Плетката на живота или легенда за здравеца

Предал на вас Див Посев

 

Когато Творящата Мисъл на Създателя роди ефира, а ефирът роди камъка, а камъкът роди водата и водата обхвана небесата, по цялата Вселена се почувства облекчение. Трупаното напрежение от неизвестното беше огромно. И плодотворно. Защото идеше от безкрайното Време – необозримо за математическия ум, обозримо за чувствата човешки. Това напрежение даваше импулс като тетивата на лък. И Творецът знаеше към какво да се „прицели” и опъна той тетивата добре! И точно стреля! И улучи още по-точно!Anastasia11

В сърцето на Човека – неговото любимо творение, – се вградиха всички тайни на Вселената. Ала това предстоеше да бъде забравяно и забравяно… докато една ведруса ни го припомни отново, но този път – завинаги! Ведрусата Анастасия! С древната образна наука и чрез нашите сърца!

….

Творецът беше здраво и красиво нарисувал своята Картина на Живота. От безкрайните енергии на вечните същности вселенски беше той „изплел” плетката на Вечността в Живота, на Живата Вечност. И тази „плетка” имаше пет, а може би седем :) (който иска едното ще брои, друг – другото J ), много ароматни листенца, нежно син цветец, възправил се стройно над тях и дъхаше на хубаво, на весело, на живо, на игриво и вечно. Възкресяваше надеждата, съживяваше унилия, освежаваше уморения, разиграваше сърцето на обезсърчения, връщаше живота в умиращия…

Как в Душата на това цветенце крехко се бе побрала толкова огромна картина? И как то успяваше да уравновеси величавите сблъсъци на още по-величавите същности вселенски? Как умът на толкова мъдреци не можеше да го разбере, а едно древно племе (примитивно за днешния ни ум) винаги окичваше своите бойци именно с това цвете, преди да тръгнат да защитават Родината!? Защо това племе държеше толкова много на това цвете? Защо го поставяше по-високо и от най-масивните златни статуи на египетските фараони? Защо цветенцето присъстваше в почти всички негови обичаи и празници?

Ами да надникнем в спомените на това „племе”. Хайде! Не е страшно! Но е отговорно! Затова ще погледнем в тези племенни спомени само с чисти помисли!

….

Здравец! В името му също Бог бе вплел магията на Живота Вечен. И който без алчност поемеше от енергията на цветето, той ставаше и по-силен, но и по-внимателен, и по-смел, но и по-точен, и по-дързък, но и по-разумен! Здраво стъпил в себе си!

Откъде дойде в цветето невинно таз вълшебна сила? Чии помисли магически то завинаги задържа в Душата си, освен тези на Твореца? Тук и човек е трябвало да влага своите чисти помисли, за да превръща това цвете в такъв пазител. Как е станало това?

Ще разберем след малко.

Битката привърши. Копието беше проболо Дързък право в гърдите. Другарите му, когато успяха да отблъснат врага, се разпределиха – кой да догонва бягащите чернодрешковци, кой да събира ранените, кой да им носи вода, кой да ги превръзва, кой да товари мъртвите на талигите, за да ги върне у дома…

Дързък беше един от най-смелите бойци на племето. Понякога неговата смелост минаваше всички възможни техни представи и затова му бяха дали това име. Но го обичаха, защото негова дързост винаги беше добронамерена. И в същото време не се бояха от него, защото тя никога не беше насочена против тях, а единствено – против техните страхове и заблуди. Как разпалено той описваше смешната страна на техните страхове и винаги намираше изход от тях. С думи и с дела. Затова му вярваха, дори и когато не го разбираха напълно. После го догонваха. А Дързък тичаше, все тичаше, защото усещаше, че племето закъснява за нещо. И все казваше: „Ние се кланяме на Слънцето, но какво влагаме в поклоните е много по-важно! Една пречупена Душа не е полезна на Слънцето!”

Тези малко странни думи ги боцкаха като осилце в ходилото и не им даваха да мързелуват. И те мислеха върху тях. И някои му отвръщаха:

  • Дръзкьо (на галено), ти в твоя поклон явно огън слагаш, нали?

А той се смееше и им отвръщаше:

  • Да, огънят на моето сърце ще зарежда Слънцето още дълго. Но то има нужда не само от мен, а от всички, които от животворната му енергия се възползват. Така че и вашите сърца могат да помогнат.

Особено много го обичаше главният старейшина на племето – той нямаше свои синове, имаше само една дъщеря, Блага. Майка й си беше заминала доста отдавна при загадъчни за племето обстоятелства. Тогава имаше поройни дъждове няколко седмици и водната стихия застрашаваше не само поминъка на хората, а и непосредственото им оцеляване. Водите на Голямата Река отдавна бяха излезли от коритото й и все повече се приближаваха към селището им.

Една вечер Рустам повика съпругата си Калина и нещо й каза много тихичко. Блага не биваше да чуе какво си говорят родителите й. Двамата си говореха шепнешком доста дълго. По съсредоточените изрази на лицата им Блага не можеше да разбере за какво става дума, защото те двама явно съзнателно прикриваха своите чувства, за да не тревожат дъщеря си.

Когато свършиха разговора Калина прегърна Рустам силно, дълго и накрая го целуна нежно по устните. Рустам с голямо усилие на волята прикриваше вълнението си, пусна я с още по-голямо усилие и когато Калина се доближи до дъщеричката им, той се обърна с гръб, за да не се издаде и детето да не види сълзата, която се търкули по лявата му страна. Прощаваше се Калина – майката на всички бъдещи самодиви, – със своя любим и знаеше, че няма да роди повече деца в този си живот. И двамата със Рустам знаеха срещу какво се изправят. Особено тя.

Детето щеше да разбере по свой начин истината някой ден. Ако достатъчно усилено я търсеше. Калина прегърна момиченцето нежно, внимателно, гушна я в скута си, притисна главицата до майчините си гърди и й каза: „Чедо мило на майка, бъди винаги живо и здраво и помни, че мама и тате много те обичат и винаги ще те обичат. Аз пак ще се върна, макар и по по-различен начин, Блаженце!”

Момиченцето не изпита никакъв страх, защото знаеше, че майка й никога не я лъже. Също и татко й.

Когато Калина напусна землянката на семейството, сякаш всички водни стихии се развилняха още по-диви и необуздани… Нахвърлиха се като освирепели и прегладнели хищници върху жертва. Но там жертва нямаше. Там срещу тях се изправяше Калина! Тя щеше да се превива, но не и да се прекърши. Корените й бяха толкова дълбоки, че нямаше сила, която да я изтръгне. Корени, които стигат до Бог, са неунищожими. Ураганният вятър не можеше да я надвие – тя знаеше какво става в душата му, тя знаеше какво става в душата на водните стихии и знаеше как да ги укроти, без те да я унищожат. Да, щеше да се слее с тях, за да ги обуздае, да превърне физическото си тяло в част от тях, но нямаше да излъже детето си. Майката щеше да идва в сънищата му, в красиви видения във водопадите, в дъгата, в кротките дъждове, по повърхността на изворите и вировете, в ледените фигури зиме, във формата на снежните преспи…, защото беше обещала на дъщеря си. Калина държеше на думата си, както и всички бъдещи самодиви. Никога не изричаше дума, която няма да спази. Както всяка самодива.

Необяснимо за цялото племе, но не и за Рустам, поройните дъждове на следващия ден спряха като отсечени рязко с меч. Бурните ветрове се смириха като по даден знак. Водите на Голямата Река бавно, но постепенно започнаха да се отдръпват. А когато след време хората от племето питаха Рустам къде е жена му, той някак неопределено за тях им отвръщаше: „Ще се върне. Ще се върне. Бъдете спокойни. Ще се върне.” А на Блага казваше „Мама замина по много важна задача. Нека помним какво ни каза, когато тръгваше – тя ни обича. Нека и ние я обичаме винаги. Мама ще се върне.”

Само Рустам знаеше какво значение влага в думите си, но усещаше, че дъщеря му чувства много правилно казаното. И най-много го радваше тихото, безмълвно съучастие в нейния поглед. Леката тъга от физическото отсъствие на мама Блага постепенно замени с увереността, че нейната майка не просто съществува, не просто е жива, не просто продължава да я има, а че с още по-голяма сила живее, само че по друг начин. И този „друг начин” учеше момичето на все по-спокойно разбиране на онези невидими неща, за които повечето хора от племето вече си бяха затворили сетивата.

………..

Блага харесваше много Дързък. Но беше естествено свенлива и не показваше с нищо, че й е легнал на сърцето. Сякаш, за да го предизвика да надникне дръзко в него… Ала той външно с нищо не показваше, че забелязва нейния интерес и красота.

А тя беше красива, много красива – висока, стройна, пъргава, издръжлива, винаги някакси неуморно усмихната, лъчезарна, с дълги тъмни коси, които имаха свойството да потъмняват или посветляват при разни обстоятелства и по това баща й винаги знаеше какви чувства я вълнуват, с тънки и леко повдигнати вежди, с дълги ресници на миглите, които криеха необятната любов, на която беше способна, с дълбоки, тъмни и меки очи, които никога не пронизваха, но винаги възпираха злото, с леко скулести страни, но никак остри, с много тънки устни, които искаха да кажат сякаш „Ще се отворим само по наша воля!”, с ненатрапливи, но меко и животворно оформени, здрави момински гърди, със силни, но също не набиващи се на очи мускули по цялото тяло. С вълшебно извита талия и прекрасни крака. Душата се беше отразила изцяло в това женско тяло. Без никакво притворство и без излишества. Въобще – щерка на водач, която притежава цялата духовна и физическа мощ да стане, ако се наложи, и тя водачка!

Но в племето никой, освен може би двама души, не подозираше каква нечувана сила притежава Блага. Баща й и … самият Дързък я усещаха. А от едно „друго измерение” – и нейната майка.

……

Когато мъжете в племето тръгваха за битката, Блага носеше някакво цвете в ръка и с присъщата й красива решителност се доближи до Дързък. Рече му: „Това е за теб. За да те пази в боя. За да се върнеш жив и здрав. Аз ще те чакам.” Дързък не се изненада от това, което стори дъщерята на Рустам и Калина. Сякаш беше го чакал. Погледна я спокойно право в очите и й отвърна: „Благодаря ти, смелчанке! Непременно ще се върна! Ти наистина ме чакай.”

TorbichkaBilkiНяколко думи, които значеха повече от милиони празни слова. За тях двамата те бяха предостатъчни. Блага спокойно каза на Дързък: „Сложи го така, че да не го изгубиш. То ще те пази. От мама е.” Дързък я погледна малко изненадано, но не попита нищо. Взе цветето, помириса го и го сложи с усмивка в торбичката, която беше окачил на шията си. В нея вече имаше и стрък от друго цвете. От неговата майка. Но то беше различно.

 

Другарите на Дързък го пренесоха до реката, където пренасяха всички ранени, но все още живи свои събратя. Когато извадиха копието от гърдите му, за тяхна огромна изненада от голямата рана не рукна кръв, а тя започна пред очите им да се затваря, сякаш беше едвам изчакала копието да бъде извадено.

За огромно съжаление това не се повтори с никой друг – нито с прободените от стрели, нито с прободените с копия. Само раната на Дързък се затвори по вълшебен начин. Невероятно.

Дързък беше в безсъзнание, но беше жив. И по всичко личеше, че и ще остане жив.

Когато племето прибра всички ранени в селището си, Блага чакаше на пътя и помагаше с каквото беше нужно. Както всички други жени от племето. Когато донесоха все още спящия Дързък, Блага помоли другарите му да не го отнасят при майка му, а да го занесат при землянката на нея и татко й. По уморените лица на бойците не се появи усмивка, но очите им светеха с благодарност и разбиране.

Блага се наведе над лежащия Дързък и затърси нещо в дрехата му при гърдите. Намери торбичката. Отвори я. Взе цветето от Калина и го целуна. „Благодаря ти, майчице. Благодаря ти, цветенце! Ти свърши нужното. Сега си почини. Аз ще довърша.” – говореше тя на листенцата и ги милваше като дечица.

…….

Преди години, когато се къпеше в Големия Вир, Блага за пореден път срещна яркото видение на майка си и тя й рече: „Дъще, на Бялата поляна, знаеш я, днес е пораснало едно ново цвете. Дъхаво. Силно ароматно. Животворно. С него ще можеш да лекуваш дори и умиращ. Нарекох го Здравец и вложих в него усвоеното от Водните стихии. Грижи се умно за него. Ще дойде време и ще ти потрябва.”

…..

Когато закрачи смело срещу урагана, Калина му рече като на побеснял жребец: „Укроти се, братко! Нека моята коса се вплете в Душата ти и нека те дари с още светлина, за да удряш още по-умно и само там, където е наистина за чистене!“

А на развилнелите се Водни стихии Калина им каза: – Да, знам, вие сте дошли, за да почистите нашите грешки. Но има и друг начин. Нека го наречем „здравец” – той ще свързва душата на човека с вас и ще хармонизира всяка мисъл и чувство с намеренията на Първоизточника. Съгласието ви аз търся без нахалство, но и няма да отстъпя от решението си да намерим заедно и друг начин.”

Душата на Водата изуми се от Душата на Човека, който беше се възправил не за да я предизвиква, а – за да я извика заедно да творят. Смая се от силата на Калина и я благослови: „Жено, в твоята Душа намирам аз хармония, достойна за моето уважение. Затова ще ти отвърна със съгласие и заедно с теб, по промисъла на Твореца, ще вложим благотворното решение в онова, което ти нарече „здравец”. Да бъде така, както ти поиска. Пък аз ще те науча как да пазиш неговата светла сила вечно.”

И днес, когато вдишваме благоуханието на здравеца, ние изпитваме въздействието на този свещен съюз, сключен някога между един Човек, в случая – Калина, майката на Блага, и Великата стихия на Водата. Вятърът, когато полюшва леко листенцата на здравеца, помага неговия аромат да се разнася и да ни напомня за този съюз. А това благотворно въздействие може да се удвои, да се удесетори, ако осъзнаваме какви образи най-светли са се вплели в аромата на цветето. Този безсмъртен съюз се подхранва от Калина, от Блага, от Дързък, от Рустам, но защо не и от мен, от теб, от нас? И ние можем да се включим в този съюз. И той ще стане още по-здрав!

Плетката на Живота или „Здравецът” се чувства още по-добре, когато е и в нашата градина. Там и Бог по-ведро помага на по-красивото изплитане. И се усмихва чрез ветреца.

А ти имаш ли такава плетка? И изплиташ ли Живот в нея? Ако не си започнал, никога не е късно да я започнеш. :) :) :)

 

 

 

 

Related posts

Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка (Arum maculatum L.) (Петнист змиярник, змийско грозде, змийска лапад, смоков хлеб, циганско грозде, змийска пченка, количав бурен, змийски папур, устреличе, змиявец, заешка царевица, отровен козлец, сакатник, маясъливче, заминяк, дервишка пишка, змийски папур, змиюв щавлек, змиянец, зъмски мисир, котешка пишка, лопой, мечкина пченка, зайча пишка, попова лъжичка,  аронов жезъл, змийска царевица)  

Posted
Да открием мащерката в себе си

Да открием мащерката в себе си

Магически спомени от Див Посев Тя ухаеше на любящ живот. Привличаше най-доброто от мен. И аз, закопнял за най-доброто, пристъпвах към нея лека, полека, за да не изпусна нито едно ефирче от омайния аромат на цветовете й. Наведох се, клекнах на колене, не усетих забилите се в коленете ми камъчета, клечици, сламки, трънчета, докоснах я

Posted
Стражът на Светлината – легенда за шипката

Стражът на Светлината – легенда за шипката

Спомени на Див Посев Нейният или по-скоро „неговият“ лъч бодеше. Пробождаше. И разкъсваше мрака. Лепкавият мрак се разпадаше. Паяжината на паячето беше по-силна от него, защото скоростта, с която светлината проникваше, беше огромна. Някой много искаше да види лицето на певеца. Звездата все повече се откриваше пред очите на Орфей. Радостта му се завръщаше, независимо

Posted
Белият равнец – последният рубеж на друидa

Белият равнец – последният рубеж на друидa

Див Посев Билките лекуват. Но лечението зависи не само от онова, което Създателят е вложил в тях. То зависи не само от всички природни сили (земя, елфи, деви, ветрове, дъждове и т.н.), които хармонично влагат програмата на Създателя, не само от чистотата на почвата, въздуха и водата, не само от ъгъла, под който идват слънчевите

Posted