Белият равнец – последният рубеж на друидa

Див Посев

Билките лекуват. Но лечението зависи не само от онова, което Създателят е вложил в тях. То зависи не само от всички природни сили (земя, елфи, деви, ветрове, дъждове и т.н.), които хармонично влагат програмата на Създателя, не само от чистотата на почвата, въздуха и водата, не само от ъгъла, под който идват слънчевите лъчи и т.н., а и от още нещо много, много по-важно. Лечението зависи най-много от нашата душевна склонност да сме отворени към Душата на Билката.

Какво ще рече да сме „отворени към душата на билката”?

Ами, вместо да ви повтарям всеизвестни и достъпни чрез Интернет таблици от цифри и данни за химичния състав, за показания и противопоказания, за начин на приложение, за начин на бране и съхраняване, за дозировка и пакетиране, вместо да ви призовавам да повтаряте окултни мантри и догматични формули, ще ви разкажа още една легенда.

Този път легендата е за белия равнец. А пък вие сами почувствайте душата му.

………

Друидът повдигна клонестата врата пред землянката и влезе. Ароматът от боровите клони сякаш подухна към малката поляна отпред и стоящите там римски войници неочаквано трепнаха от него. Не го бяха очаквали. Бяха забравили какво е аромат, какво е трева, какво е дърво, какво е цвете. Пак какво е слънце? Това може би сега усетиха за първи път от дълги месеци насам.

Те, свикналите да побеждават всичко и всеки, римски войници тук, на малката поляна, чакаха смирено и търпеливо. Бяха предупредени, че не бива да закачат физически друида, нито да се опитват да го пленяват. Нито да му заповядват. Единственото, което им беше разрешено, беше да го помолят за лек. Всички те кървяха. Но в сравнение с останалите си бойни другари, те бяха най-добре. Кървяха, но можеха да се движат. Останалите лежаха и стенеха на бойното поле. Онези, които бяха все още живи. Другите вече нямаха нужда от помощта на друида.

Друидът не се бави много в землянката си. Понякога в дългите за чакащите войници минути, но кратки за друида, се чуваха някакви звуци на удряне на дърво в дърво или на дърво в камък, но в повечето време отвътре идваше тишина. Загадъчна и внушаваща уважение тишина.

Когато се появи на входа на землянката си, друидът спря. Поклони се на нещо пред нея бавно, изпълнен с огромно уважение и излъчващ несломимо достойнство. Каза шепнешком нещо си, завъртя се около себе си три пъти и след този неразбираем ритуал направи няколко крачки напред. Обърна се към най-много кървящия войник.

  • Вземи тази кошница и я носи до бойното поле, без да я отваряте и без да пипате нищо в нея. Ако го направите, ще унищожите лечебната сила на билката. Аз съм я заредил да действа само по този начин: след като отидете при останалите си бойни другари. Не обръщайте внимание на нейното количество, когато отворите капака на кошницата. Вземете снопчето билка и го накиснете в дървен или глинен съд със студена вода. Киснете го 8 часа. Да го киснат през цялото време само двама войници – най-силно и най-слабо ранените. През това време билката ще разпредели нужната лечебна енергия както трябва, за да стигне и да бъде полезна за всички останали. Не се опитвайте нещо да променяте в начина, който ви нареждам. Ако го направите, ще се сърдите на себе си. А и още нещо – в землянката си нямам повече никакви билкови запаси. Така че, можете да разчитате единствено на тази кошница.
  • Старче, – поде началникът на групата. – Заповядано ни е да не те закачаме, но ако си ни сложил отрова, да знаеш, че ще те намеря и няма да се измъкнеш.
  • Ти, който се мислиш за началник на групата, – отвърна друидът. – Ако исках да ви навредя, вие нямаше да дойдете невредими на поляната ми и да ми отнемате от безценното време и да ви давам последните си запаси от билки. Това, което рече, е съмнение в най-великите природни сили и няма да остане без последици. Дано твоите подчинени не възприемат нито частица от твоето съмнение, за да бъде тяхното лечение напълно резултатно. А ти, когото другите наричат „началник”, моли се до бойното поле да се отървеш от своите съмнения напълно, защото, ако нещо попречи на лечението ти, няма да бъде в билката, а – в душата ти. Ще имаш възможност да се убедиш в това.

Напереният римски войник се почувства предизвикан и понечи да извади меча си, но другарите му веднага го възпряха и макар, че му бяха подчинени, го принудиха да не вдига ръка против друида:

  • Ти луд ли си? Той може да обезсили билката от разстояние. Ако на теб не ти е мил животът, на нас ни е. Я не се прави на голяма работа, а наистина се моли на Юпитер да те отърве от съмнението. И да не си посмял повече да обиждаш друида. Ние вярваме в душата на билката. Може да сме войници на Рим, но не сме си загубили разума напълно. Хайде тръгвай пред нас!

Звездите видяха, че друидът не стори нищо против понечилия да го обиди и заплашва римски войник. Но и не ги помоли да поправят грешката му. Единственото нещо, което каза пак шепнешком, беше : „Хеп-тем, меп-тем, теру-кем, терте-мем.” Звездите знаеха какво означава това: „Всеки сам в душата и с делата кове съдбата си!”, но на един много стар език, който римляните отдавна не помнеха.

Когато групата занесе билката на бойното поле, половината от стенещите бяха утихнали. Но вестта за спасението, което е дошло, ги разбуди и се оказа, че за лечение има около осем хиляди човека.

Как сега с билки от една малка кошница могат да се излекуват около осем хиляди леко и тежко ранени човеци? Как? И имаше ли някаква връзка между осемте часа, през които те трябваше да очакват спасението, докато билката се киснеше във водата, и техния брой? И въобще, дали трябваше да обсъждат изобщо похватите на друида или трябваше да се смълчат?

Най-леко раненият и най-тежко раненият седнаха пред голяма дървена бъчва, която беше вече напълнена с вода. Накиснаха билката в нея. Слънцето беше вече към заник. Предстоеше дълга нощ. Всъщност, по астрономически мерки си беше съвсем кратка – денят беше най-дълъг, а нощта – най-кратка, но по-душевни мерки явно ги очакваше най-дългата нощ в живота им.

Началникът на групата, която донесе билката, разказа за изискванията на друида и всички замълчаха. Той рече:

  • Войници на Рим, вие сте побеждавали всякакви армии. Завоювали сте всякакви земи. Но пред армията на болестите нашите мечове са безсилни, а пред земята на сенките нашите бойни викове са безгласни. Ето защо сега аз не ви заповядвам, а ви моля да чуете тихия глас на сърцето си. Докато билката пуска лечебните си сокове, енергията на нашите сърца, ако е изпълнена с вяра, ще докосне соковете на билката и ще умножи тяхната лечебна сила. Аз, вашият началник, сторих грешка и се усъмних в друида, макар че бях предупреден, че никога, никога не се е случвало друид да лъже. Бях предупреден, ала езикът ми ме изпревари и сега ме очаква по-дълга от вашата нощ. Нощ, в която ще трябва да преборя всичките демони на съмнението. Ако не се излекувам, заклевам ви, не мъстете за мен, защото вината няма да е на друида, а ще е моя. Който е чул моята клетка, нека даде знак по някакъв начин, че ме е чул!

Трудно е обречен човек, при това на сумрак, да види цялото разнообразие от знаци, които надяващите се даваха в израз на сетната си надежда за спасение. Те, суровите мъже, които не знаеха пощада в боя, сега вдигаха смирено кой ръка, кой крак, кой парченце плат, кой връх на меч, кой палец, кой показалец, кой просто подухваше полепналата върху лицето му опашка на поваления боен кон, кой просто изстенваше с колкото му бяха останали сили. Небето беше озарено от вперилите надолу своя поглед звезди, които със сетни сили даваха чиста вяра на своите подопечни. Вяра за живот.

Най-тежко раненият просто прегърна бъчвата и заспа с едничката мисъл: „Дано и в сънищата ми да не допусна съмнение! Живот, ела при мен!” Най-леко раненият беше хванал бъчвата и си мислеше: „Всяка мисъл за живот сега в тази вода се попива. Моята майка ме чака и дано ме дочака. Моята съпруга също и тя. А и на всичките ми женени другари техните жени също ги чакат. И майките им. На неженените – само майките им. Но и само те да са, пак си струва да се върнем оцелели.”

Над бойното поле тази нощ не летяха гарвани. Не дойдоха никакви лешояди. Никакви птици, никакви влечуги, дори и пълчищата от мравки, които иначе биха довтасали мигновено, сякаш бяха предупредени да изчакат. Странна тишина. Тишина във вяра. Дори и ветровете сякаш се бяха наговорили да не духат. И миризмата на труповете не се разнасяше. Сякаш, за да пощади чакащите.

 

След няколко години, когато оцелелите се събраха на среща, която си бяха обещали, ако оживеят, те видяха, че на срещата присъства и техният бивш началник. Попитаха го:

  • Ти как оцеля? Победи ли съмнението?
  • Не знам дали съм победил съмнението, но цялата нощ тогава мислено се извинявах на друида, защото усетих, че вярата следва искрената молба за прошка. Пък и след това започнах пак мислено да се извинявам на всички хора, дето съм нагрубил или обидил. И, знаете ли какво се получи?
  • Какво? – попитаха с усмивка мнозина, защото подозираха какво ще им каже бившият легионер.
  • Усетих, че искам да се извиня и на убитите врагове!

Никой от множеството не се изсмя, защото всички знаеха какво беше направил след онази нощ бившият легионерски началник. Беше си подал оставката като войник. А те, макар и груби в боя, добре чувстваха какво означава това – тази ръка вече никога нямаше да вдигне безмилостно меча в боя. Тази ръка вече беше по-подходяща за грънчарство или градинарство, но не и за война.

Когато научиха да оставката, мнозина посетиха дома на бившия си боен началник. Питаха го защо се отказва от толкова доходна „работа”. И кой го е убедил да го стори.

Той винаги отвръщаше едно и също:

  • Ето онова цвете там, закаченото на връвта, то ме отказа!

Духовната равносметка на „победите” и „загубите”, които сме отбелязали в подобието на живот, а всъщност в надпреварата си с другите хора, винаги е като горната равнина на белия равнец: нула! Отказът от надпреварата прави още по-лечебна отварата. А без прошка този отказ не е възможен. На вярата белият равнец помага, но – на вярата в живота. А животът на един е нищожен, ако тоз един не бъде свързан като равен с другите – хора, растения, животни, звезди, планети… Не случайно цветовете на равнеца отгоре са много, трудно е да се преброят. Те учат на щедрост.

Щедростта започва от прошката! Който прощава, той е истински щедър. Затова наричат белия равнец и „женската билка”, защото в миналото поне жените прощаваха по-лесно от мъжете. И ни даваха пример за душевна и духовна щедрост. Нали именно на тях Създателят повери съкровеното, свещеното място за зачеване, за износване и за тласкане напред на новия живот…

Една билка, осем часа престой в студената вода, осем хиляди спасени човека. Кое е тук неясно още? Може би сумата от вярата на осемте хиляди човека? Да. Вероятно не сме били живи свидетели на такова чудо. Вероятно затова наричаме „сектант” корееца Санг Мьон Муун, който организираше групови сватби на стотици двойки мъже и жени, които вплитаха в една колективна могъща мисъл-форма своята вяра в щастливото семейство, в любовта, в семейната вярност и хармония, в чистотата на взаимоотношенията между съпрузите, между родителите и децата, между тях и целия свят. Вероятно трябва лично на нас да ни се случи да усетим могъществото на светлата колективна мисъл, за да повярваме, че билките имат душа.

Белият равнец лекува всичко тогава, когато наоколо няма съответната билка, посветена на особеното оплакване. Белият равнец лекува, обаче, когато уравновесим честно победите и загубите в себе си, когато се отворим за неговата безсмъртна душа: душа на всеобщия мир. Душа на вечния мир. Затова хиляди години жените бяха по-големи противници на войната, отколкото мъжете, защото тяхната душа беше по-отворена към душата на белия равнец. Затова също и той беше по-отворен към тях.

Време е за лична, семейна, родова, народна и всечовешка равносметка: равносметка, в която мъжете и жените, оставайки различни, уравновесяват взаимното си уважение и обич, ставайки завинаги верни и вечни съмишленици За Живот, за Радостен Живот, за Щастлив Живот, за Благоденствие за Всички!

 

Друидът се усмихна на сутринта. Малко весело, малко умислено. Той знаеше, беше доловил молбата за прошка, която по-рано високомерният, а сега смирен началник отправяше почти цяла нощ. И с детински ведри, но безкрайно силни очи се обърна към слънцето: „Да му дадем още едно рамо, а?!

Слънцето кимна полушеговито, полусериозно на друида. А той закрачи през поляната към потока. Искаше да се изкъпе. Но в края на поляната го срещна изненада. Голяма изненада. „Не, това не може да бъде! Вчера го нямаше! А и време ли му е?” Пред глезените му, почти до коленете му се издигаха кичурите на няколко стръка бял равнец! Последният рубеж си беше свършил работата!

Когато даваш, това, което даваш, се умножава. Той беше дал последните си билки от все сърце. Беше ги дал за живот. За съживяване. За спасение. Той знаеше, че римските войски посичат негови братя и сестри друиди и можеше да не им даде билката. Но знаеше и нещо по-значимо: ако можеш да излекуваш човек, който те моли за лечение, а решиш да не го направиш, защото този човек ти е сторил зло, душите на билките се отдръпват, затварят за теб. Защо? Защото молбата за лечение, независимо от това, че идва от злосторник, е молба за лечение. И по време на това лечение могат да станат чудеса и злосторникът да стане добротворник… Може! Това „може” беше съхранено в душата на този друид. И той запази заветът на своя народ, не се поддаде на обидата, не се поддаде на изкушението за отмъщение, не се поддаде на възможността да „предотврати” бъдещи поражения… Той остана верен на обета си. Обет, който беше дал след 29 години обучение. Обет, който спазваше вече близо сто и петдесет години. Обет, който сутрин отваряше душата на всяка тревичка към неговите очи с жажда за общуване!

Друидът се наведе към стръковете новодомци и приклекна на колене. Леко ги докосна с ръце, целуна ги, погали ги и приседна с насълзени очи. Сълзи в очите на друид? Звездите се спогледаха. Това се случваше веднъж на хилядолетия. Но тези сълзи бяха различни! Те бяха сълзи на радост, на надежда, на щастие!

„Ние победихме. Победихме смъртта. Победихме егоизма. Победихме страха. Победихме безверието. Победихме съмнението. Победихме коварството. Победихме обидата. Победихме жаждата за мъст. Победихме безконтролния гняв. Победихме сляпата омраза. Победихме бушуващата ярост. Победихме изкушенията. Ти, бял равнец, съхрани спомена за нашата победа и винаги вливай от нейната безсмъртна и лечебна сила в онзи, който на светлото смирение чува гласа. И предавай урока напред към безкрая!”

Сълзите капеха и друидът не забеляза как там веднага порастваха нови стръкове бял равнец. Чисти сълзи. Сълзи на силен човек, а не на жертва. Сълзи не на самосъжаление, а сълзи на свещена и животворна радост. Сълзи на нов живот! Този път вечен и бесмъртен!

 

Затова белият равнец някога се е вярвало, че може да възкресява и мъртъвци…

Само някога ли…? :)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Related posts

Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка (Arum maculatum L.) (Петнист змиярник, змийско грозде, змийска лапад, смоков хлеб, циганско грозде, змийска пченка, количав бурен, змийски папур, устреличе, змиявец, заешка царевица, отровен козлец, сакатник, маясъливче, заминяк, дервишка пишка, змийски папур, змиюв щавлек, змиянец, зъмски мисир, котешка пишка, лопой, мечкина пченка, зайча пишка, попова лъжичка,  аронов жезъл, змийска царевица)  

Posted
Плетката на живота или легенда за здравеца

Плетката на живота или легенда за здравеца

Предал на вас Див Посев   Когато Творящата Мисъл на Създателя роди ефира, а ефирът роди камъка, а камъкът роди водата и водата обхвана небесата, по цялата Вселена се почувства облекчение. Трупаното напрежение от неизвестното беше огромно. И плодотворно. Защото идеше от безкрайното Време – необозримо за математическия ум, обозримо за чувствата човешки. Това напрежение

Posted
Стражът на Светлината – легенда за шипката

Стражът на Светлината – легенда за шипката

Спомени на Див Посев Нейният или по-скоро „неговият“ лъч бодеше. Пробождаше. И разкъсваше мрака. Лепкавият мрак се разпадаше. Паяжината на паячето беше по-силна от него, защото скоростта, с която светлината проникваше, беше огромна. Някой много искаше да види лицето на певеца. Звездата все повече се откриваше пред очите на Орфей. Радостта му се завръщаше, независимо

Posted
Да открием мащерката в себе си

Да открием мащерката в себе си

Магически спомени от Див Посев Тя ухаеше на любящ живот. Привличаше най-доброто от мен. И аз, закопнял за най-доброто, пристъпвах към нея лека, полека, за да не изпусна нито едно ефирче от омайния аромат на цветовете й. Наведох се, клекнах на колене, не усетих забилите се в коленете ми камъчета, клечици, сламки, трънчета, докоснах я

Posted