Христо Ботев – Еверест-ът на Свободата!!!

„О, мой Боже, правий Боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, Боже –

мен в сърцето и в душата…“

Из „Моята молитва“ от Христо Ботев

Няколко бележки от Живорад Родовлад:  На 6 януари 1848 година България беше споходена от едно от най-ярките превъплъщения на Божествения Дух – калоферецът Христо Ботев! Той остави в нашите Души такава светла следа, каквато само Бог може да оставя! Вечна, велика, всепробуждаща! „Водици“ на 6 януари е велик древен празник. Празник на Живата Вода и Вселенската Памет! Ботев не случайно дойде на него. Нека го помним с благодарност и да обичаме свободата и България така силно, както той я обича. Нека мразим толкова силно робството, колкото той го мрази. За да заслужим достойно името си „българи“!!! И нека помним, че той не е мъртъв, мъртви са онези, които са го забравили, както и другите, които искат ние да го забравим! Но, сметките им са криви – Ботев не е умрял! Той е вечно жив! Пазител не само на Майка България, а и на всеки жаден за человеческо щастие Човек! Ботев седи отляво на Бог – до Сърцето Му! Народ, който ражда Христо Ботев, той не умира! Такъв народ е вечен!

Двата текста по-долу публикуваме в нашето списание  с любезното позволение на Росен Ангелов

Какво ми каза духът на Христо Ботев?!

2 юни 2013 г. в 21:50

Днес е 2 юни – „Денят на Ботев и падналите в борбата за свободата на България“…..
Това го чувам от най-ранна възраст….
Стоях десетки пъти под вечерната заря на тази дата и като невинно дете си мислех дълги години, че отбелязвам по „много достоен“ начин великия подвиг на националните герои…
Стоях мирно десетки пъти на тази дата на обяд, в 12 часа, когато сирените виеха „в памет“ на героите…
Стрелях няколко пълнителя с халосни патрони като войник, участник в самото изпълнение на зарята, след което събирах половин час гилзите …
……………
Докато един ден не срещнах един много самотен дух….
Духът на Христо Ботьов Петков… Къде? Не беше на площад, не беше и до паметник, не беше и пред парламент, не беше и в музей…
В гората беше тази среща… Който иска, да вярва! Който не иска, да не вярва!
Гледам аз самият в Ботевия дух и не вярвам! Не може да бъде! Това е халюцинация! Това е мираж! Това е някаква илюзия! Как така? Този левент, този красавец, същият със сабята, с униформата, с лева в средата на шапката, с орловото перо, забодено връз нея…. Не!“ Търкам си очите и не вярвам! А той стои спокойно и ме гледа! Беше се спрял, защото моето стъписване му даде знак да ме изчака…
Гледа ме и сякаш нещо много важно чака…
Първото, което ми дойде наум тогава да му кажа, защото се стреснах, като го видях , беше „Господин Ботев, не, другарю Ботев, не , Ботев ефенди, не, хер Ботев, не, сър Ботев, не, Ботев кириаки, не, товарищ Ботев, не, гражданино Ботев, не, не, не, не става….“ Видях се в чудо: „Сега какво да правя!? Стои пред мен национален герой, светиня на всички („на много“ май е по-точно!!! ) българи, чака ме търпеливо, а аз не знам как да се обърна към него???? Стиховете му ги знам доста от тях… И песни по тях пея… Лика му виси в стаята на синовете, за него разказвам на учениците понякога, а сега как да се обърна към него? Пфу, да му се не види! На това не са ме учили в училище…. Брей, че положение!“
А той, Ботев, ме гледа с една едва доловима, но все повече разкриваща се усмивка и ме чака, а от челото му огромно сякаш по телепатичен път до мен долитат мислите му:
„Бре, момче, що стана? Мечка ли съм аз, та се стъписа? Тя и мецаната не е за това да й се страхуваш, нали знаеш, че аз имам доста опит в това отношение Може да си чел онова, що писа за мен Захария Стоянова – има известна истина. А и да не си чел, ще ти разкажа сам…
Та като бях даскал у едно село, бях навъртял сума ти зверове у дома, че всички ме мислеха за луд, за шашав, не само защото бях се разквартирувал в една изоставена сграда, която я обитаваха духове, а и толкова зверове бях надовел… Ама те не знаеха, че тези зверове стават по-кротки и от агънца, като ме погледнат в Душата… и видят в нея моята най-голяма любов: любовта ми към майка България! Помни, момче, любовта е слаба, ако Родината си ти забравиш – туй не е любов, а е далечен отблясък от истинската …
Та и зверовете я разпознават любовта! Вълк ли, мечка ли, лос ли, лисица ли – нямат и помен от стръвност, кога видят те любовта в очите на човека… Стават кротки и се галят като котенца… Не вярваш, знам! Това не са те учили в училище… Там други неща сега ви учат…
То сега вашето училище аз да го подпаля му е малко – мъчите децата и им наливате все глупости и излизат безпомощни пикл…… , айде да не ги обиждам, щото не те са виновни, ами възрастните, но я да видим сега какво се чудиш! Какво търкаш очите? Какво въртиш глава? Няма да те изям, я :!
Ти дух не си ли виждал? Аз като живеех в тази изоставена къща сам – е, със зверовете редом де , – знаеш ли колко духове надойдоха все акъл да ми дават? И не всичките бяха изкуфели. Имаше и духове на съвсем читави люде – добри съвети ми дадоха, можах да изкарам зимата, можах и други много трудности да преодолея… Стига си се дзверил бе, момче, да, аз съм Духът на Ботев! Христо Бьотов Петков, дето снимката му ти висеше над главата в студентските ти години толкоз време… Не ме ли позна? “
Листата на околните дървета бяха сякаш в миг замрели – да не нарушат вълните, които идеха към мен… Ветрец дори не духваше, природата за миг пред Ботев беше спряла своя ход… А той, левентът хубав, юнакът наш, стоеше и ме чакаше да избера как към него аз да се обърна!
Ставаше вече доста тягостно само той да говори с мислите си дори! Защо е дошъл, ако само той трябваше да говори? Май трябваше да си отлепя устата и да кажа и аз нещо? Тази среща как ще я разказвам на децата? Че просто сме се разминали? Нали ще ме изядат с парцалите. Кога и колко често можеш да срещнеш духа на Ботев? Кой не е чувал за него? Всеки българин за него чете от малък! Ама кой го срещнал? И сега да изпусна този късмет!!!!
Огледах се наоколо дали някой ми гледа срама и като не видях никой, рекох да карам, пък каквото сабя покаже!
И без да се усетя как така неуважително, може би чак безсрамно и нахално към великия Ботев се обърнах, как така се получи, но рекох:
„Христо, мили брате! Дай да те прегърна първом!!! Толкова години все стоя на молебените в твоя памет и все ми се и искало да дойдеш, за да те прегърна! И с прегръдката ми да почувстваш благодарността на целия ми род, а защо пък не и на много други родове български! Искам много, много искам да си поговорим! Много въпроси искам аз да ти задам! Душата ми се е задръстила от тях! Размествам ги, пренареждам ги, но броят им не намалява, че даже и расте! А ти, знам, можеш да извадиш сабята и … доста от въпросите да преработиш в отговори “
Рекъл, неизрекъл докрай тези кощунствени слова, нарекъл великия герой „брате“, сякаш се стъписах сам от собствената наглост и понечих да се дръпна, щото Ботев беше хванал здраво сабята и сякаш вече чувствах хладната й „милувка“ по врата си… :)
И ето, иде сякаш този страшен миг!!! Ботев сабята извади и …. затворих аз очи… и …
… Чух стъпки ясни. И спокойна, ведра тишина! Тишина ви казвам…
Очите лекичко отворих и що да видя? Ботев идеше към мен, взел сабята си с двете си ръце, сякаш бебе носеше в тях… Кротко и внимателно, а не безмилостно и яростно… Това „войводата“ ли беше или пък беззъба акушерка? :) :) :) :)
Дойде до мене Ботев и ми рече:
„Братче мило, чак свидно, сабята ми ето я, вземи я и решавай що със нея можеш да направиш!!! Нали в училище са ви говорили за мене колко много „силно съм мразил“ и колко люто сабята си съм въртял! Ха, вземи я! И сечи наляво и надясно! Нали е „Ботевата сабя“!….“Ботевата сабя“ има право да сече!……… Нали това ви все внушаваха!!!!
Що се маеш? Я спомни си с колко стръв ви учеха, че аз съм искал всички турци да избия, нали в стиховете ми ще намериш ти такива строфи, които ви учеха да ги тълкувате по този начин! Сечеш, убиваш… и ставаш ….национален герой!!!!!!!!!!!!!! Колкото повече убиваш…. толкова по-велик герой….
Какво? Не вярваш, сабята ми, че е истинска ли? Или нещо друго те разколебава?“
Не е за вярване, ви казвам! Ботев ли това е или лигав театрал?
А гората мълчи! Не пее хайдушка песен! Мълчи пред двама ни и чака какво аз ще отговоря! Над нас соколи не кръжаха, самодиви също не дойдоха. Само двамата си бяхме! Ха, сега, Росене, да те видим! Какво ще правиш с тази сабя!? Не с която и да е, а с „Ботевата“!?
Поех от него сабята в ръце и с нея в мене вляха се и мислите му, чувствата му, мъките му, надеждите му, мечтите му!
Тялото ми, Душата ми, Духът ми сякаш нещо много, много различно от онова, „Ботевото“ по учебниците, получиха! Нещо много странно ставаше във мен!
И вместо гъста и ярка омраза да получа, вместо устремно да се затека със сабя в ръка към турските квартали, към циганските махали и да размахам тази сабя – нали сам Ботев ми я беше дал! – за да въведа нас, българите, в царството на щастието, аз… почувствах нещо друго: тази сабя беше насила натикана в ръцете на Ботев! И затова той не беше успял да събере от Дунава до Околчица нови бунтовници!
Ботевата душа, Ботевият дух не бяха мечтали за клане! Не бяха мечтали за борба със саби и пушки! При такъв невероятен дух, какъвто Ботев има, да не събере по пътя съмишленици???? Няма логика! Някъде са ме излъгали!
Бяха ме учили, че народът бил крив! Бил страхлив! Бил подъл! Бил сляп! Бил неблагодарен! И не оценил Ботева, изоставил го, не го чул! Дали не ме бяха лъгали?
Сега можех да попитам самия Ботев! Той нямаше да ме излъже!
Обърнах се тогава към духа на Ботев и го попитах: „Братко, кажи ми сега истината за твоята Голгота! Как така куршум, а не лавров венец получи! Нали за род и Родина поведе дружина?“
Тогава духът на Ботев скокна и взе от мене сабята си обратно, но не я прибра в калъфа й, а с всичка сила я удари о близката скала! И сабята строши се на парчета две! Строши се Ботевата сабя! Тоя дух Ботев луд ли бе! Нима не знае, че сега на музейните работници в Калофер може и уволнение да им причини, като дойде ревизия и сабята не открият :) :) :) Да, наистина Ботев е луд! :) :) :)
Луд, луд, луд за цял народ! Слава Богу, че го имаме! :) :) :)
Наведе се Ботев към земята и взе откъсналата се половина на сабята и дойде при мен с двете половини. Седна, поизбърса потта си, защото явно много сила беше влял във този удар. Положи и двете половини на сабята си пред себе си и сякаш някаква огромна канара падна от душата му. И ме погледна право в очите!
И рече ми Ботев: „Момче, не е войвода онзи, който не милее за живота! И който хората си пилее сякаш са връвчици от обувки! И който коли, беси, псува сякаш е касапин във месарница в Чикаго! Не е войвода онзи, който с лекота размахва сабя! И мисли за кръвта човешка като за вода! КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА – това не са ви казали какво наистина означава, момче! Е затова вашето даскало не ви прави хора, а … пикл…. :) :) :) Не разбирате народната мъдрост вече!!!!“
Какво? Какво искаше тоя луд да ми каже? Сърцето ми и умът ми застинаха сякаш! Какво ли ще кажа след туй на децата? Ще ми повярват ли?
Завъртях глава наляво, надясно, за да изляза от своето вцепенение и ПОЧУВСТВАХ! УСЕТИХ! ВИДЯХ!
Почувствах тогава, че всички дървета, храсти, треви, звезди, цялото небе беше затаило дъх и чакаше… Слънцето, спряно, щастливо и то чакаше. Жетварки не чувахме нийде в полето, само на НАТО металните птици в небето :) :) :) Но и те в този ден не пускаха никакви химически следи… Сякаш Бог им беше казал сам, че е Денят на Ботев днес!
Чакаше цялото небе не Ботев, а мене. Да задам въпроса нужен: „Какво наистина означава „Кръвта вода не става!“
И зададох този свят въпрос! А духът на Ботев с радост ми отвърна:
„Водата се пие и дава живот! Водата полива и дава живот! Водата лекува и дава живот! Водата пречиства и дава живот! Водата измива и връща живот! Водата в кръвта се влива и дава живот! Но никога кръвта не бива да се пие! Никога с кръв не бива да се полива! Никога с кръв не се пречиства! Никога, никога, никога кръвта вода не става! Онова, което прави кръвта за добро, е само вътре в тялото! Извън него тя няма място! А водата? Водата е вълшебница прекрасна навсякъде! ВОДАТА КРЪВ СТАВА, НО КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА! Вас са ви учили само на втората част от мъдростта! И затова сте толкова оглупели… :) :) :) Ако бях толкоз кръвожаден, колкото ме описахте, зверовете в моята къща щяха ли да ме допуснат толкоз кротко до себе си, бре? :) :) :) Звярът ръмжи от километри, когато надуши кръвожадността! А моите зверчета мъркаха до мене нощем и ме топлеха! А нож имах аз тогаз, но за ножа винаги съм мислел само с други цели да се ползва! А не кръв с него да проливам!
Ха, сега, братко мили, ако искаш вярвай на войводата! Ако искаш вярвай, на учебниците! И помни, че човек има винаги само един войвода – това е неговото сърце! Аз бях сърцето на дружината, а не нейният сатър!!!!
И като си идеш у дома, кажи на мойте братя и сестри мили – българи и турци, цигани и арменци, евреи и гърци, че Ботев мечтае за свят без саби, без кръвопролития! Че онова, което пише на страниците хиляди за мен, може и да не е вярно! Нека те отворят стиховете мои и сами да си ги разберат! И нека ги четат те не с очите, а със своето сърце! И да помнят: водата кръв става, но кръвта вода не става! Прошката съм дал отдавна аз на всички! И чакам вие също да се помирите! Затуй съм сам! Защото искам рождества, градини, домочадие щастливо! И майка си, и либе да прегърна живи! А редом до семейството на българина, щастливо да е и това на циганина, на арменеца, на евреина, на турчина, на гърка…
Истинският войвода мечтае да твори, да гради, да вдъхновява за строеж, а не … да сече глави! Аз казах! Така да бъде! Това речи им!!!! “
Ушите ми да чуват спряха. Не виждаха очите ми сега, дъхът ми мигом също той замря. Думите изчезнаха от целия ми разум!… Нахлуха в него радостни картини, рождества, звезди, съзвездия…
България изплува от мътилката кръвопролитна – Ботев винаги към ненасилие стремял се е , но и към неподчинение на не-разума!
В едно е той събрал разум и антиразум и е успял нас през мрака да ни преведе завинаги! Ако беше майсторски касапин, не би загинал той на Вола!
Той загина за свобода! На всички хора! Не се стремеше той към смърт! …
………………
Усетих радост, че съм във гората…. Покой настана, ала листенцата весело се зараздвижиха! Тревите затрептяха като балерини, танци най-красиви цветята заиграха. Птиченца заподскачаха и те. Цялата природа се раздвижи най-подир…
А той, духът на Ботев, все още беше тук! Учтив, внимателен, вечен, търпелив!
Духът на Ботев живна :) :) :) и на раздяла рече:
„Е, момче, брате, даскале, сега аз пак отивам при мойте зверове! Мецаната обича да я чесам под муцуната, вълчицата – и тя :)! А орела – той юнашка птица? Той обича да лети и да ми разказва, че … в България завинаги КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА!“
Аз записах неговите думи и на вас предадох ги така, както ги усети моята Душа :) :) :)
Днес е 2 юни – ден на нашето национално помирение! :) :) :)
Душите на загиналите за нашата национална свобода мечтаят кръв в България никога вече да не се пролива!
Вечна им памет! :) :) :)

 

Защо кръвта вода не става?

 

Продължение от „Какво ми каза духът на Христо Ботев?”, публикувано тук (Фейсбук профил на Росен Ангелов ) на 2 юни 2013-та година

….

Една моя сестра, живееща физически далеч от мен, но с която общувам по-често, отколкото с ред други хора, които телесно са непосредствено до мен, веднъж ми каза горе-долу следното: „Всички тайни вселенски в човешкото сърце са съхранени. И ако ти отговора на своите въпроси в него не усещаш, значи мисълта ти не е достатъчно чиста.”

Жегна ме тя. Много ме жегна. Парна ме горещо като искра от топящо се слънце. И ме заболя силно. Но ме накара да се замисля. И разчувствам…. Как мисълта ми да бъде все по-чиста и все по-чиста?

…..

Замислих се, разчувствах се за най-истинските си въпроси и за така жадуваните им отговори.

Не отидох нито в американското, нито в руското посолство, нито в израелското, нито в турското, нито в софийския университет, нито в неврокопската митрополия, нито в музеите и при паметниците материални, нито в телевизиите и радиата – в нито едно местенце от така нареченото „изкуствено информационно поле”!!!.

А отидох в ядрото на Естественото Информационно Поле – при едно Сърце, голямо колкото Вселената, побиращо много повече дори и от нея: сърцето на Христо Ботьов Петков от Калофер. Ботев – Сърцето на Българското Безсмъртие! Слънцето на народната воля за свобода и щастие!

Как ли отидох?

Не беше то поставено в стъкленица с фенол, нито в буркан със спирт, нито в златен саркофаг, нито в дървен кивот, нито в огромна пирамида, нито в мраморна гробница, нито над президентско бюро, нито в банков сейф … Ами къде тогава? Нали сме програмирани да „виждаме” сърцата единствено в материалното измерение?

Ще загатна, но нека всеки сам почувства истинския отговор на това „къде?”: Христо Ботев е дал сам отговора на такъв въпрос на много места в огнените си стихове! „Стига ми тая награда, да каже нявга народът…” , „пътят е страшен, но славен…”, „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…”, „като брата си силно да любят и мразят”, „жив е той, жив е…” и др.

Побрал в сърцето си всички, без никакво изключение, народни неволи и искрено чисти копнежи, Христо Ботев разруши в българската истинска духовност веднъж завинаги уродливите имперски образи, независимо дали идват по линия на руския или турския, френския или британския, германския или американския, белгийския или холандския, византийския или австро-унгарския, испанския или португалския, евро-гейския или амеро-банкерския, билдербергския или илюминатския, църковния или университетския империализъм …

След Христо Ботев няма място за никакви империи (явни и прикрити) на Земята!

Народ, който ражда чеда като Христо Ботев, е безсмъртен народ!

Неунищожим и вечен като Бог! Народ, живеещ редом до сърцето на Бог!

Не „богоизбран” народ, не „богопомазан”, не „привилегирован”, не надменен и високомерен към другите, а народ, който сам е„избрал винаги да бъде до сърцето на Бога” !

С огромната цена да бъде подиграван, осмиван, руган, замерян с камъни, с кал, с фекалии, с тиня, с помия, с цялата безсилна лъже-мощ на мрака, да бъде разпъван на кръст, да бъде разкъсван, за да забрави и да се откаже от своя Създател – Бога на Разума! Народ, който устоява като Бога на Разума на всички изпитания – това е народът на Христо Ботев!

Христо Ботев е Слънцето на Българския ни народен Дух!

Нито микрон по-малко!

Да припомням ли кой плю срещу Слънцето на нашия народен дух? Не си струва! Вие, приятели, сами ще усетите, че всеки, който плюе срещу Слънцето, облива собственото си лице с … (да не ставам прекомерно саркастичен!).

Затова нашият Христо Ботев е „терорист” и „престъпник” за всички (с български документи и без такива) болни властогонци, но милиони пъти той е по-мил на всички други, които искрено любят България и Свободата.

Всяка капка кал, хвърлена по него от народните душмани, се превръща в още един бял гълъб в душата на народа ни. Гълъб, който постепенно се превръща в мощен орел!

Не дразнете българския гълъб! И отдръпнете нечистите си помисли от образа на Ботев – ще изчезне не той, а всеки от вас, които по него хвърляте своите нечисти мисли!

Плюйте, храчете по Ботев, крещете, убеждавайте „научно-евро-атланто-гейски-толерантно-безгръбначно” да се махне от учебници и от книги, но от народната памет как ще го махнете, моля?! Чрез жалките ви телевизионни кабализми ли? Чрез подмолните ви вграждания на пошли и все по-затъпяващи програми „зад кадъра” ли?

Не се е родила сила, която може да заповядва на Слънцето на Българския народен Дух! И няма никога да се роди! Как ще заповядвате на Еверест?

На пречистващата стихия, родена на днешния ден през 1848 година, не можете да противопоставите нищо! Можете единствено да се отдръпнете и да се смирите!

Как ще засенчите светлото сияние на Ботевия Дух? Чрез завесите на порнографията, крими-ерото-екшъно-фентъзи-драма-идиотизмите ви ли? Чрез кукловодските ви хитрини ли? Чрез отходните и помийни канали, които подвеждащо наричате „свободна демократична преса”, „свободни демократични медии”, „средства за масова информация”, „демократични институции”, „демократична култура” ли? Кой ви вярва истински? Самите вие вярвате ли си, че потомците на богоравен титан като Христо Ботев могат да бъдат вечно залъгвани чрез плитките ви схеми?

Колкото повече се стараете да го изтриете от душите ни, толкова повече вдълбавате спомена ни за него, толкова по-силна става благодарността ни към него и толкова по-нелепи стават смешните ви плачове за това „колко нетолерантен бил” Българският Прометей от Калофер!!!

С един замах на перото си той разруши успоредно и всички също толкова уродливи робски образи, втълпявани от хилядолетия наред в нашите души! Затова е неудобен той на всеки, който иска ние да сме робове! Потомците на Христо Ботев ще се осъзнаят! Напълно!

…………….

И иде момент да спра да разсъждавам. А да ви разкажа за втората си среща с неговия Дух. Пък вие сами почувствайте дали ви мамя или не.

Тя беше майка на всички борци за свобода. Закрилница свята и в същото време сурова и справедлива. От нея извираха Истината и Животът. В нея отиваха робове, а се връщаха Богове! Тя милееше единствено за Свободата, за Красотата, за Щастието! Там подирих Ботевия дух. Сетете се сами. Почувствайте къде е тя – Българската закрилница!

… Ботевият дух беше седнал на една канара. Все още беше в четническата си униформа. Не беше избледняла от слънцето. Не беше изпокъсана от червеите. Сякаш боят беше ставал вчера. Сякаш Времето беше спряло на 2 юни 1876-та. …

Не беше опечален. Не беше тъжен. Не беше гневен. Нито сърдит, нито намръщен.

Ботев беше усмихнат. И сякаш знаеше, че ще го потърся. Изглежда ме чакаше. Цялата му снага излъчваше спокойствие и равновесие, но и някакво ново чувство: „Успях! Успяхме! Наистина успяхме! Не беше напразно! Нищо не беше напразно от онова, което направихме! Ние, българите надмогнахме мрака! Мрак, по-плътен от всякога! Успяхме! Колко съм щастлив! Толкова ми е хубаво!…”

Не се обръщаше към мен, а продължаваше да гледа напред от канарата. Само ми прошепна: „Пази тишина и гледай сега!” И пред нас се появи образ светъл и прекрасен.

… Един православен патриарх стоеше пред нас двамата. Висок, беловлас, с гордо и чисто чело, с ясни и честни очи, с изправен гръбнак, но в бяла дреха. Дреха със звезди по нея и без нито един кръст. Дреха, на която бяха извезани имената на всички избити български боили през далечния 9-ти век… Дреха, в която, ако се вгледаш по-съсредоточено, ще видиш един по-дебело изпъкващ надпис: „Простете ми!”

И още по-странно – върху тялото на патриарха не видях никакви украшения, никакви кръстове, нито пръстени, нито корона. Но защо ли знаех, че е патриарх?

Ботевият дух телепатично потвърди усещането ми: „Да, той е! Само че прероден! И възроден не като …, а като патриарх…”

Май Ботев беше очаквал тази среща с патриарха, защото не усетих никаква изненада в него. Аз пък се изненадах. Задавен от десетилетията на дълга „атеистична” пропаганда, все още моят дух се съпротивляваше и все още осъждаше всяко църковно проявление…

Защо ли Ботев не го правеше? Дали не се е отказал от „Моята молитва” – мислех си аз.

А патриархът се доближи до нас, вежливо ни поздрави с леко кимване на главата и с топъл и същевременно силен глас ни каза: „Братя мили, ида аз от Безвремието, оттам, където събитията спират, където гласовете замират и чакат. Чакат вашата прошка. Моля ви от сърце! За нея съм дошъл, за прошката и знам, че вие ще ми я дадете! От сърце ви моля да ми простите за клането, което извърших над българския непокорен дух през 9-ти век и след това! Сега знам, че това беше грешка, огромна грешка. И няма да си тръгна, докато не я заслужа и получа!”

Очаквах да говори още дълго. Но не би. А Ботев ме учуди – той сякаш знаеше всяка дума, която беловласият мъж ще каже. И не припираше, не бързаше. Мълчеше. Но не осъдително. А мълчеше благодатно.

Стоях до двамата българи в сияние безплътно, но ярко. И като неопитно дете се озъртах – ту към Ботевия дух, ту към духа на беловласия.

Мина време около минута. Две. Тридесет. Шестдесет…. Сякаш столетията прелитаха пред нас. Пролятата кръв се завръщаше в жилите, труповете ставаха, раните изчезваха, бойните полета се раззеленяваха, кръвта се завръщаше там, където й е мястото: в човешкото тяло! Дълго течеше в обратна посока кървавата река, мъртъвците се съживяваха и не се нахвърляха един върху друг, а захвърляха брадви, мечове, пушки, лъкове, копия, оръдия… Бесилките, разпятията, тъмниците се разпадаха, а кръвта течеше ли, течеше… в обратна посока: животът възкръсваше! Картина невероятна, която в училище, в университета, в художествените галерии по света, в които съм бил, не съм нийде виждал! Възкресение!!!

И настъпи равновесие братско между двата духа велики!

И тогава Ботев рече: „Братко, ти знаеш, че аз не искам и не очаквам ликът ми и името ми да бъдат нарисувани в икони и придружени от слова като „свети…”. Прошка ти давам от сърце, защото я поиска от сърце. А всичко, което идва от сърцето човешко, е вечно, защото е животворно! Една твоя сърдечна дума днес отваря небесата над България повече от всичките саби, които водех през 1876-та! Успяхме да се съберем отново и този път не за разпра, а за обединение светло! Църквата и душата отново да се съберат за народното благо! А не да враждуват! Струваше си! Братко, благодаря ти за доблестта и смелостта, с която догмите робски разруши и ни протегна ръка.”

Аз стоях отстрани и се чудех, защо Ботев говори за „нас”, а не за „себе си”… Чудех се и защо беловласият прави същото, след като аз не говорех с думи. А и стоях отстрани. Чудех се, докато двамата се прегърнаха. Топло, крепко, спокойно, силно, дълго!!! Сякаш Земята и Небето се бяха слели – толкова блага и нерушима хармония бликаше отвсякъде.

Стояха двамата – Ботев и патриархът, – пред мен прегърнати по братски, без да ме поглеждат, а аз само чувствах топлите вълни на помирението сърдечно! Обливаха ме тези вълни и ми говореха без слова.

В тази прегръдка на войвода и църковен водач аз чух: „Когато мечовете се превърнат в плугове, когато пушката стане перо, когато оръдията онемеят, когато юмрукът се отваря и посипва семена, когато вярата възкръсва от пепелта, когато сабята и кръстът се прегръщат, тогава водата припомня най-древната истина: КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА! Водата кръв става, но не й обратното!

Гледах към двамата и си помислих: „Да, преди две години и нещо Ботев ми каза какво означават за него думите „Кръвта вода не става!”. Но дали да не попитам днес и патриарха?!”

И сякаш телепатично чули мислите ми, двамата се разделиха и обърнаха към мен. Ботев се усмихна на патриарха и сякаш му рече: „Е, към тебе е въпросът на момчето. Аз веднъж вече съм му говорил. Твой ред е сега.” И отстъпи настрани. Приседна отново на канарата и се загледа и заслуша към нас. Странно, но в този миг чух плясък на криле и от няколко страни долетяха няколко орела и гълъба. Орлите не закачаха гълъбите, а гълъбите не се плашеха от орлите. Силни орли и красиви гълъби, без първите да се нахвърлят на вторите и без вторите да бягат от първите! Сякаш и птиците искаха нещо да ми кажат с непривичната си сбирка. Орли и гълъби заедно?!

А беловласият намигна на Ботев и обърна лицето си към мен. Покани ме да седна близо до него. „Няма да измениш на нецърковната си жилка, момче! Не бой се. Няма да те вербувам за църквата, няма да те запопвам!” и тук се засмя толкова чистосърдечно, а не подигравателно, че не можех да не се заразя и аз… Засмях се. А и Ботев се кискаше толкова по-детски, че и тримата стигнахме до сълзи в триединния ни смях…

„Няма да ме запопваш”… „Няма да го запопва”… „Няма да те запопвам”… се преплитаха нашите искрени мисли в задружния ни чист смях… Гълъбите и орлите, ако можеха да се смеят, сигурно и те биха го направили!…Виждали ли сте птици да танцуват? Не по команда на дресьор или любовен нагон, не в израз на застрашителни знаци, нито на защитни, а хей-така – весело, от радост! Да, орлите и гълъбите танцуваха заедно от радост!

Като се успокоихме, патриархът продължи: „Словата ми няма да имат скрит смисъл, а, напротив, ще припомнят първия смисъл на думата „църква”: център на живота! Истинската църква е във всеки човек, защото всеки човек е център на живота! През вековете доста тъмни сили изкривяваха постепенно значението на думата „църква”, като затулиха светлината на първоизвора. И дойде тежко време, в което думата „църква” да плаши, а не да радва. Защото беше забравен и дори забранен първият й смисъл! Какъв мислиш, момче, че е бил той?”- ме попита патриархът.

„Нали каза, че е „център на живота”?” – отвърнах аз, запомнил какво ми беше казал преди малко.

„Да. Така е. Но кой е този на живота център?”- не спираше да пита гордият и благ мъж.

„Кръвта на човека е център на живота му, защото без кръв няма жив човек…”- размишлявах на глас аз.

„Да. Топло, топло. Без кръв няма жив човек в живо тяло, но кое ражда самата кръв?”- продължаваше да пита той.

„Кое ражда самата кръв?” – сякаш, за да не забравя какво ме пита, повторих въпроса му аз.

И за да не се лутам в „научните” обяснения, и той, и Ботев като на слаб, но напорист ученик, задружно ме предупредиха: „Не търси в клетките телесни отговора на този въпрос. Кръвта на живота идва от водата, но не се връща във водата.” – ми подсказваха иносказателно…

„Що ще рече това пък сега „Кръвта на живота идва от водата, но не се връща във водата”? – се замислих аз. И си представих тази мисъл…

….

Детето, тялото на което от вода изградено е в по-голямата му част, не иска то да се превърне на вода. Иска кръвта му да тече безспирно и чисто, радостно и здраво, но само вътре в самото му тяло. Без да изтича навън, освен … като кръводаряване! И… след това някой го излъгва и му казва, че кръвта може, че дори „трябва” да се пролива, но не като кръводаряване, а като … възмездие, като мъст, като наказание, като присъда, като „защита на вярата”…, като „налагане на правата вяра”….

А коя е „правата вяра”? Реките текат надолу и … се превръщат в наша кръв. И не искат нашата кръв да се излива „обратно” в тях. Те, реките, май са по-мъдри от нас. Те знаят какво искат. А ние? Забравихме ли?

„Мирът! Мир за всички хора, за всички твари Божи!” – изтръгна се неволно от мен. „Благата мисъл за всеобщ мир е център на живота! А водата помни всичко. Тя и припомня всичко. Когато я попиташ чистосърдечно. Да има вода за всички е като да има живот за всички. Когато проливаме кръв не за кръводаряване, ние унищожаваме един по един изворите на живота на Земята – нашите благи мисли за всеобщ мир!” – започвах да се развихрям аз, а Ботев и беловласият засияха от щастие!…

”Стига! Стига! Достатъчно! Църквата, центърът на живота, мирът за всички хора – този светъл образ пази живота вечно. Но той лесно може да бъде разбран по робски начин, ако от него се изключи правото на самозащита.”

Тук патриархът се доближи отново до Ботев, положи и двете си ръце на раменете му и направи нещо необичайно. Приклекна на едното си коляно и каза: „Братко, благодаря ти, че ми припомни толкова недвусмислено това право на самозащита. Аз бях заслепен тогава и не се вслушах в боилите, когато отказваха натрапването на „новата вяра”. Не се вслушах в кръвта, която течеше по дръвниците. Не чувах молбите на жените, на децата, на старците. Не чувах сълзите им. Не чувах и собственото си семейство. Сляп бях за центъра на живота. Ослепен и затова сеех ослепяване. Сила страшна и измамна ме държеше със затворени сетива за Истината. Тя ме подмами със странни „чудеса” и затова погрешно я възприех за Божия глас. Забравих, че Тангра винаги означава едно единствено нещо: „мирен съюз между Бог и Човек, между Човек и Човек”… Благодаря ти, че ти не се покори, сине мой!” Ботев не се изненада от обръщението „сине мой”, а пристъпи спокойно към патриарха. Аз онемях. Баща и син отново се прегърнаха. Този път не като войвода и патриарх. А като семейство. Сякаш се познаваха от хилядолетията…

Разчлененото на части българско семейство се събираше щастливо пред очите ми…

И видях картини от столетията назад и напред. Бащи и синове, майки и дъщери, съпруги и съпрузи се прегръщаха за помирение. За вечен мир, за вечен живот. За … църква! Видях истинската църква! Истинския център на живота – щастливото семейство, в което кръвта се влива, прелива и дарява, но не и пролива!

Видях свят без кръвопролития! Свят мирен и спокоен, вечен и щастлив!

И видях как хиляди, милиони сираци се събираха с родителите си, как плачеха от радост и едните, и другите, как овдовели жени разритваха гробовете на загиналите им съпрузи и от тях излизаха подмладени юнаци и прегръщаха смелите си съпруги. Видях как сиропиталищата изчезваха и се превръщаха в прекрасни домове, където възкръсналите семейства на майки, бащи и деца започваха отново да съграждат … църквата, центъра на живота, светото триединство!

Ботев и патриархът сега заедно ме попитаха:

„Да защитаваш кръвта от проливане, от изтичане – това е истинската църква! Това е истинската вяра! А не обратното – да защитаваш вярата чрез кръвопролитие! Човек има право да пролива единствено собствената си кръв. И то само доброволно и в защита на самия живот!”

Тук и Ботев и беловласият замълчаха, спогледаха се и през радостни сълзи продължиха:

„Ти, сине на България, когато защитаваш живота си, не излизаш от чистите предели на църквата. Също и когато защитаваш живота на някой друг. Да избиеш оръжието на нападателя все още е в центъра на живота, да обезвредиш насилника, да омаломощиш грабителя, да прогониш крадеца, да разоръжиш завоевателя, да откажеш нашественика, да отблъснеш натрапника, да изсипеш студен воден душ върху побеснелия, да охладиш болните страсти на обсебения, да завържеш обезумелия, да изгориш демоните на побъркания, да предотвратиш подлия замисъл на алчния, да счупиш меча на палача, да върнеш ограбеното на ограбените, да дръпнеш ухото на заспалия за Истината, да плеснеш събуждащ шамар на упилия се, да удариш ръката, която иска да те прекърши – това е самозащита! Животът съдържа в себе си правото на самозащита! Църквата на първо място е самозащита на живота! Животът позволява единствено да бъде увеличаван, а не – намаляван!”

Тук гълъбите и орлите полетяха нагоре и се случи нещо много странно. На една височина и едните, и другите се застояха във въздуха, докато гълъбите кацнат върху мощните криле на орлите. И отново полетяха нагоре – този път заедно!

А патриархът и Ботев продължаваха: „Старият, ведически, езически, обичай „Водици” припомня коя е истинската „църква”, „центърът на живота”. Това е Вечният Живот!

Затова никой душевно здрав човек не си пожелава на 5-ти срещу 6-ти януари „кръвта му да спре или да изтече напразно”! Нито тази на ближния… А вгражда в паметта на водата животворни мечти, образи на щастлив и вечен живот!

Кървави картини не се вграждат във водата!” – това всъщност означава „Кръвта вода не става!” „Кръвта за вода не става!” А в нашето тяло най-много вода имаме в мозъка. Затова в нашите мисли, дори да натикваме насила кървави образи, водата в мозъка и в цялото ни тяло ги отхвърля като нещо, което й е неприсъщо! Водата дава, а не отнема живот! Тя ражда кръв, а не поражда кръвопролитие!”

…Ботев замълча, патриархът продължи: „През 9-ти век в България великият празник Водици беше окървавен! Аз го окървавих! А великият Български Дух – разкъсан! Моята наивност позволи това разкъсване! Но моето искрено покаяние ми проясни разума и поисках от сина си прошка! Неговата съхранена истинска българска сила ми я даде!”

Тук патриархът замълча, а Ботев продължи: „Тате, време е да изтрием всички кървави образи и картини от мислите си, особено по време на Водици! Споменът за кръвопролитията нека остане, само за да не ги допускаме отново!”

… Ботев и патриархът завършиха заедно: „Ние казахме!” и отидоха на канарата. Оттам полетяха към гълъбите и орлите! Небето и Земята бяха занемели пред истински помиреното българско семейство!

А аз? Аз бях ошашавен. Патриархът говореше като войвода, а войводата – като патриарх. И какво да сторя?

Реших, че е добре да ви разкажа за станалото. Пък вие преценете сами, дали има по-добро проявление на Богоявлението от това, което видях и чух аз. :) :) :)

6 януари 2016-та година, Водици, Богоявление, рожден ден на Христо Ботев, на генерал Христо Луков и на хиляди други достойни българи (и достойни не българи :) )!

Related posts

Пеньо Пенев – вечният строител на мечти

Пеньо Пенев – вечният строител на мечти

Живорад Родовлад   Когато бях гимназист мама донесе у дома отнякъде малка грамофонна плоча. На нея прочетох заглавието „Дни на проверка” от Пеньо Пенев и „изпълнява авторът”. След казармата, когато през едно лято работих в АПК-то като товарач на сламени бали на един камион, спечелих достатъчно пари и си купих грамофон. Каква радост изпитах, когато

Posted
Е, дядо Вазов, ти какво всъщност си написал? „Под игото“ или „Под съжителството“???

Е, дядо Вазов, ти какво всъщност си написал? „Под игото“ или „Под съжителството“???

Упражнения по библиотекарска телепатия на Живорад Родовлад относно тайната заповед „Българите да забравят османското робство! Така обърнете нещата, че поробителят да изглежда благодетел, а истинските освободители – поробители… „ Уважаеми читатели, Почувствайте четивото. Потопете се в собствените си чувства. Те са ядрото на нашия човешки разум, защото са сгъстени мисли. И изобщо не са „нелогични“,

Posted
КЪДЕ Е ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЗА КРАДЕНЕТО ОТ НЕЯ?

КЪДЕ Е ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЗА КРАДЕНЕТО ОТ НЕЯ?

автор Патриция Кирилова линк към блога на авторката Един въпрос, който ми бе зададен в далечната 2011-та година от Иво Грънчаров – перфектен икономист и лаик в историята, но с по-добри анализи и познания от 99 % от официалните ни историци. Той написа всичко това, след като чете мои коментари във фейсбук, свързани с агресивното

Posted
Послание от влъхвата Елин Пелин

Послание от влъхвата Елин Пелин

Малко лични спомени на Див Посев Когато бях малко дете, обичах да се заслушвам в разговорите на влъхвите. Една вечер, докато заспивах, чух следният разговор между двама: – Виждаш ли градоносните облаци над България? Какви са се сгъстили и почернели като на умряло? – попита единият с тъжен тон. -Виждам Слънцето зад тях. – отвърна

Posted