на нашия селски съвет, но до­тогава не бе ни се случвало да ходим по тия места.

Ние се споразумяхме с двама съседи-селяни и потеглихме за неизвестната страна с техните коне. Докато коларите се лутаха из сечището, товареха на шейните дебелите дъбови дънери и спореха «ще тръгне ли, или няма да тръгне» с шей­ната такъв дънер по пътя, ние с Калина Иванович обърнахме внимание на редица тополи, които стърчаха над тръстиките на замръзналата рекичка.

Като   минахме   по   леда и се   изкачихме   по   някаква   алея на баира, ние се отзовахме в същинско мъртво царство. Десе­тина големи и малки   сгради, бараки и    всевъзможни    селско­стопански помещения и съоръжения    стърчаха     в развалини. Всички те   бяха   еднакво   разрушени:   на   мястото   на   печките лежаха купища глина; подовете, вратите,   прозорците,   стълби­щата   бяха  изчезнали.   Много  преградни и  тавани   също  бяха изпочупени, на много   места бяха   започнали вече да падат  тух­лите   от   стените   и   основите.   От    огромната    конюшня    бяха останали    само    двете    надлъжни    тухлени   стени   и   над   тях скръбно и глупаво   стърчеше в небето   един   прекрасен,   сякаш току-що боядисан,  железен резервоар.   Единствен той в цялото имение правеше   впечатление на нещо   живо,   всичко   останало изглеждаше вече труп.

Но трупът беше богат: малко по-настрана се издигаше двуетажен дом, нов, още неизмазан, с претенции на стил. В стаите му, високи и просторни, се бяха още запазили гипсо­вите тавани и мраморните первази на прозорците. На другия край на двора — нова конюшня от кух бетон. Даже и разру­шените здания при по-внимателен преглед поразяваха със со­лидността на градежа, със здравите дъбови конструкции, с мускулестата увереност на свръзките, със стройността на мартачните крака, с точността па отвесните линии. Мощният сто­пански организъм не беше умрял от старческа немощ: той беше насилствено умъртвен в пълния си разцвет на сили и здраве.

Калина Иванович само пъшкаше,    като   гледаше   всичкото това богатство.

— Ти погледай   само  какво   става  тук:   ето   ти и   рекичка, ето ти и градинка, па виж и какви ливади! . . .

Рекичката обкръжаваше стопанството от три страни, като заобикаляше случайно попадналото в нашата равнина възви­шение. Градината се спущаше към реката на три тераси: на горната имаше вишни, на втората — ябълки и круши, на долната — цели плантации френско грозде.

Във втория двор работеше една голяма пететажна мел­ница. От работниците в мелницата узнахме, че стопанството принадлежало на братя Трепне. Те заминали с Деникиновата армия, като оставили къщитe пълни. Покъщнината отдавна беше преминала в съседното село Гончаровка и по чифлиците, сега пак там преминаваха и сградите.

Калина Иванович произнесе цяла реч:

— Диваци, разбират ли ти, мръсници, идиоти! Та това е цяло богатство — дворци, конюшни! Ами че живей бе, кучи сине, седи, стопанствувай, кафе пий, а ти, мръснико, с брадва сечеш такава рамка. И то защо? Защото ти потрябвало да си свариш чорба и те домързяло да си насечеш дърва. . . Дано се задавиш, глупак такъв, с чорбата си, идиот ! И такъв ще си пукне, разбираш ли, никаква революция не ще му по­могне . . . Ах, мръсници, ах, подлеци, диванета проклети! Е, как ти се струва? Ами я кажете, моля ви се, другарю — се обърна Калина Иванович към едного от мелничарите, — от кого зависи да се получи онова резервоарче? Ей онова, що се вижда над конюшнята. Все едно, тук то ще си пропадне без последствие.

— Резервоарчето ли? А че дявол го знае! Тук селският съвет се разпорежда.

— Аха! Е, това е добре — каза Калина Иванович и ние си тръгнахме за в къщи.

На връщане, като крачеха по угьпкания път подир шей­ните на нашите съседи, Калина Иванович започна да мечтае колко хубаво би било да се получи това резервоарче, да се пренесе в колонията, да се постави на тавана на пералнята и по такъв начин пералнята да се превърне в баня.

Сутринта, като тръгваше отново за сечището, Калина Иванович ме хвана за копчето на дрехата:

— Напиши, гълъбче, заявление до селския съвет! На тях резервоарът им трябва колкото на кучето джоб, а ние ще имаме баня. . .

За да направя удоволствие на Калина Иванович, написах заявлението.

Вечерта Калина Иванович се върна побеснял.

—  Ех че паразити! Те гледат само теорехтически, а    не прахтически.  Казват, че тоя резервоар, пуст да упостее,     бил държавна собственост.  Виждал ли си такива идиоти ?    Напиши друго заявление,   ще ида в околийския изпълнителен комитет.

—  Къде ще    вървиш?   Та    това   са   двадесет   километра.

Как ще отидеш?

—  А че тук   един   човек се   кани да отива   нататък, ще ме вземе на своята кола.

Проектът на Калина Иванович да се строи баня хареса много на всички колонисти, но никой не вярваше, че ще по­лучим резервоара.

—  Не може ли някак и без тоя резервоар ? Дървен резервоар ще нагласим.

—  Ех, ти нищо не   разбираш!   Хората са правили  железни резервоари,   значи те са   разбирали.   А   резервоара   аз ще го изтръгна от тия паразити заедно с месото. . .

— Ами как ще го докарате? С Малиш ли?

—  Ще го  докараме!   Стига   корито   да   има,   свине   ще   се намерят.

От околийския изпълком Калина Иванович се върна още по-зъл и беше забравил всичките думи освен псувателните.

Цяла седмица той се въртя около мен, заобикалян от смеха на колонистите, и току дрънкаше:

—  Напиши заявление до окръжния изпълком!

—  Остави ме на мира,   Калина   Иванович.   Има  други   ра­боти, по-важни от тоя резервоар.

— Напиши, какво ти струва това ? Хартията ли жалиш, или що ? Напиши, ще видиш, че ще докарам резервоара.

Аз написах на Калина Иванович и това заявление. Пъ­хайки го в джоба си, Калина Иванович най-сетне се усмихна.

—  Не е възможно   да   съществува   такъв   глупав   закон: пропада си вещта, а никой    пет пари не дава. Това да не ти е царското време!

От окръжния изпълком Калина Иванович се върна късно вечерта и даже не се отби нито при мен, нито в спалнята. Едва сутринта той дойде в стаята ми и беше високомерно студен, аристократически сдържан и гледаше през прозореца нейде далеч-далеч.

—  Нищо   не  излиза — каза  той   сухо,   като ми  подаваше заявлението.

Върху нашия подробен текст напреки беше написано с червено мастило кратко, решително и оскърбително-безапелационно : «без последствие».

Калина Иванович страда дълго и страстно. За цели две седмици изчезна някъде неговото мило старческо оживление.

Следния неделен ден, когато март вече здравата се гав­реше над задържалия се сняг, аз поканих неколцина от мом­четата да се поразходим из околността. Те намериха някои и други топли вещи и ние тръгнахме . . . към чифлика на Трепке.

—  Дали не ще бъде    хубаво да устроим пашата колонияѝтук? — започнах да мисля аз гласно.

—  Къде «тук» ?

—  Ами че ей в тия здания.

—  Как така? Че тук не може да се живее  ..   .

— Ще ги поправим.

Задоров се разкикоти и се  завъртя из двора.

—  Ние и  без  това   имаме  три   къщи  непоправени.   Цяла зима не можахме да се наканим.

—  Добре де, но ако  все пак ги поправим?

—  О, тогава би било чудесна колония!-  Река и градина, и мелница.

Ние скитахме из развалините  и мечтаехме:  тук ще бъдат спалните,   тук  трапезарията,   тук  ще  стане  разкошен клуб,   а там класни стаи.

Върнахме се в къщи уморени и енергични. В спалнята обсъждахме шумно всичките подробности на бъдещата коло­ния. Преди да се разотидем, Екатерина Григориевна каза:

— Знаете ли какво, момчета: не е хубаво да се зани­маваме с такива неосъществими мечти. Това не е по болшевишки.

В спалнята засрамено млъкнаха.

Аз погледнах ожесточено Екатерина Григориевна в лицето, ударих с юмрук по масата и казах:

— А пък аз ви казвам:   след един месец тоя чифлик ще бъде наш! Това  по  болшевишки  ли е?

Момчетата се засмяха и викнаха: «Ура!». Смях се  и  аз, смееше се и Екатерина Григориевна.

Цяла нощ писах доклад до губернския изпълком. След  една седмица ме извика    управляващият губернскияотдел за народна просвета.

— Добре сте намислили — да идем да прегледаме! След още   една  седмица  нашият  проект   се   разглеждаше в губернския изпълком.  Излезе, че съдбата  на чифлика    от­давна безпокояла властта.   А пък  аз намерих  случай да  разкажа за бедността, за липсата на добри изгледи, за занемареносгта на колонията, в която се беше вече родил жив ко­лектив. Председателят на губернския изпълком каза:

— Там е нужен стопанин,  а тук стопани стоят без работа. Нека го вземат.

И ето, аз държа в ръцете си разрешението, с което ни се отпуска бившият чифлик на Трепне с 650 декара орна земя и утвърден бюджет за възстановяването му. Стоя всред спалнята и още не ми се вярва, че това не е сън, а около мен — развълнувана тълпа колонисти, буря ат възторзи и протег­нати ръце.

— Ами дайте и ние да погледаме!

Влиза   Екатерина   Григориевна.   Спущат се към   нея с ки­пяща закачлива   веселост и Шелапутин   пронизително   звъни :

— Това    по болшевишки ли    е, или другояче ? Ха сега, кажете де !

— Какво има, какво се е случило ?

—  Това по болшевишки ли е ? Гледайте, гледайте!
От всички най-много се радваше Калина Иванович :

—  Ти си  юнак   човек,   защото   както е казано   там у попо­вете :   искайте и ще  получите,   похлопайте  и ще ви  се отвори, и ще ви се даде . . .

— Плесник по врата — каза Задоров.

—  Как така по   «врата» ? — се  обърна  към   него    Калина Иванович. — Че ето го разрешението !

—  Вие хлопахте за резервоара и   получихте един по врата. А пък    тук се   касае за работа,   нужна на    държавата, а не че сме изпросили . . .

—  Ти си още млад, за да разбираш писанието — се    пошегува   Калина   Иванович,   тъй като не   можеше да се  сърди в такава минута.

Още първия неделен ден той отиде заедно с мен и с тълпа колонисти да прегледа нашето ново владение. Лулата му победоносно димеше срещу всяка тухла от развалините на братя Трепне. Той мина важно край резервоара.

—  Кога ще пренасяме  резервоара.   Калина   Иванович ? —попита сериозно Бурун.

—  Че защо ще го  пренасяме тоя  паразит? Той и  тук ще влезе    в работа.    Ти разбираш ли :    конюшня    по последната дума на чуждестранната техника.

 

7. И БЪЛХАТА МОЖЕ ДА ВЛЕЗЕ В РАБОТА

Ние не тъй скоро можахме да превърнем във факт на­шето тържество по повод завоюваното наследство на братя Трепне. Отпущането на парите и материалите се бавеше по разни причини. А най-главното препятствие беше мъничката, но пакостна рекичка Коломак. Коломак, който отделяше на­шата колония от чифлика на Трепне, се показа през април твърде солиден представител на стихиите. Отначало той се прибираше в скромните си брегове и оставяше подире си ново стихийно бедствие : непроходима кал.

Поради това «Трепне», както ние тогава наричахме новата си придобивка, продължаваше още дълго време    да си   остава в развалини.     Междувременно    колонистите    бяха    обхванати от    пролетни    преживявания.  Сутрин,     след    закуска,    очак­вайки    звънеца    за работа, те сядаха един до друг край хам­бара и се  грееха  на  слънцето,   като  излагаха   коремите  си на лъчите му и небрежно    разхвърляха  палтата си по целия  двор.  Те можеха  да   седят с    часове   мълчаливо   на   слънцето,   като наваксваха    зимните   месеци,   когато   трудно    можехме   да   се стоплим дори в спалните.

Звънецът    за работа    ги   караше   да   станат и   да  се    по­мъкнат   неохотно към   работните си   места, но и   през време на работа те   намираха    разни   предлози   и   технически    възможности    да    обърнат    по     веднаж-дваж едната или другата си страна към слънцето.

В началото на април избяга Васка Полешчук. Той не беше особено надежден за колонист. През декември аз се бях на­тъкнал в отдела за народното образование на следната картина : сума народ беше наобиколил при една от масите едно мръсно и дрипаво момче. Секцията за недъгавите го беше  счела за душевно болно и го изпращаше в някакъв подходящ дом. Дрипавото момче протестираше, плачеше и крещеше, че съвсем не било лудо, че го били докарали с измама в града, а в действителност трябвало, да го отведат в Краснодар, където обещали да го настанят в някакво училище.

– Защо викаш? — го попитах аз.

– Та ето, видиш ли ? Считат ме за умопобъркан …

– Чух. Стига си викал, върви с мен.
— А как ще вървим ?

— С кракомобил. Пущай мотора!

Физиономията на   дрипавото   момче беше   действително не особено интелигентна и аз си   помислих:    «Все   едно, и   бълхата   може  да влезе в ра­бота. »

Секцията на драго сърце се освободи от своя клиент и ние с него закрачихме бодро към колонията. По пътя той ми разказа обикновена история, която започваше със смъртта на родителите и просията. Наричаше се Васка Полешчук. Според думите му той бил човек раняван, участвувал в пре­вземането на Перекоп.

В колонията още на другия ден той замълча и никой — нито от възпитателите, нито от момчетата — не можеше да го накара да заговори. Навярно подобни явления бяха дали повод на учените да сметнат Полешчук за побъркан.

Момчетата проявиха любопитство към мълчанието му и ме помолиха да им разреша да приложат някакви особени ме­тоди, за да го излекуват от него: трябвало непременно да го изплашат, тогава веднага щял да заприказва. Аз реши­телно забраних това. Но въобще съжалявах, дето съм взел тоя мълчаливец в колонията.

Изведнаж Полешчук заприказва, и заприказва без всякакъв повод. Просто беше прекрасен топъл, пролетен ден, пълен с миризми на съхнеща земя и със слънце. Полешчук заприказва енергично, кресливо, придружаваше думите си със смях и подскачане. По цели дни той не се откъсваше от мен, като разказваше за прелестния живот в Червената армия и за ко­мандира Зубат.

—Ех че човек беше! Очите му черни, та чак сини, като те погледне, дори в корема ти застудее. Когато беше в Пе­рекоп, даже нашите се страхуваха от него.

— Защо все   за  тоя   Зубат   приказваш?   —   питат   момче­тата — Знаеш ли му адреса?

— Какъв адрес?

— Знаеш ли адреса, на който да му пишеш?

— Не, не  знам.   Но   защо  ще   му  пиша?   Ще ида   в град Николаев, там ще го намеря. . .

— Ама той ще те изгони. . .

— Няма да ме изгони. Друг беше оня, който ме изгони. Казва: «Няма смисъл да си губим времето   с   тоя   глупак.»   А нима аз съм глупак?

По цели дни Полешчук разказваше на всички за Зубат, за неговата красота, безстрашие и за туй, че той никога не псувал на майка.

Момчетата го питаха направо:

— Каниш се да офейкаш, а ?

Полешчук ме поглеждаше и се замисляше. Мислеше дълго. И след като момчетата го бяха вече забравили и се бяха увлекли в друга тема, той изведнаж започваше да дърпа запиталия го :

— Антон ще се сърди ли ? А че ако офейкам ?

— За какво ?

— Ти мислиш, че няма ли ?

–  Струва ли да  си  губи времето с теб ! . . .

Васка пак се замисляше.

И веднаж след закуска дойде тичешком Шелапутин.

— Васка   го    няма    в  колонията… И не е     закусил    — офейкал е. Тръгнал е да търси Зубат.

На двора ме наобиколиха   момчетата. Те   любопитствуваха да видят    какво    впечатление ми е произвело    изчезването наВаска.

— Все пак Полешчук офейка . . .

— На пролет замириса.

— За Крим е заминал.

— Не за Крим, а за Николаев.

Васка не беше кой знае какъв добър колонист, но него­вото бягство ми направи много тежко впечатление. Беше обидно и тежко, че, ето на, човекът не поиска да приеме нашата мъничка жертва и тръгна да търси нещо по-добро. В същото време знаех, че нашата колонистка бедност не може да задържи никого.

Но на момчетата аз казах :

— Да    върви по   дяволите !   Като   е    заминал — заминал. Има други по-важни работи . . .

През април Калина Иванович почна да оре.  Това събитие се струпа    съвсем    неочаквано на    главите ни.     Комисията по делата на малолетните заловила някакъв малолетен конекрадец. Престъпника     изпратили     някъде,     но     собственика на коня не могли да намерят.     Комисията    прекарала    цяла    седмица в страшни    мъчения : тя не беше свикнала да    държи при себе си    такова    неудобно    веществено    доказателство    като    кон. Дошъл в комисията,    Калина    Иванович видял    мъченическия живот и печалното   положение на съвсем   невинния кон,   който стоял    всред   постлания с плочи    двор, и без да    каже    дума, хванал го за юлара и го довел в колонията.   След нето    доле­тели облекчителните въздишки на членовете на комисията.

В колонията Калина Иванович беше посрещнат с викове на възторг и учудване. С треперещите си ръце Гуд прие повода от Калина Иванович, а в широтата на гудовската си душа следното негово напъствие :

— Па си отваряй очите! Това не ти е както вие се отнасяте помежду си! Това е животно — то няма език и нищо не може да каже. Сами знаете, то не може да се оплаче. Но ако ти му досаждаш и то те тропне с копитото по кратуната, хич и да не отиваш при Антон Семьонович. Ако щеш, плачи, ако щеш, недей, но все пак аз ще те пипна. И ще ти откъсна главата.

Ние стояхме около тая тържествена група и никой от нас не протестираше срещу тия страшни опасности, които заплаш­ваха Гудовата кратуна. Калина Иванович сияеше и се усмих­ваше през лулата си, произнасяйки тази терористическа реч. Конят беше червен, още млад и доста охранен.

Няколко дни се въртя из бараката Калина Иванович с момчетата. С помощта на чукове, отверки и просто парчета желязо, най-сетне с помощта на множество поучителни речи той успя от разни непотребни останки на старата колония да нагласи нещо като плуг.

И ето ти благословената картина:  Бурун и Задоров оряха. Калина Иванович вървеше до тях и приказваше :

— Ах,   паразити   такива, и да   орат   не умеят : ето тук неразорано, и тук, и тук . . .

Момчетата добродушно му се озъбваха :

— Да бяхте се показали, Калина Иванович. И вие навярно никога не сте орали.

Калина     Иванович си     изваждаше лулата от устата и се мъчеше да направи зверско лице.

— Кой,    аз ли не съм орал ?  Нима е    нужно    сам    да си орал? Нужно    е    да  разбираш.     Ето на, аз разбирам, че си оставил неразорани места, а ти не разбираш.

Отстрани вървяха също Гуд и Братченко. Гуд шпионираше дали орачите се отнасят както трябва с коня, а Братченко про­сто гледаше с влюбени очи нашия Дорчо. Той се беше прико-мандировал към Гуд като доброволен помощник в конюшнята.

В бараката няколко от по-възрастните момци се занима­ваха със старата сеялка. Подвикваше им и поразяваше впечатлителннте им души със своите ковашко-шлосерски познания Софрон Голован.

Софрон Голован имаше няколко много ярки черти, които го отличаваха от другите смъртни. Той беше огромен на ръст и чудно жизнерадостен, винаги пийнал и никога пиян, за всичко имаше свое собствено и винаги странно невежествено мнение. Голован беше чудовищно съединение на кулак с ковач: имаше две къщи, три коня, два крави и ковачница. Въпреки кулашкото си състояние, той все пак беше добър ковач и ръцете му бяха несравнено по-просветени от главата. Ковач­ницата на Софрон беше на самото харковско шосе до един хап и в това й географско положение се криеше тайната за разбогатяването на Головановци.

В колонията Софрон дойде по покана на Калина Иванович. В нашите бараки се намериха някои и други ковашки инстру­менти. Самата ковачница беше в полуразрушено състояние, но Софрон предлагаше да пренесе в нея своята наковалня и гор­нило, да притури още някои инструменти и да работи като ръководител. Аз се чудех отде накъде такава готовност у Го-лован да ни се притече на помощ.

Работата се разясни при «вечерния доклад» на Калина Иванович. Пъхайки парче хартия в стъклото на лампата, за да си запали лулата, Калина Иванович каза:

—Тоя паразит, Софрон, не току-така иде при нас. Знаеш ли? Попритиснали са го селяните и той се бои да не му от­немат ковачницата. А тук той, виждаш ли, се счита един вид като на съветска служба.

—Какво   да   го   правим? — попитах   аз Калина Иванович.

—Как какво да го правим? Кой друг ще ти дойде тук? Отгде ще вземем горнило? Ами инструменти? И квартири ня­маме, па и да се намери някоя сбутана къщурка, нали и дър-воделци трябва да, викаме. Пък и знаеш ли — ми смигна Ка­лина Иванович, — нас какво ни интересува: грозна ли е, или гърбава момата, стига къщата да е богата. Какво от туй, че е кулак?. . . Все едно, той ще работи както и същинският човек.

Калина Иванович замислено пущаше дима към ниския таван на стаята ми и изведнаж взе да се усмихва:

—Все едно, тия паразити, селяните, ще му вземат ковачницата, а каква полза от това? Така ще си остане неиз­ползувана. Тогава по-добре ковачницата да бъде при нас, а Софрон и така ще си пропадне. Ще почакаме малко, па сетне що му ударим ритника: та нали ние сме съветско учреждение, а ти, кучи   сине,   селски   потосмукач   си бил,   човешка   кръв си пил, хе-хе-хе! …

Ние вече бяхме получили част от парите за поправката на чифлика, но те бяха тъй малко, че от нас се изискваше из­вънредно голяма гъвкавост. Трябваше всичко да правим със свои ръце. За това беше нужна ковачница, нужна беше и дърводелска работилница. Тезгяхи ние имахме, на тях можеше да се работи как да е, сечива купихме. Скоро в колонията се появи и ръководител-дърводелец. Под негово ръководство мом­четата се заловиха енергично да рендосват докараните от града дъски и да гласят прозорци и врати за новата колония. За съжаление занаятчийските познания на нашите дърводелци бяха тъй нищожни, че приготвянето на прозорците и вратите за бъдещия живот на първо време беше много мъчително. Ко­вашките работи — а те не бяха малко — отначало също не ни радваха. Софрон не особено много се стремеше към по-бързото завършване на възстановителния период в съветската държава. Заплатата му като ръководител се изразяваше в ни­щожни цифри: в деня, когато я получаваше, Софрон демон­стративно изпращаше всичките получени пари по някое от момчетата при селянката, която вареша тайно ракия, със за­повед:

— Три бутилки първак!

За това узнах доста късно. Изобщо по онова време аз бях хипнотизиран от списъка на нужните ни вещи: панти, ключалки, резета, брави. Заедно с мен всички бяха увлечени от изведнаж разрасналата се работа, всред момчетата вече се проявяваха дърводелците и ковачите, в джобовете ни поч­наха да подрънкват пари.

Ние бяхме просто във възторг от оживлението, което до­несе със себе си ковачницата. В осем часа в колонията се чу­ваше веселият звук на наковалнята, в ковачницата винаги звънтеше смях, пред широко разтворената й врата постоянно стърчаха по двама-трима селяни, говореха за стопанските си работи, за данъците, за председателя на комитета на бедните селяни, Верхола, за фуража и за сеялката. Ние подковавахме конете на селяните, туряхме шини на колите им, поправяхме плуговете им. На бедните взимахме половин плата и това слу­жеше като изходна точка на безкрайни спорове за обществе­ната справедливост и обществената несправедливост.

Софрон предложи да ни направи кабриолет. В пълните с всякакви вехтории бараки на колонията се намери някакъв сандък за каруца.   Калина Иванович  докара от града чифт оси. Два  деня  блъскаха  по тях с чукове и  чукчета в   ковачницата. Най-сетне Софрон заяви, че кабриолетът бил готов,    но били нужни пружини и колелета. Пружини ние нямахме, колелета — също.    Аз    дълго    обикалях    из града да моля за някои стари пружини, а Калина   Иванович се отправи в дълго   пътешествие из вътрешността  на   страната. Той   пътува  цяла седмица и до­несе два чифта нови  наплати  и  няколко   стотин  разнообразни впечатления, от които главното беше :

— Ей че некултурен народ били тия селяни! Софрон доведе от селището Козир. Козир беше    четириде­сетгодишен,    кръстеше се при всеки подходящ случай,    беше много тих, учтив и винаги   усмихнато-оживен.    Той беше излезнал  скоро от  лудницата и  трепереше до  смърт,   щом  само се споменеше името на собствената му съпруга, която именно била виновна за неправилната диагноза на губернските    психиатри. Козир  беше колар. Той   страшно се  зарадва на   предложе­нието ми да ни направи четири колела.    Особеностите    на    се­мейния му   живот и бляскавите   заложби за подвижнически жи­вот го потикнаха: да ни направи едно чисто делово предложение:

— Знаете ли  какво,   другари,   да  ви  пази  бог,   дето   по­вишахте мен,   стареца.   Знаете  ли какво ще  ви кажа?   Аз ще остана да живея тук при вас.

— Но при нас няма място.

— Нищо, нищо, вие не се безпокойте,   аз ще  намеря  мя­сто и   господ   бог  ще  помогне.   Сега е лято, а за зимата ще се наглася как да е, ей в оная  барачка ще  се  настаня,  и добре ще се настаня. . .

— Добре, живейте!

Козир започна да се кръсти и незабавно разшири дело­вата страна на въпроса:

— Наплати ще намерим. Калина Иванович не знае, а аз знам всичко. Сами ще донесат, сами ще донесат селяните, ще видите, господ няма да ни остави.

— Но ние нямаме нужда от други, чичко. — Как  така   «нямаме нужда», да ви пази бог! . . . Вие ако нямате нужда,   хората   имат: може ли селянинът   без   колело? Ще продадете, ще спечелите, от полза ще бъде за момчетата. Калина   Иванович се   засмя и подкрепи   домогванията   на Козир:

— Нека остане,   дявол да го вземе! В природата,   знаеш ли, всичко е  така   хубаво   нагласено,   че и   човекът   може   да   по­служи за нещо.

Козир стана общ любимец на колонията. Към религиозността му се отнасяха като към особен вид побъркване, доста тежко за болния, но съвсем не опасно за околните. Даже нещо повече. Козир изигра определено положителна роля   във възпитаването на отвращение към религията.
— Да   ви   пази   Христос,   чеда!   Такава една неакуратна жена . . .Той се настани в малката стаичка до спалните. Тук беше прекрасно защитен от нападателните действия на съпру­гата си, която се отличаваше действително с луд нрав. За децата стана истинска наслада да защищават Козир от пре­живелиците на миналия му живот. Козирица се явяваше в колонията с крясъци и клетви. Като искаше мъжът й да се върне в семейното огнище, тя обвиняваше мен, колонистите, съветската власт и «тоя дрипльо» Софрон, че сме опустошили семейното й щастие. С нескривана ирония ­викаше, че Козир го не бива за неин мъж, че производството на колела е много   по-важна   работа   от   семейното щастие. „Самият Козир през това време седеше скрит в стаич­ката си и търпеливо чакаше пълното отбиване на нападението. Едва когато гласът на обидената съпруга започваше да се чува чак от другата страна на езерото и от изпращаните от нея пожелания достигаха само отделни думи: <синове, дано ви. . . по главата.. .> Едва тогава Козир се появяваше на сцената.

Въпреки тая толкова враждебна среда, коларската рабо­тилница почна да дава приходи. Буквално с помощта на едно прекръстване Козир умееше да прави значителни търговски сделки; без всякакви грижи от наша страна ни докараха наплатите и даже не искаха веднага парите. Работата бе там, че Козир действително беше чудесен колар и производството му се славеше далеч зад пределите на нашия район.

Нашият живот стана по-сложен и по-весел. Калина Иванович все пак пося на нашата поляна петдесетина декара овес, конюшнята се красеше от нашия Дорчо, на двора стое­ше кабриолет, чийто единствен недостатък беше невижданата му височина: той се издигаше от земята на повече от два метра и на пътника, който седеше в него, винаги му се стру­ваше, че конят, който влачи кабриолета, макар и да се на­мира отпред, но е нейде далеч долу.

Ние заработихме така напрегнато, че вече започнахме да чувствуваме недостиг на работна сила. Трябваше ни бърза ръка да поправим още една спалня-казарма и   скоро   получихме помощ.   Това бяха съвсем нов вид момчета.

По туй време бяха унищожени голям брой главатари на белогвардейски банди и всичките непълнолетни сподвижници на разните Левчанковци и Маруси, военната и бандитска роля на които не отиваше по-далеч от длъжностите на коняри и прислужници в кухните, биваха изпращани в колонията. Бла­годарение именно на това историческо обстоятелство в коло­нията се появиха имената: Карабанов, Приходко, Голос, Сорока, Вершньов, Митягин и други.

8. ХАРАКТЕР И КУЛТУРА

Идването на нови колонисти силно разклати нашия още нездрав колектив и ние отново заприличахме на разбой­нически вертеп.

Нашите първи възпитаници бяха приучени на ред само относно нуждите от най-първа необходимост. Последователите на нашия отечествен анархизъм бяха още по-малко склонни да се подчиняват на какъвто и да било ред. Трябва обаче да се каже, че откритата съпротива и безобразното отношение спрямо възпитателите никога вече не се възобновиха в коло­нията. Може да се предполага, че Задоров, Бурун, Таранец и други съумяваха да съобщят на новодошлите късичката исто­рия на първите дни от появяването на колонията. И старите, и новите колонисти винаги демонстрираха увереността си, че възпитателският персонал не е сила, враждебна на тях. Глав­ната причина за това настроение, безспорно, се криеше в ра­ботата на нашите възпитатели, така самоотвержена и тъй явно трудна, че естествено извикваше уважение към себе си. По­ради това колонистите, с много редки изключения, биваха ви­наги в добри отношения с нас, признаваха необходимостта да работят и да се учат в училището, разбираха до голяма сте­пен, че всичко това е в общ наш интерс. Мързелът и неже­ланието да се понасят лишения се проявяваха при нас в чиста зоологически форми и никога не вземаха формата на протест.

Ние си давахме сметка, че цялото това благополучие е чисто външна форма на дисциплината и че зад него не се крие никаква, даже най-първобитна култура.

Отговорът на въпроса, защо колонистите продължават да живеят при нас, въпреки нашата бедност и доста тежкия труд, и защо не се разбягват, трябва да се търси, разбира се, не само на педагогическо-възпитателската плоскост. 1921 г. не носеше нищо привлекателно за живота на улицата. Макар нашата губерния да не беше в числото на гладуващите, все пак в живота на самия град се чувствуваше доста суровост и даже глад. Освен това, първите години ние почти не получа­вахме квалифицирани безнадзорни момчета, свикнали да ски­тат по улиците. Повечето от нашите момчета бяха скъсали връзката със семействата си скоро.

Средно взето, нашите момчета представляваха от себе си комбинации от много ярки черти на характера и с много тясно културно състояние. Именно такива се стараеха да изпращат в нашата колония, предназначена специално за трудновъзпитаеми деца. Голямото мнозинство от тях бяха малограмотни или съвсем неграмотни, почти всички свиквали с мръсотията и въшките. Спрямо другите хора у тях се беше създала посто­янна защитно-заплашителна поза на първобитен героизъм.

Всред цялата тая тълпа изпъкваха неколцина на по-ви­соко умствено равнище, като Задоров, Бурун, Ветковски, Братченко, а от новодошлите— Карабанов и Митягин; останалите едва постепенно и много бавно се приобщаваха към придо­бивките на човешката култура, толкова по-бавно, колкото по­-бедни и по-гладни бивахме ние.

Първата година особено ни измъчваше техният постоя­нен стремеж към кавги помежду им; страшно слабите колек­тивни връзки се разрушаваха на всяка стъпка по най-нищожни поводи. В значителна степен това произтичаше даже не от вражда, а все от тая поза на героизъм, непоправяна от никакво политическо самочувствие. Макар че мнозина от тях бяха прекарали известно време в класово-враждебни лагери, те нямаха никакво усещане за принадлежност към една или друга класа. Деца на работници при нас почти нямаше, про­летариатът беше за тях нещо далечно и неизвестно, към сел­ския труд мнозинството се отнасяше с дълбоко презрение, впрочем не толкова към труда, колкото към селския бит, към селската психика. Оставаше следователно широк простор за всякакво своеволие, за проявяване на подивялата в самотата си личност.

Общо взето картината правеше тежко впечатление, но все пак издънките на колектива, които бяха покарали през първата зима, полека-лека бяха започнали да се раззеленяват в нашето общество и тия издънки трябваше да бъдат спасени на всяка цена; не биваше да се позволява на новопристигащите да заглушат тия скъпоценни зелени издънки. Аз считам за главна своя заслуга това, че забелязах тогава туй важно обстоятелство и го оцених, както то заслужаваше. За­щитата на тия първи издънки се оказа сетне така невероятно труден, така безкрайно дълъг и мъчителен процес, че ако пред­варително знаех това, навярно бих се изплашил и отказал от борбата. Хубавото беше туй, че аз винаги се чувствувах в навечерието на победата. За това беше нужно да бъдеш непо­правим оптимист.

Всеки ден от моя тогавашен живот съдържаше в себе си непременно и вяра, и радост, и отчаяние.

Ето, като че ли всичко върви благополучно. Възпитате­лите са свършили вечерта своята работа, прочели са някоя книжка или просто са побеседвали, поиграли, пожелали са на децата лека нощ и са си отишли. Момчетата са останали в мирно настроение, готвели са се да си легнат. В моята стая туптят последните удари на работния пулс през деня, седи още Калина Иванович и, както обикновено, се занимава с някакво обобщение, при вратата стърчи някой от любопитните колонисти, Братченко и Гуд се готвят за нова атака срещу Калина Иванович по фуражните въпроси, и изведнаж се втурва някое от малките деца с вик:

— В спалнята момчетата ще се изпоколят!

Излизам тичешком от стаята. В спалнята адски шум. В единия ъгъл, две зверски настръхнали групи. Заплашителни жестове и налитания са съпроводени със страхотни псувни; някой буха някого по ухото. Бурун отнема камата на едното от героите, а отдалеч му викат:

—  Ти какво се бъркаш? Искаш да получиш разписка  от мен ли?

На кревата, обиколен от тълпа съчувственици, седи ра­неният и мълчаливо превързва порязаната си ръка с парче от чаршафа.

Аз никога не разтървавах биещите се, нито се мъчех да ги надвиквам.

Зад гърба ми Калина Иванович шепне изплашено:

—  Ой, по-скоро, по-скоро, гълъбче, че тия паразити ще се изпоколят помежду си   …

Но аз стоя мълчаливо при вратата и наблюдавам. Посте­пенно децата забелязват присъствието ми и млъкват. Бързо настъпващата тишина кара и най-разярените да се опомнят. Скриват се камите и се спущат юмруците, гневните и псувателни монолози се прекъсват насред думата. Но аз продължавам да мълча: в самия мен закипява гняв и омраза към целия тоя див свят. Това е омраза на безсилието, защото аз много добре знам: това не е за последен път.

Най-сетне в спалнята настава тежка, потискаща тишина, стихват даже глухите звуци на запъхтяното дишане.

Тогава изведнаж избухвам сам аз, избухвам и в пристъп на същинска злоба и с напълно съзнателна увереност, че тъй трябва, крясвам :

—  Ножовете на масата! И по-скоро, дяволи! .   .   .

На масата се слагат ножове: ками, кухненски ножове, специално взети за боя, джобни ножчета и собственоръчни изделия, приготвени в ковачницата. Мълчанието продължава да виси в спалнята. До масата стои и се усмихва Задоров, прекрасният, мил Задоров, който сега ми се струва едничкият близък човек. Пак късо заповядвам:

– Топузите!

– У мен има един,  отнех го  от едного —  каза Задоров.
Всичките  стоят с  наведени  глави.

– Лягайте! . .   .Не  напускам  спалнята,   докато  всички  не  си  лепнат.

На другия ден децата  се стараят да не напомнят за  вче­рашния скандал.   Аз също не напомням с нищо за него.

Минава някой и друг месец. През това време в някакви потайни кътчета слабо пушат отделните огнища на враждата, но опитат ли се да пламнат, бързо биват изгасени в самия колектив. Но изведнаж пак избухва бомбата и пак, разярени, изгубили човешкия си вид, колонистите се гонят един другиго с ножове.

Една вечер видях, че е необходимо да стегна бурмата, както се казва по нашите места. След един побой заповядвам на Чобот, един от най-буйните рицари на камата, да дойде в стаята ми. Той покорно се мъкне. В стаята си аз му казвам:

– Ти ще трябва да напуснеш колонията.

– Че къде ще вървя?

– Съветвам те да отидеш там, гдето  позволяват кланета с ками. Днес ти мушна с нож другаря си, задето не ти отстъ­пил място в трапезарията.  Потърси такова място, гдето споро­-
вете се разрешават с ножове.

– Кога да си вървя?

– Утре сутринта.

Той  си отива мрачно.   Сутринта,   на закуска,   всички деца ме молят: нека Чобот остане, те се обзалагат за него.

—С какво се обзалагате?

– Те не разбират.

– Ами ако той пак вземе, какво ще правите тогава?

— Тогава вие ще го изгоните.

— Значи с нищо не се обзалагате? Не,  той ще    напусне колонията.

След закуската Чобот дойде при мене и каза :                               ‘ ,

—  Прощавайте, Антон Семьонович, благодаря за науката…

—  Довиждайе, па не си спомняй за нас с лошо.    Ако    ти бъде трудно, ела, но не но-рано от две седмици.

След един месец той се върна отслабнал и бледен.

—  Ето, дойдох, както вие казахте.

—  Не намери ли такова място ?
Той се усмихна.

—  Защо   да не съм намерил ? Има    такива места. . .    Аз ще бъда в колонията, няма да похващам нож.

Колонистите ни посрещнаха любовно в спалнята :

—  Все пак простихте! Нали казвахме ние.

9. ИМА ОЩЕ «ЛИЦАРИ»   В УКРАЙНА

Един неделен ден се напи Осадчи. Доведоха го при мен, защото буйствувал в спалнята. Осадчи седеше в стаята ми и непрекъснато бърбореше с пиянска обиденост някакви глупости. Беше безполезно да му се приказва. Аз го оставих в стаята си и му заповядах да легне да спи. Той покорно заспа.

Но като влезнах в спалнята, усетих мирис на спирт. Мно­зина от момчетата явно страняха от мен. Аз не исках да по­вдигам въпрос и да търся виновните и само казах:

— Не само Осадчи е пиян. И други някои са сръбнали. След няколко деня в колонията пак се появиха пияни. Част от тях избягваха да ме срещат, а други, напротив, в при­падък на пиянско разкаяние идваха при мен, разплакани бръ­щолевеха и ми се признаваха в любов. Те не криеха, че са били на гости в селището.

Вечерта в спалнята поприказвахме за вредата от пиян­ството, провинените дадоха обещание да не пият вече, аз дадох вид, че съм много доволен от това разрешение, и даже не наказах никого. Имах вече известен малък опит и добре знаех, че в борбата с пиянството трябва да се борим не с ко­лонистите, а с някой друг.

Впрочем и този друг не беше далеч.

Ние бяхме обиколени от същинско ракиено море. В са­мата колония много често някои измежду служащите и селя­ните идваха пияни. Именно по това време се научих, че Голован напращал момчетата за ракия. Голован и не мислеше да отрича.

— Че какво особено има в това?

Калина Иванович, който сам никога не пиеше, кресна на Голован:

—  Ти разбираш ли, паразит такъв, какво значи    съветска власт ? Да не мислиш, че съветската власт затова съществува, за да се наливаш ти с ракия?

Голован смутено се въртеше на халтавия и скърцащ стол и се оправдаваше :

—  Че какво има в това ? Та кри ли не пие, попитайте. . .
Всеки си има апарат и всеки    пие колкото му    душа     иска. Нека съветската власт сама не пие. . .

— Каква съветска власт?

– Па всяка. И в града пият, и селяните пият.

– Вие знаете ли кой вари и продава тук ракия? — попи­тах аз Софрон.

— Че кой ги знае, аз сам никога не съм купувал. Трябва ли ти, изпратиш някого. Ами вие защо питате ? Да им отнемете апаратите ли?

— Че какво мислите? И ще отнемам. . .

—  Хе,  колко нещо е отнела милицията и пак нищо излезе.

На другия ден аз си издействувах в града разрешение за безпощадна борба с незаконното варене на ракия по цялото пространство на нашия селски съвет. Вечерта се съвещавахме с Калина Иванович. Калина Иванович беше настроен скептически:

– Не се залавяй ти за тая мръсна работа, аз да ти кажа теб, тук се е събрала    една такава компания:    председателят Гречани е техен човек,   разбираш ли.     А из    селцата,   където
погледнеш, все Гречановци, та Гречановци. Знаеш ли какъв на­род е това — не орат с коне, а все с волове. Ето на, виж: цяла Гончаровка е в шепата им.    Държат я паразитите    и нищо не можеш им направи.

– Не разбирам, Калина Иванович.  Какво общо има това с ракията ?

— Ех че си чуден човек си ти, а уж си образован! Ами че цялата власт е в техни ръце. Ти по-добре не ги закачай, а то, ще се заядат с теб. Ще се заядат, разбираш ли ?

В стаята аз казах на колонистите:

— Момчета,   казвам  ви  го  направо:   не  ще    позволя    ни­кому да пие. И в селото   ще   разгоня   тая  ракиджийска   банда… Кой иска да ми помогне?

Мнозинството се смути, но другите се заловиха страстно на моето предложение. Огромните като на кон черни очи на Карабанов светнаха:

— Това   е   страшно   хубава   работа,   страшно хубава.   Тия селяци трябва мъничко такова … да се попритиснат.

Аз повиках на помощ трима: Задоров, Волохов и Таранец. Късно вечерта в събота ние пристъпихме към съставянето на плана за военните действия. Около лампата ми няколко глави се наведоха над съставения от мен план на селцето и Таранец, мушнал ръка в жълтите си чорли, разхождаше луничавия си нос по хартията и казваше:

— Ако нападнем  една къща, в другите  ще изпокрият  апаратите си. Троица са малко.

— Мигар в толкоз много къщи варят ракия?

— Почти   във   всички:   у   Муси   Гречани   варят,   у   Андри Карпович варят и у самия  председател   Сергей   Гречани  варят. Верхоловци всички варят и жените я продават в града. Трябва да вземем повече момчета, зер, знаете ли, може да ни дръпнат някой бой, и това си е.

Волохов седеше мълчаливо в ъгъла и се прозяваше.

— Как не — щели да   дръпнат   бой!   Да   вземем  само Ка­рабанов — и достатъчно.   Никой   няма и с пръст  да   ни  пипне. Аз ги знам тия селяци. Те се боят от такива като нас.

Волохов участвуваше в операцията без увлечение. И по това време той се държеше малко отчуждено от мен: не оби­чаше момъкът дисциплината. Но той беше много предан на Задоров и вървеше подир него, без да проверява каквито и да било принципиални положения.

Задоров, както винаги, се усмихваше спокойно и уверено: той умееше да прави всичко, без да пилее личността си и да обръща в пепел нито грам от своето същество. И както ви­наги, аз никому не вярвах така, както на Задоров: пак тъй, без да пропилява личността си, Задоров може да извър­ши всякакъв подвиг, ако животът го призове към такъв подвиг.

И сега той каза на Таранец:

— Ти недей го  усуква,   Фьодор, а кажи  кратко и  ясно  от коя  къща да  почнем и  къде  по-нататък.   А  утре  ще  видим.

Вярно, Карабанов трябва да го вземем, той умее да разго­варя със селяците, защото сам е селяк. А сега да вървим да спим, че утре трябва да се тръгва по-раничко, докато в селото не са се още изпонапили. Тъй ли, Грицко?

— Аха — засмя се Волохов.

Ние се разотидохме. По двора се разхождаха   Лидочка и Екатерина Григориевна. Лидочка рече:

– Момчетата казват, че ще   идете да   претърсвате   селото за    ракия.     Отде ви е скимнало това? Та то педагогическа ра­бота ли е? На какво прилича всичко туй?

– Именно педагогическа работа е. Елате утре с нас.

– Че какво мислите, ще се уплаша ли?   Ще   дойда.   Само че това не е педагогическа работа. . .

– Значи ще дойдете?

– Ще дойда.

Екатерина Григориевна ме повика настрана.

— За какво взимате това дете?

—  Нищо,   нищо — викна   Лидия     Петровна —   все   едно, ще отида!

По такъв начин се събра комисия от пет души.

В седем часа сутринта ние потропахме на вратата на Андрей Карпович Гречани, най-близкия наш съсед. Нашето хлопане послужи като сигнал за една сложна кучешка увер-тюра, която продължи цели пет минути.

Едва подир увертюрата започна, както се полага, и самото действие.

То започна с излизането на сцената на дядо Андрей Гречани, едно дребно старче с оголяла глава, но запазило до­бре подстриганата си брадичка. Дядо Андрей ни попита не­дружелюбно:

– Какво търсите тук?

– Вие имате   апарат за незаконно   варене   на  ракия,   дой­дохме да   го   унищожим — казах   аз. — Ето  разрешителното   от губернската милиция.

– Апарат за  ракия   ли? — попита дядо   Андрей   смутено, оглеждайки бързо с остър  поглед  нашите  лица  и  живописното облекло на колонистите.

Но в тоя момент се намеси бурно кучешкият оркестър, защото Карабанов беше успял да се доближи зад гърба на дядото към задния план и да перне с тоягата, с която се беше своевременно въоръжил, жълтия рунтав пес, който отговори на това негово действие с оглушително соло,  цели две октави по-високо от обикновения кучешки глас.

Ние се спуснахме в пробива, разгонвайки кучетата. Во­лохов им викна с властен бас и кучетата се разбягаха по ъглите на двора, като съпровождаха по-нататъшните събития с малко изразителната музика на обидено джавкане. Караба­нов беше вече в къщата и когато ние с дядото влязохме, той победоносно ни показа търсеното: апарата за варене ракия.

—  Ето!

Дядо Андрей тъпчеше на едно място из къщата и бле­стеше като в опера с новото си сетре.

—  Вчера  ли  варихте ракия?  — попита  Задоров.

– А че вчера — каза дядо Андрей, като чешеше сму­тено брадичката си и гледаше как Таранец измъква изпод скамейката една пълна четвъртина розово-теменужен нектар. Изведнаж дядо Андрей се разсърди и се спусна към Та­ранец, като разчиташе правилно от оперативна гледна точка, че е по-лесно да го хване в тесния кът, задръстен със ска­мейки, икони и маса. Той хвана наистина Таранец, но четвър­тината бе поета спокойно през главата на дядото от Задоров, а на дядото бе поднесена подигравателно-откровената, очаро­вателна усмивка на Таранец:

– Какво има, дядо?

– Как не ви е срам! — викна с чувство дядо Андрей. — Съвест  нямате,   по  къщите   ходите,   грабите!   И  момичета сте взели със  себе  си.   Кога най-сетне ще миряса светът от вас, кога най-сетне ще ни светне пред очите?

– Я, че вие сте били поет, бе дядо — каза с оживена ми­мика Карабанов и подпрял се на соната си, застана пред дядото в декоративно-внимателна стойка.

—   Вън   от   къщата   ми!   —   кресна   дядо   Андрей   и   като грабна от пещта огромния ръжен,  несръчно чукна с него  Волохов по рамото.

Волохов се засмя и постави ръжена на мястото му, со­чейки на дядото една нова подробност от събитията:

—  Вие по-добре погледнете там.

Дядото погледна и видя Таранец да слиза от пещта с втора четвъртина ракия, усмихващ се както по-рано искрено и очарователно. Дядо Андрей се отпусна на скамейката, на­веде глава и махна с ръка.

До  него  седна Лидочка и  му заговори гальовно:

– Андрей Карпович! Ами че вие знаете: забранено е от закона  да   се   вари   ракия. И пшеница се пилее зарад тая ракия, а вие знаете, наоколо хората гладуват.

– Гладуват мързеливците. А който е работил, той няма да гладува.

– Ами вие, дядо,   работили ли сте — звънливо  и  весело попита Таранец, като седеше на пещта, — или може би зарад вас е работил Степай Нечипоренко?

– Степан ли?

Да, Степан. А пък вие сте го изгонили и не сте му платили, и облекло не сте му дали, та той моли да го приемем в колонията.

Таранец  весело  цъкна с език  към  дядото и  скочи от пещта.

– Къде да сложим всичко това? — попита Задоров.

– Счупете всичко на двора.

– И апарата ли?

—  И апарата.

Дядото не излезе на мястото на екзекуцията — той остана в къщи да изслуша редицата икономически, психологически и социални съображения, които с такъв успех беше почнала да му изброява Лидия Петровна. На двора интересите на стопанина бяха представлявани от кучетата, които седяха по ъглите, пълни с негодуване. Едва когато излизахме на ули­цата, никои от тях изразиха, закъснял, безцелен протест.

Задоров побърза да извика Лидочка от къщата:

—  Вървете   с   нас,   че   дядо   Андрей   ще   направи   суджуци от вас .  .   .

Лидочка излезе    въодушевена     от    беседата     си     с дядо Андрей:

– А знаете ли вие,   той всичко  разбра! Съглася се,   че да се вари ракия е престъпление.

Момчетата  й отвърнаха със  смях.     Карабанов  погледна  с премрежен поглед към Лидочка:

– Съгласи ли  се?   Ето,   туй   е   хубаво!     Ако   бяхте   поседели по-дълго с него,  той и сам би разбил апарата,  а?  Вярно ли е?   Значи ако поседехте   с   него още малко,   сам щеше да счупи апарата? Нали?

– Благодарете се, че жена му я нямаше  в къщи — каза Таранец,   —  на  църква  отиде  в   Гончаровка.      Затуй   пък  ще можете да си поговорите с Верхолица.

Лука Семьонович Верхола често идваше в колонията по разни работи и ние се обръщахме понякога при нужда към него: ту за хамут, ту за каруца, ту за каца. Лука Семьонович беше извънредно талантлив дипломат: приказлив, услужлив и вездесъщ. Той беше много красив и умееше да се грижи за къдравата си яркочервена брада. Имаше три сина: най-голе­мият, Иван, беше неотразим за момите на едно пространство от 5 км. в диаметър, тъй като свиреше на триредна виенска хармоника и носеше умопомрачителни зелени фуражки.

Лука Семьонович ни посрещна радушно:

—  А, скъпи съседи!    Заповядайте,     заповядайте!    Чувах, чувах,  самовари   търсите,   а? Хубава   работа.   Сядайте! Млади момко,    че седнете   де, ей там   хе.  — Е,  как? Намерихте   ли майстори зидари за Трепкевия чифлик? Утре аз заминавам за Бригадировка    и    мога    да    ви докарам. Ех, да знаете какви зидари! …   Че защо не седнете,  млади момко?    Няма   у мен апарат,  няма,  с такива работи аз не се занимавам.    Не   бива! Какво говорите . . . как може?    Щом    съветската    власт е ка­зала не бива,  аз разбирам,  че как тъй. . .  Жено, ти там недей се потрива,  ами почерпи скъпите гости!

На масата се появи пълна паница със сметана и купчина птички с извара. Лука Семьонович канеше с достойнство, не угодничеше, не се унижаваше. Той гугукаше със своя приятен, искрен бас, държеше се като добър гостоприемен стопанин. Аз забелязах, че при вида на сметаната сърцата на колонистите трепнаха: Волохов и Таранец не можеха да си откъс­нат погледа от скъпата гощавка. Задоров стоеше до вратата, червеше се и се усмихваше, като разбираше пълната безизходност на положението. Карабанов седеше до мен и като улучи подходящ момент, ми пошепна:

—  Гледай го ти,  кучия му син! …   Е, какво ще правим? Бога ми, ще трябва да се яде.  Аз не ще се удържа.  Бога ми, не ще се удържа.

Лука Семьонович сложи стол на Задоров:

—  Яжте,   драги   съседи, яжте! Би могло и с ракийка да ви почерпи човек,  но нали сте тръгнали по такава работа.

Задоров седна насреща ми, наведе очи и захапа половин баничка, като обливаше брадата си със сметана; Таранец си беше направил сметанени мустаци чак до ушите; Волохов лапаше баничка след баничка, без видими признаци на каквото и да било чувство.

—  Ти донеси   още банички! — заповяда Лука   Семьонович на жена си. — Посвири,  Иване!

–Че в църквата още се служи — каза жената.

– Нищо не значи — възрази    Лука    Семьонович — за скъпите гости може.

Мълчаливият загладен красавец Иван засвири «Месен свети». Карабанов се превиваше от смях:

—  Ех че попаднахме на гости! . . .

След гощавката почнахме разговор. Лука Семьонович под­държаше с голям ентусиазъм плановете ни относно чифлика на Трепне и беше готов да ни се притече на помощ с всич­ките си стопански сили:

—   Вие недейте седя тук, в гората. По-скоро се пренасяйте там, там липсва око на стопанин. И вземете мелницата, вземете мелницата.    Тоя   комбинат   не   умее   да   ръководи   работата. Селяните се оплакват, много се оплакват. Понякога ти потрябва да си смелиш хубаво брашно   за   Великден   за банички,    цял месец ходиш,   ходиш  и  нищо  не излиза.   Селянинът  обича да яде банички, а какви ти банички,  когато няма най-главното — хубаво брашно.

—  За   мелницата   още не ни   стига   барутът — казах аз.
— Как тъй  «не стига»?   Ами че   хората ще   помогнат. . . . Вие   знаете как ви   уважава тук народът.    Просто всички го­ворят:   «Какъв добър човек.»

В тоя лиричен миг на вратата се появи Таранец и из къщата изпищя изплашената стопанка. В ръцете на Таранец се намираше половината от един великолепен апарат за ва­рене на ракия, най-жизнената му част — змиевидните тръби. Ние не бяхме даже забелязали кога Таранец бе напуснал на­шата компания.

—  Това намерих на тавана —   каза Таранец, — там има и ракия. Още топла-топла.

Лука Семьонович си сграбчи брадата в шепата и стана сериозен, но само за един миг. Той тутакси се оживн, при­ближи се до Таранец и се спря срещу му усмихнат. След това се почеса зад ухото и ми намигна:

—  От този момък ще излезе човек.  Е, какво, щом като е такава работата,    нищо   няма да   кажа,    нищо. . .   И даже не се обиждам.  Щом е по закон, значи по закон.  Ще го счупите значи, а? Е, няма какво . . . Ти,  Иване, им помогни.

Но Верхолица не споделяше порядъчността на своя мъдър съпруг. Тя изтръгна от ръцете на Таранец апарата и завика. . .

— Че кой ще ви позволи, кой ще ви позволи да чупите? Направете, че тогава чупете! Дяволски босяци! Върви си, че като те тресна с него по главата. . .

Монологът на Верхолица   излезе   безкрайно   дълъг.    Мъл­чащата дотогава в къта Лидочка се опита да    започне    спо­койна дискусия    за    вредата от ракията, но Верхолица прите­жаваше чудесни дробове.    Вече бутилките с ракия бяха строшени,  вече Карабанов довършваше всред двора с един желе­зен лост унищожаването на апарата, вече Лука Семьонович се сбогуваше радушно с нас и ни канеше пак да наминем,     като ми уверяваше, че не се обижда,    вече Задорав    беше стиснал ръката на Иван и Иван беше подкарал нещо дрезгаво на   хар­мониката, а    Верхолица все още крещеше    и    плачеше, нами­раше все нови и нови, багри, за да определи поведението ни и за да предскаже печалното ни бъдеще.     Из съседните дворове стояха неподвижно жени,  виеха и лаеха кучета,  като скачаха около телените огради, и селяните въртяха глави, като чистеха конюшните.

Ние изскочихме на улицата и Карабанов се струполи върху най-близкия плет.

— Ох, не мога, ей богу, не мога! Ама че гости, а . . .. Та какво казва тя ? Дано ви се пръснат коремите от тая сметана, а? Как е твоят корем, Волохов?

Тоя ден ние унищожихме шест апарата за варене на ра­кия. От наша страна нямаше загуби. Само като излязохме   от последната къща ние се натъкнахме на председателя на селския съвет,  Сергей Петрович Гречани.  Председателят    прили­чаше на казака Мамай :  иамаслена черна глава и тънки, засу­кани на колело мустачки. Въпреки младостта си, той беше най-сръчният стопанин в окръга и се считаше за много разумен човек. Председателят ни викна още отдалеч:

— Я почакайте !

Ние почакахме.

–Здравейте, честит празник! . . . Ами как така, позволете да попитам, на какво разрешение е основана тая самоволна намеса да разбивате апаратите на хората, без да имате право?

Той още повече си засука мустаците и изпитателно разглеждаше нашите беззаконни физиономии.

Аз му подадох мълчаливо мандата за „самоволната намеса”.

Той дълго     го     въртя     в     ръцете си и недоволно ми го върна:

– Това е, разбира се, разрешение, само че хората се обиж­дат. Ако така постъпва някаква си колония, тогава съветската власт не ще може да    каже,  че ще се свърши    благополучно.
– Аз и сам се боря с варенето на ракия.

– И вие имате апарат — каза тихо Таранец, като позволи на своите всичко виждащи  очища да изследват безцеремонно председателското лице.

Председателят изгледа   свирепо дрипавия Таранец:

—  Ти! Ти да не си пъхаш носа, гдето не ти е работа! Ка­къв си ти? Колонист? Ние ще съобщим тая работа до най-горе и тогава ще се види  как така разни престъпници мо­гат безпрепятствено    да оскърбяват председателя на властта в съответното място.

Разотидохме се в разни посоки.

Нашата експедиция донесе голяма полза. На другия ден край ковачницата Задоров казваше на клиентите ни :

—  Идущата неделя другояче ще  постъпим :   цялата  коло­ния — петдесет души ще се вдигнем.

Селяните кимаха с бради и се съгласяваха:

—  Е па то, що е право — право си е. То и жито се пилее, па и щом е забранено, значи право си е.

Пиянството в колонията се прекрати, но се появи нова беда — играта на карти. Започнахме да забелязваме, че в трапезарията ту един, ту друг колонист обядва без хляб, чи­стенето или някоя друга неприятна работа се върши не от оногова, комуто е ред.

—  Защо днес чистиш ти,  а не  Иванов?
– Той ме помоли.

Работата по «молба» стана обикновено явление и вече се бяха оформили определени групи такива «молители». Започ­на да се увеличава броят на колонистите, отбягващи храната, отстъпващи порциите си на другарите.

В една детска колония не може да има по-голямо не­щастие от картоиграчеството. То изкарва колониста от об­щата сфера на снабдяването и го кара да търси допълнителни средства, а едничкият път за това е кражбата. Аз побързах да атакувам тоя нов враг.

От колонията избяга Овчаренко, едно весело, и енер­гично момче, което вече беше успяло да свикне с колонията.

Разпитите ми защо е избягало, не доведоха до никакъв успех. На втория ден го срещнах в града на вехтошарския пазар, но колкото и да го предумвах, то отказа да се върне в колонията. Приказваше с мен страшно объркано. Всред нашите възпитаници дългът, придобит в игра на карти, се считаше дълг на чест. Отказването да се плати подобен дълг можеше да докара не само побой и други начини на насилие, но и общо презрение. Като се върнах в колонията, вечерта аз започнах настойчиво да разпитвам децата: – Защо избяга Овчаренко? – Че отде да знаем ние. – Знаете. Мълчание. Същата нощ, като повиках на помощ Калина Иванович, аз направих общо претърсване. Разкритията ме поразиха: под възглавниците, в сандъчета, в кутии, в джобовете на някои колонисти се намериха цели складове захар. Най-богат излезе Бурун: в неговия сандък, който той с мое разрешение беше си направил сам в дърводелницата, се намериха повече от 12 кг. захар. Но най-интересното беше намереното у Митягин. Под възглавницата, под един стар овчи калпак, бяха скри­ти петдесет рубли в медни и сребърни пари.

Бурун чистосърдечно и омърлушено си призна:

– Спечелил съм ги на карти.

– От колонистите ли?
— Аха.

Митягин отговори:

— Няма да кажа.
Главните    складове   за   захар   и   за    всевъзможни   вещи, блузки, кърпи, чантички се пазеха в стаята, гдето живееха трите наши момичета: Оля, Раиса и Маруся. Момичетата от­казаха да съобщят кому принадлежат запасите. Оля и Ма­руся плачеха. Раиса мълчеше.

В колонията имахме три момичета. И трите бяха изпратени от комисията за кражби по квартирите. Едната от тях, Оля Воронова, навярно беше попаднала случайно в неприятната исто­рия — такива работи се случват често с малолетните слугини. Маруся Левченко и Раиса Соколова бяха доста разпуснати и разхайтени, псуваха и участвуваха в пиянствата на момчетата и  игрите на карти, които ставаха главно в тяхната стая. Маруся се отличаваше с непоносимо истеричен характер, чест ооскърбяваше и даже   биеше   другарките си по колония,   винаги , се караше с момчетата за всевъзможни глупости,   считаше се за  «пропаднал човек»  и на всяка бележка и съвет отговаряше все по един и същ начин:

Related posts

„Добри поличби“ – книга на Тери Пратчет и Нийл Геймън

„Добри поличби“ – книга на Тери Пратчет и Нийл Геймън

Представяне от Леа Серафимова Може би Тери Пратчет е човек, който мисли по коренно различен начин от повечето от съвременните хора. Може би е прероден вещер или някакъв адепт, който, с помощта на разчупващи матричното съзнание идеи и начин на представяне, подсилени от магическата сила на словото, освобождава въображението на хората и ги понася в

Posted

Селестинското Пророчество: книгата

Селестинското Пророчество: книгата Джеймс Редфийлд   Десетте Откровения:   Ние откриваме, че живеем в дълбоко мистичен свят, пълен с внезапни съвпадения и синхронни срещи, които изглежда са предопределени.   Колкото повече се събуждаме за това чудо, толкова повече ще разкриваме за себе си един напълно нов поглед към света – предефиниращ Вселената като енергетична и

Posted
„Педагогическа поема“ на Макаренко – част VII

„Педагогическа поема“ на Макаренко – част VII

Ставаше дума и за дисциплината. За база на теорията по тоя въпрос служеха двете думи, които се срещат често у Ленин: «Съзнателна дисциплина». За всеки здравомислсщ човек в тия думи се заключава простата, понятна и практп чески необходима мисъл: дисциплината трябва да се придру­жава от разбиране на нейната необходимост, полезност, за дължителност, на нейното класово

Posted
„Анастасия“ – книга  на Владимир Мегре

„Анастасия“ – книга на Владимир Мегре

Тук слагаме една „много опасна“ , „страшно сектантска“ , „мега-вредна“ , „супер-обезпокоителна“ и „хипер-зарибяваща“ книга. Нека всеки, който има съхранен още разум в себе си, сам определи дали горните закачки отговарят на истината или наистина са си само закачки! Приятно четене! ВЛАДИМИР МЕГРЕ ЗВЪНЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ Книга първа АНАСТАСИЯ Звънящият кедър      

Posted