Пеньо Пенев – вечният строител на мечти

Живорад Родовлад

 

Когато бях гимназист мама донесе у дома отнякъде малка грамофонна плоча. На нея прочетох заглавието „Дни на проверка” от Пеньо Пенев и „изпълнява авторът”. След казармата, когато през едно лято работих в АПК-то като товарач на сламени бали на един камион, спечелих достатъчно пари и си купих грамофон. Каква радост изпитах, когато у дома занесох грамофона и … наред с Моцарт, Вивалди, Бах и Бетовен, чух и един трижди по-велик дух, защото звучеше не чрез пиано или клавесин, не чрез орган или цигулка, а чрез самия себе си, чрез живото си човешко слово.

Изтръпнах и онемях, докато слушах живия глас на Пеньо Пенев. Глас, изтъкан от мощ, от чистота, от дълбоко и искрено вълнение, от безкрайна загриженост за съдбата на човечеството, от ранена, но силна любов, от далнини и дълбини, които единствено Бог и Истинският Човек могат да обхванат. Глас на Велик Мечтател!

И след това, винаги, когато ми е било много трудно, много, много объркано, съм докосвал малката плоча, повдигал съм капака на грамофона… и се потапях в безсмъртието на България…

Преди повече от десетина години един мой приятел, който вече не е телом сред нас, ме смути и изуми, докато говореше за Христо Ботев, за Васил Левски, за Георги Бенковски, за Никола Вапцаров, за Пеньо Пенев и за други именити наши и чуждестранни световно известни поети и борци за свобода. Той не казваше „Христо Ботев”, а – „Христо”. Не „Васил Левски”, а – „Васил”, не „Георги Бенковски”, а – „Георги”, не „Никола Вапцаров”, а – „Никола”, не „Пеньо Пенев”, а – „Пеньо”, не „Шандор Петьофи”, а „Шандор”…

Първом се смутих, защото поради моята дългогодишна робска нагласа това ми се стори нескромно и някакси самохвално. Ние, робите, бяхме възпитавани да сме „винаги скромни” и „никога да не се хвалим” сами… Защо ли? А защо ли най-весело и най-приятно ми е било, обаче, с хора, които винаги са умеели по някакъв начин да ми подскажат, че носят в себе си много повече от онова, което показват. Това тяхно „самохвалство” винаги ми е харесвало, защото ми е подшушвало нещо като „И ти има с какво да се гордееш със себе си…, защото си много повече от онова, което досега знаеш за себе си…”. И след това, когато Николай Алакин (така се казва този гениален български поет, когото имах честта лично да познавам в залеза на телесния му път) ме запозна с неговата поезия, проумях, почувствах, че и Ботев, и Левски, и Бенковски, и Вапцаров, и Пенев, и Петьофи, и Байрон са горди, че след тях идва той… Неговата поезия ме омагьоса с … още повече любов към България. Но затова… друг път.

Голямата заслуга на Николай бе, че ме предизвика да преоткрия нашите Велики Души, нашите Махатми – поетите ни! Поети, о чиято духовна скала се разбиха еднодневните мераци на не един и двама поръчкови критици да станат известни за тяхна сметка. Поети, които дадоха на България и на целия свят много повече от всички тайни служби по света, взети заедно. Много повече и от всички армии и „научни институти” по Земята. Защо? Защото до Бог отляво, откъм сърцето му, винаги седят великите поети! А не учените,   не папите, не патриарсите, не президентите, не тираните, не душманите на народа.

До Бог отляво вечно седи и един наш безпримерен мечтател, за някои „наивник”, за други „пияница”, за трети „нехранимайко”, за четвърти „неблагонадежден елемент”, а за мен – Строител с главно „С”. Строител, вечен Строител на мечти. На светли и благородни мечти – Пеньо Пенев.

И понеже времето пресява нетрайното и оставя вечното, Пеньо Пенев възкръсва днес, във време на тежко безверие, още по-жив именно със своята чистосърдечна, понякога наивна, понякога тежко кървяща, но винаги искрена и честна вяра в доброто в Човека. Пеньо Пенев ни завеща много повече от онези, които строяха фабрики, заводи, блокове, комбинати, леарни, магистрали. Той ни завеща невинност и наивност, от които да се учим и от които да запазим първата, а да се освободим от втората. Защото неговата душа днес също бди над България, както и душите на другите ни велики Строители, и копнее да си вземем поука. Поука във всички посоки.

Но да дадем думата на самия Пеньо Пенев.

Тук ви предлагаме само три от неговите безсмъртни стихове: стихотворението „Душата ми не е модерен ресторант” и невероятните поеми „Дни на проверка” и „Родина”.

Приятно и пречистващо четене, уважаеми читатели!

 

Пеньо Пенев

Душата ми не е модерен ресторант…

 

Душата ми не е модерен ресторант,

за да гуляят в нея разни дами!

Не искам да пилея гордия талант

в дребнавости и лични, празни драми! –

 

Когато цялата планета ври в борби

и взрив тежи на дните в небосводите,

когато следната година може би

война ще връхлети върху народите!

 

На колебливостта отхвърлям гневно бремето

в излишна нежност и сантиментални думи!

Аз искам в крак да бъда

с марша смел на времето

и да воюват

стиховете ми – куршуми!

 

За теб е труден моят път сред грохота,

разбил съня на празна суета.

Довиждане! Мен чака ме епохата,

Сина си слънчев чака вечността.

DniNaProverka1

 

Дни на проверка

 

От залеза до изгрева – в небето на надеждата узрял,

под свечерената самотност на простора

пренесъл своя земен дял

през живожарищата на позора;

през горестта на сто страдания,

през люта бол и разстояния

на времето завоите опасни извървял –

при тебе се завръщам пак! – Не съм ли закъснял?

 

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост

и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.

Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,

наистина ли през отлъката не ме забрави,

нима наистина не съм ти отмилял?

 

Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,

защо съм бавен и суров, и тъжен днес –

какво душата ми зачерни и печали?

На лакът ли съм спал нощес,

слана ли на лицето ми е спала,

сърцето жалба ли не може да прежали?

 

Недей ме пита! Замълчи!

За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба

не всеки има майчините укорни очи.

Не позволявай дребничката хорска злоба

да ме досегне със злорадо съжаление!

На лицемерно утешение

за мръсните ръце

усойната ми мъка няма рамо!

 

Недей разплаква моето сърце!

 

Мамо!

Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!

О, неоплакан гроб е вчерашния ден!

И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти

но аз не съм на тоя свят за плач роден,

очите ми не са на мокро място!

 

**

 

И аз бях раснал с чесън и чорбица бобена.

И аз на своята софра съм нямал хляб.

Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена,

нали не бях роден страхливец слаб?

Какъв враждебен дух повлече и загроби

в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?

 

Сега чуждей излъганата обич

и как е тъжен залеза дъждовен!

 

**

 

Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!

С ласкателство коварно те ще те тешат.

Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,

когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.

С тревогите ти лицемерно се тревожат

и после в зла интрига ще те уплетат.

 

Днес чаша в кръчмата ще ги предложат,

а утре подир фуста ще те отклонят.

Насред път за да могат да те спрат –

небето и земята ще сберат!

Познавам ги! Добре ги опознах! –

Бях с тях на чашка, думах с тях,

каквото те ми наумиха…

 

Те залъка на дните ми вгорчиха.

Живот, живот! На младото ми рамо

ти вчера сложи тежка длан!

Мечтаното бе в кръчми отмечтано,

изпита – чашата, смехът – изсмян.

Тогаз към всичко станал безразличен,

аз отминавах чужд и мълчалив.

Забравил бях какво обичам

и никога не бях щастлив!

 

За тези дни ти разкажи,

за тровещото лицемерие,

което с клевети, с лъжи

уби там вяра и доверие.

 

Върху сърцето ми лежи

на спомен камъкът студен.

Тежи ми, страшно ми тежи

домът, озлочестен от мен!

 

**

 

Не спастрих вчерашния ден – развей-прах бях,

на завет се укривах до кръчмарския тезгях.

 

А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха

и белогръди лястовички край фонтана

калчица за гнездата си кълвяха,

когато моето гнездо семейно празно си остана,

когато дните ми внезапно обедняха.

 

Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели –

залезе тя в набраните ми сълзи накипели.

 

**

 

Пиян съм се клатушкал през нощта…

И днес тъгувам за неспастрените дни.

Като куршуми, неизстреляни в целта,

отидоха те накъде встрани,

прахосани с врага без бой.

И кой ще ми ги върне, кой?

 

**

 

Сърцето ми отрудено сега болей,

докрай разбрало нявгашната си вина.

И в моята коса белей

на ранна есен първата слана.

 

Горчи ми още снощното вино:

ще отгорчи ли – все едно!

Оттече време… Като бинт ме то превързва

и раните ми скорошни заръбват бързо.

 

Но знам – оставя белег всяка рана!

На съвестта ми сронен е брегът висок.

 

В мен срещата на две епохи стана,

ехтя у мен двубоят им жесток!

 

**

 

Отново, черен като гарван, градоносен облак се надвеси,

към нас военен облак се понесе

и черна сянка запокити

над слънчевите ни поляни.

 

Сега ще паднем ний убити! –

Затуй ли, майко, ни отхрани?

 

**

 

Миг само бих се усъмнил и затъжих.

За цял свят аз приготвих некролога.

Аз вярата като пияница пропих,

ридах под сянката на сърцеедата тревога;

– Горко ви, хора! – другарували с мечтата

Горко ви, хора! – трактори възседнали,

разраствали небето и земята,

току-що в космоса погледнали.

 

– Блазе на вас, неплоднн! – без дечица мили.

Блазе на вас, утроби неродили!

Блазе на вас, некърмили гърди!

 

**

Ще разбереш ли моята тревога, поколение?

Ще разбереш ли как из нея се роди

горчилото на уплах и съмнения:

 

– Не е ли днеска празна пещера човекът,

където лозунгите хвърлени отекват с екот

на дните в шеметния бързотек?

И тоя век не е ли моя мащеха?

Дали не съм завареник на тоя век?

Дали за него жертвите с кръвта си плащаха?

Дали роден съм рано?… Или закъснях?

 

 

Не чувате ли моя глас? Аз вашия не чувах!

… И аз вървях,

и аз болях,

каквото в мен боля – изболедувах!

 

И друговерец аз не станах,

макар надзъртах в чужди дом през старата ключалка.

 

През огън минал, връщам се – стомана!

Стоманата и тя омеква при закалка!

 

– Аз знам какво е скръб и рана!

– Аз знам какво е път и бой!

 

Объркал крачка в строя на човешкия безброй,

излязъл от редицата за малко – аз посоката сверих

Сверих я на сърцето си по точния компас,

на разума в хладилника събитията жежки охладих:

Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!.

 

**

 

Нали сте виждали как майка търси брод и гази

в ръце с детето си през придошла река?

По бързея на времето, през мътните талази

мен Партията ме пренесе ей така!…

 

Прости ми, майчице, завоите предишни!

Прости ми дезертьорството в съмнения излишни

Прости ми песните на страшна горест ти!

Издумалите хулни думи ми прости!

Омургавял от твойто слънце,

като твой обучен редник

аз пак съм в бойното седло на дните бързолетни!

И колко трудно е да си наследник

на боен път и на мечти заветни!

Свой нерв привързал съм за всеки ден, за всеки час.

За всичко тук е отговорен моя дълг голям!

Тревогите и грижите си аз утроих сам!

 

Днес, къннал като релса, всеки стих написан

през урвите прехвърля мост.

И моята дежурна мисъл будува с теб на пост!

Един велик, един брутален век над мен се срути

и в скутите ми своята съдба завинаги остави.

Той безконечното въже на трудните минути

навърза зад челото ми на възели корави.

 

О, възели на напрежението!

 

Зад моето чело, родени от съмнението,

насрещни ветрове се бият, вият страховито,

събарят канари от неотменните задачи,

бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;

връхлитат тежки облаци, бучат и плачат

и слепоочията се замерват със светкавици:

клокочи буря, адска буря в дън душата ври,

от нервите ми опнати тя звънки струни прави си

и моя мозък осветкавичен гори…

 

Денят умира всяка вечер,

зрее през нощта и ражда моето небе

от бездната на съвестта.

То грейва и над зеленясалите керемиди вехти,

то слиза в кладенеца на отколешния стон.

И вие, мои плакали очи,

не си отзехте да гледате желязо, скели и бетон!

 

**

 

В живота, от тревоги още гърбав, претоварен

ний всеки ден по мъничко изгаряме.

И някои са уморени рано, много рано –

 

Вий, хлебоеди, слушайте!

И аз съм хлебоед загрижен за цената на брашното;

и аз търча за лук и зеле и вардя в магазина своя ред,

следя и аз тиража на спорт-тото.

Но смелите мечти, възвишените цели

нима са в зелето и печелившия билет?

Да гледаш в седмицата два-три пъти мач,

да тръпнеш цял, че можел някой си играч

и с левия, и с десния си крак да ритне топката така и еди-как –

в това ли са високите стремежи, идеалите?

Това ли е на времето голямото вълнение?

Не с тоя лучен дъх и тотомания ти,

мое мъдро, мое храбро поколение,

изграждаше заводите,

централите

и белите грамадни здания!

 

… Знам… само гърло се не лъже,

но нашата борба с оръжие

затуй ли мина през пожари,

през блокади и засади,

затуй ли из балканите

тя огън партизански кладе,

затуй ли на ръце пренесе

не един ранен другар

и днес по скелите затуй ли

от цимент и вар белее

нейното кораво, несломимо рамо –

за да робей в домашна употреба

само най-светлият, воюващият ни стремеж?

Светът бакалница и кухня станал е за тях!

За тях партиен секретар си ти, стомах!

 

**

 

По дяволите! –

празношумният пазар на суетата празна! –

На тоя свят

за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!

Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,

аз ида с громол

на деня по острия чакъл.

На мойта съвест новото правителство реши:

не са за мен

съблазните минутни, когато пак

човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни!…

 

Дойдох на тоя свят

да видя слънцето,

в ръка да взема

плода на радостта,

наливал сладост много векове.

Написана е моята съдба поема

във по-свободни, бели стихове

и с теб, епохо, ний не се римуваме,

но ритъмът един и същ е в нас!

 

И не от вчера ний воюваме,

и не от вчера в зной и мраз

сивей на моя гръб работната рубашка,

попивала потта солена на усилни дни.

 

Не знам ще доживея ли до старини,

не знам дали в ръка с тояжка

ще търся порти и пътека.

 

Дори да си отида рано – нека!

На мен ми стига, че навреме се родих!

Това столетие сега е мой длъжник!

За него с кръв и пот платих,

платил съм всеки негов миг,

платих му приживе,

 

Аз имам да уреждам с него сметка!

Записал съм си я в партийни директиви

и то през всяка нова петилетка

ще плаща с лихвите на моите мечти.

 

О, колко много има то да ми плати!

С протегнати ръце,

с отворени очи ще си умра.

И след смъртта ми, към зорилата зора,

ще гледат моите очи,

ще гледат дотогава –

и моята душа ще бъде будна,

дорде, поела по посока права,

премине най-подир Съдбата многолюдна

и всички трудности през прохода.

И пак ще бъда като барабанчик в похода,

и пак ще водя маршовата стъпка на родината –

аз, глас и съвест на епохата!

 

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.

И пак ще се върти по стародавния си път земята –

деня на хората ще грейне още по-засмян.

Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

 

Ще има пак звезди… и кучета… ще има,

виещи към тях… като преди.

Яснее този мирен ден отвъд. На път!

Човекът е човек тогава, когато е на път!

 

Родина

 

*

Аз съм наследникът,

законно признат,

признат от времето

за негов роднина.

Аз съм богат!

Много богат! –

Имам богатство

с име

Родина!

 

*

 

Животът в чужди край да ме захвърли,

с най-тежки мъки там да ме притисне,

да съхне жадно гладното ми гърло,

порой от грижи ядно да ме плисне,

без път и без очи да бъда в дните,

да бъда без нозе и без ръце –

щом с топлите си удари в гърдите

напира още моето сърце

и тласка кръв по живите ми жили –

и ти, Родино, ще си жива! Зная!

А щом си жива, аз ще найда сили,

ще имам сили

всичко да изтрая!

Ще бъда с тебе в радост и беди!

Не ще се върна! Няма да се спра! –

Марица както своите води

към рилските кристални езера

назад не връща нито за момент,

а бърза устремена към Егея –

синовната ми обич всеки ден

така е устремена като нея –

в съдбата ти до капчица готова

да се прелей, да стане твой талаз.

 

На тази обич клетвата сурова –

докрай, всецяло ще изпълня аз!

 

*

 

Дали защото обич в мен прелива –

от красотата ти съм удивен,

или защото много си красива,

затуй прелива толкоз обич в мен?

Дали защото в тебе съм роден

и нося твоето велико име –

дали затуй е ясен моя ден

и вярата ми в теб – неугасима!

 

*

 

Ако беше енергия

вярата,

ако беше

двигателна сила –

ти, Родино,

не би се потила

да пробиваш чукарите

и да впрягаш реките

в юзини. –

Днеска моята вяра,

загрижена

за човешката радост,

би движила

всички твои машини!

От ръцете ти взела

умората –

ще пои зажаднели полета;

като слънце

ще топли

и свети

в домовете на хората.

 

*

 

Родино моя – майчице мила,

бащино топло огнище! –

Не ще ни раздели

никаква сила,

не ще ни раздели

нищо! –

Аз теб обичам, защото

с теб извоювах

мир и свобода,

радост и хляб.

Обичта ми е

от сърцето

гласувана

и утвърдена

от разума-щаб!

Дори да пресъхнат по света

океаните,

слънцето

някога да угасне дори –

безсмъртна винаги

ще остане тя,

вечно велика,

ще блика

ще пей,

ще гори!

Зная, малко е

само да те обичам, Родино! –

Трябва да бъда

от тебе обичан

и аз!

Затова дните ми

няма да минат

в спокойствие

нито час!

Разбираш ли ме

в тревогата будна? –

Ти много ми даде

и моя дълг е

голям!

И ми е трудно,

дяволски трудно,

защото

и аз

трябва да дам!

 

*

 

Имам очи –

очи синьозелени;

за да виждаш

напред

сред лъчи

победите си

неродени –

гледай Родино

с моите очи!

Ръце имам, които

в Димитровград

строят

щастие,

и карабина

в бой

ще умеят

как да държат –

тези ръце са

твои, Родино!

Има в мене сърце

– българско,

смело –

то с тебе се радва,

с тебе скърби.

И кажеш ли –

на милиони частици

бих го разбил –

с него

към твоята цел

твоя път

ще постеля. –

Мини, Родино,

по мойто сърце!

Моята вяра,

моята радост,

и скръб,

и тревога,

всичко, което научих

в строя,

всичко, което

имам,

зная

и мога –

всичко е

твое!

 

*

 

Обичам непокорния ти вятър,

когато зашуми като порой,

когато накълбява в небесата

и смита облаците в бой!

Обичам те, когато вечер

надалече

над сините гори,

чукарите –

горят на залеза пожарите,

когато кипналият гняв на висините

надвеси

дъждовни завеси

над равнините,

в които

с жълти лица

като слънца

греят и гледат

цъфналите слънчогледи.

Обичам сенокосните ти дни

из росните ливади,

бистроезерните планини

с гърмящи водопади,

реките

с трясъците ледоходни

и в равнините

хлебородни –

житата

тържествено плиснали

вълна след вълна,

в лозята –

гроздовете тежконадвиснали,

с кехлибарени едри зърна.

Обичам градините зеленозашумени,

клони свели чак до земята

с мъхести праскови,

зарзали златни

и ябълки сладки, румени.

Обичам твойте вечери и нощи тихи,

и буйния ти зимен вихър,

и дните ти, когато

като салют на идващото лято

първият пролетен гръм прогърми,

когато то заеме из полята

позицията своя

и разгърне строя

на бойци-кръстци.

Свидни са за мене песните старинни,

с гняв и болка пълни от робските години,

роякът на девойки в блоковите ниви,

крехкият им смях и гласове звънливи.

Аз чувам как сърцето ти пулсира,

когато тракторите с марш напират

из полето,

над което

слънчевите облаци манифестират

по синия площад на небето.

 

*

 

Ти имаш ласкава жена, нали?

И малка, златокоса мила рожба;

гласчето й като звънче звъни.

Ти имаш майка, тъй добра, грижовна,

която в ранните ти детски дни

над теб е бдяла, песнички ти пяла,

и днес, макар че младостта й мина –

за твойта младост всичко пак би дала,

– Това е то Родина!

 

*

 

Другар аз имам верен, скъп –

завода с него ний строихме

и всяка радост, всяка скръб,

легло и хляб – на две делихме.

Ведно с бетонните стени

израсна дружбата голяма;

в задъханите трудни дни

навсякъде ний бяхме двама.

Три пъти идва есента,

в строежа с нас три зими бяха,

цъфтя три пъти пролетта

и три лета над нас трещяха

внезапни бури, с дъжд порой

залели хора и машини.

Но с мен бе той – другарят мой,

и аз през всяка трудност минах.

– Това е то Родина!

 

*

 

И другар прекрасен

имам аз;

познавате го –

той е като вас.

Ний с него

в батальона бяхме двама,

и пак ще бъдем,

щом настъпи миг! –

До рамото ми –

неговото рамо

и до щика ми –

неговия щик!

Ако ли утре

ме ранят във боя –

той под обстрел

ме би изнесъл;

той мястото ми

ще заеме в строя,

ако се просна мъртъв

на превала,

той ще допее

мойта песен,

която заедно сме пяли

и в нови боеве понесен –

ще вдигне

мойта карабина.

– Това е то Родина!

 

*

 

Строители млади

строят

нова сграда;

мокри ги дъжд,

слънце ги пърли.

И сградата млада е,

толкова млада,

че даже

тя сянка

още не хвърля.

Строят строители,

здраво зазиждат

в основи

мечтите си;

в тежки кофражи

с бетона ги вливат –

и вече виждат,

виждат

– завършени

всички етажи –

с триста прозорци

– стъкла яснооки;

зад прозорците – стаи

просторно приветни,

тавани –

високи,

коридори –

широки,

широки

и дълги;

в мозайките цветни

точици бели

в черни квадрати

с розови жилки

са се оплели.

А по балконите –

саксии с мушкато,

и крехки циклами

са нацъфтели.

Идат,

завръщат се

в работни дрехи

усмихнати хора.

А някой свирука. –

Своята песен,

започната

в цеха,

той продължава

и в тоя дом тука.

… Зидат основите,

мечтаят

зидарите

и знаят –

ще бъде

така

след година! –

Тези основи,

мечтите

и вярата –

това е Родина!

 

*

 

Тази земя –

земята на моите храбри деди,

която Левски и Ботев роди,

в която герои

срещаха с песен

смъртта

и Димитров

светъл път начерта –

аз

наследих

тая земя

с бойната слава

от Вола и Шипка,

от Одрин,

Септември

и Драва!

Към тая земя

нови убийци от Запад

протягат лапи,

готови за напад.

За война те крещят в злоба,

а ние говорим

за високия добив

от житото

и от цвеклото

и се борим

да стане

по-хубав

живота. –

Напразно се готвят,

защото

такава земя,

дишала

на дните барутни

дима,

прочела докрай

на войната

кървавата книга,

която знай

на бой се вдига

с неканените тирани –

такава земя,

на нас поверена,

ще остане

завинаги

непокорена!

Не искаме да бъдем

мишени

на бизнесмените

кръвожадни!

Пред хиените

на колени

никога

няма да паднем!

Бъди спокойна, Родино!

Нека те клеветят!

нека ръмжат

враговете! –

Знай, че

бури

и мълнии

кръжат

само

над върховете!

 

1953-1954

 

Редакционна бележка: за онези, които се дразнят от името на комуниста Георги Димитров, което поетът споменава в поемата си „Родина”, ще кажа, че през 1933 г. името „Георги Димитров” за милиони хора по света е символ на смел и дързък трибун, имал невероятната сила да надвие в духовен и юридически издържан двубой един от водачите на Третия райх, Херман Гьоринг. Време е да преодолеем неразумната ни склонност да даваме крайни оценки: ту „героят от Лайпциг” , ту „пияницата Димитров”. Българинът Георги Димитров ни дава свой пример, а кое да последваме, кое да не последваме е наше право да избираме съвсем съзнателно.

 

Related posts

Христо Ботев – Еверест-ът на Свободата!!!

Христо Ботев – Еверест-ът на Свободата!!!

„О, мой Боже, правий Боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, Боже – мен в сърцето и в душата…“ Из „Моята молитва“ от Христо Ботев Няколко бележки от Живорад Родовлад:  На 6 януари 1848 година България беше споходена от едно от най-ярките превъплъщения на Божествения Дух – калоферецът Христо

Posted
Послание от влъхвата Елин Пелин

Послание от влъхвата Елин Пелин

Малко лични спомени на Див Посев Когато бях малко дете, обичах да се заслушвам в разговорите на влъхвите. Една вечер, докато заспивах, чух следният разговор между двама: – Виждаш ли градоносните облаци над България? Какви са се сгъстили и почернели като на умряло? – попита единият с тъжен тон. -Виждам Слънцето зад тях. – отвърна

Posted
КЪДЕ Е ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЗА КРАДЕНЕТО ОТ НЕЯ?

КЪДЕ Е ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЗА КРАДЕНЕТО ОТ НЕЯ?

автор Патриция Кирилова линк към блога на авторката Един въпрос, който ми бе зададен в далечната 2011-та година от Иво Грънчаров – перфектен икономист и лаик в историята, но с по-добри анализи и познания от 99 % от официалните ни историци. Той написа всичко това, след като чете мои коментари във фейсбук, свързани с агресивното

Posted
Е, дядо Вазов, ти какво всъщност си написал? „Под игото“ или „Под съжителството“???

Е, дядо Вазов, ти какво всъщност си написал? „Под игото“ или „Под съжителството“???

Упражнения по библиотекарска телепатия на Живорад Родовлад относно тайната заповед „Българите да забравят османското робство! Така обърнете нещата, че поробителят да изглежда благодетел, а истинските освободители – поробители… „ Уважаеми читатели, Почувствайте четивото. Потопете се в собствените си чувства. Те са ядрото на нашия човешки разум, защото са сгъстени мисли. И изобщо не са „нелогични“,

Posted