Приказка за Слънцето

Slunce33Разказва Живорад Родовлад

 

-По усмивката ще ги познаете! По усмивката! – каза Благун и продължи по пътя си. След него остана една светла диря, досущ като стелеща се мъгла и онези, които го бяха питали толкова развълнувано, сега знаеха, че този човек не ги лъже, а им казва истината. Свети. Светлина излизаше от него. Светлина се стелеше след него. След хилядолетия такива като него щяха да ги нарекат „светии”, значи „светещи”.

А хората го бяха питали за Народа на Слънцето. „Кои са? Какви са? С какво се занимават? Къде и как живеят? По какво можем да ги познаем? Ние можем ли да се свържем с тях? Те биха ли ни приели? Няма ли да ни се скарат? ”

Благун беше влъхва от незнайно време насам. И родителите му бяха влъхви. Още в древния Аркаим. А там към децата имаше едно такова отношение, впрочем нашата сестра, ведрусата Анастасия от Сибир, най-добре го е предала – на детето се гледа като на божество, което при никакви обстоятелства не бива да се прекъсва, когато МИСЛИ. Та Благун израстна именно в такава мисло-поддържаща, мисло-подхранваща, мисло-развиваща среда. В Аркаим – градът на влъхвите! Чуден град, град на чудесата.

Още от най-ранна възраст той обичаше да усеща къде се нуждаят най-много от него и отиваше именно там. Настройваше се предварително, много внимателно и без никаква припряност, прочувстваше в дълбини нуждите на съответното място, на хората в него и тръгваше с радост, за да им помогне. Той носеше на забравящите по нещичко, за да не забравят, а и за да си припомнят. И го правеше с една толкова блага усмивка, че името му напълно отговаряше на нея. И камъните грееха усмихнато в негово присъствие, а за животните и растенията – да не говорим. Те сияеха, когато чуеха стъпките на Благун. „Благун идва! Благун иде! Колко хубаво ще бъде!” се носеше от листо на листо, от стрък на стрък, от камъче на камъче, от капчица на капчица, от ефирно атомче на братчето му.

А най-отгоре на небосвода грееше Домът. И се усмихваше на децата си. Ласкаво и насърчително. И припомнящо. Лъч след лъч Слънцето помагаше също.Slunce11

А самият Благун имаше сложна задача. Как да обясни на забравилите, че всеки човек, преди да дойде на Земята, е бил в Дома?! Как да им каже, че трябва да „идат на Слънцето“, за да си спомнят и Дома?! И то така да им го обясни, че вече да не го забравят?!

А забравилите бяха много. И някаква мътна, размътяща сила увеличаваше техния брой всекидневно. Усилията на влъхвите като че изглеждаха напразни, сякаш парченца снежец се потапяха в буен огън и сякаш безследно изчезваха в него. Но влъхвите знаеха много добре, че този огън щеше да угасне и от пепелта снежецът щеше да се възроди, защото волята на чистата мисъл е безсмъртна.

„Волята на чистата мисъл е безсмъртна!” – повтаряше си наум Благун и образи красиви сами избликваха в съзнанието му. А те, образите, щяха сами да припомнят на забравилите онова, което беше нужно. „Волята на чистата мисъл е безсмъртна!” си каза за пореден път Благун и се спря пред изворчето до стария бук, което го повика с неговото „Ела. Поседни. Пийни си от мен. Припомни си похвата по-ясно. Ти винаги се отбиваш тук. Ела и този път.” Усмивката на Благун се разшири още повече. Наведе се и преди да загребе с шепа от водицата, помилва нежно повърхността на кладенчето и рече: „Здравей, сладур! Миличък, помня те. И много те обичам. Толкова си хубав. И все повече се разхубавяваш! Разбира се, че ще седна. Та кога това не се е случвало. Мога ли да подмина хубавец като теб!? Не остаряваме с теб, братленце, не остарявамееее, защото не се забравяме. Ех, да можеха и другите да не се забравят! Но ние ще им припомним! Непременно ще го направим. И този път ще запомнят завинаги!”

След около един час, час на благоразположени размисли и красиви чувства, на решително добролюбие и приятно бленуване, Благун се наведе за прощаване към извора: „Братленце, аз сега тръгвам. Ти остани и помни, че винаги ще се връщам при теб. Ще идвам винаги. Ти помни. Не тъгувай, не пресъхвай, не погрознявай! Искам хубаво винаги да си!” и отново помилва водичката. Изправи се, бръкна в джоба си, извади нещо бяло от него и го метна весело в кладенчето: „Това е за теб. Знам, че го обичаш! Хайде, със здраве!” Камъчето цамбурна в изворчето, изворчето с благодарност го прегърна, звукът от цамбурването на скъпия подарък радостно отекна в листенцата на надвесения бук, а той понесе из цялата гора наоколо „Да, нашият Благун не остарява. Защото не ни забравя. Който не забравя, той не остарява! Дар е туй да помниш, даааар!”

Разцвърчаха се разни птички, разписукаха се от благодарност пернатите сестрички на Благуна, гъбките поразпукаха малките си снаги и сякаш, за да видят отдалечаващия се влъхва, се надиииигнаха малко с пънчетата. А той, чувайки и тая благодатна глъч и чувствайки приятния възторг на цялата гора зад гърба си, се усмихна до ушите: „Да, не остарява гората. Няма да се забравим с нея.”

И закрачи бодро напред. И си подсвиркваше весело мелодията от песента „Хубава е тук гората, пее ми душата! Помни старата ни дружба, свята туй е служба! Ееех, горичке, сестро мила! Свидна си ми, птицо лекокрила!” А Домът отгоре продължаваше да се радва на чедата си! И Слънцето грееше щастливо!

……….

Когато напускаше Аркаим последния път, Благун попита баща си:

-Тате, ти как би обяснил на забравилите най-разбираемо и най-запомнящо се нашите обичаи? Те ни наричат „народ на Слънцето” и как да им кажа, че това не е съвсем точно, а трябва да се говори, без да се спори!

Якобран погледна сина си любящо, не побърза да отговори. И двамата седяха в просторната землянка на тяхното семейство. Бащата се протегна към една от стените на землянката, отхлупи едно долапче, извади оттам една брезова кора, поддържа я в ръцете си, завъртя я полекичка отвсякъде, сякаш я разглеждаше за първи път, погали я нежно и я подаде на Благуна:

-Сине, тази брезова кора е от незнайно време в нашия род. Предава се от моите предци, прамайки и прабащи, като нещо много свещено. Време е да поговориш насаме с нея. Само че, помни, всеки месец, достатъчно е един път в месеца, тази кора трябва да се изважда на Слънце. Поне за един час. Най-много – за три на един път. Тя е жива, независимо, че вече не е на дървото. И съхранява много тайни. А слънчевата светлина й е нужна, за да ги поддържа в правилното им състояние, да не вехнат и да не се загубят.

Някога един стар наш праотец е наричал брезите „слънчеви дървета”. И е обичал да им слага лични имена:Brezi „Слънцестойка. Слънцестойчо. Слънцебран. Слънцелюба. Слънцемила. Слънцехрабър. Любослънчо. Славислънчо. Благослън. Слънцеблага. Бранислънчо.” И така нататък. Ходел той из брезовата гора и поздравявал слънчевите дървета не просто така, безименно, а по личните им имена: „Здравей, Слънцемире! Какво правиш, Слънцестойке? Привет, Слънцеславе! Как си, Слънцевитьо? Оооо, колко си пораснала, Слънцекрасна?! Яяяя, това си ти, Радослънчо? Добър ден, Светлослъне! Светлосън, ти да не си се разболял нещо? Изглеждаш ми унил?!” и дърветата сияели от радост, че ги помни лично, че сякаш са негови родни деца. Толкова ги е обичал. Понякога не се връщал с по няколко дни оттам. Когато прамайка ни го е посрещала, се шегувала: „Тебе трябва да те оженим за слънчевата гора, май! Онези хубавици, моите сестрици, завъртяха ти главата, ай!?” А той отвръщал: „Който забрави гората, в мрак потапя си Душата.” И, за да не се помрачат другите, добавял шеговито: „Но и жената е като гората. Дъха, лъха, гали с мъха, който я обича, няма мъка!” Прихвали от смях всички, прегръщали го, а той донасял по някоя брезова кора. И правел нещо с тях. На прамайка ни давал по една торбичка брезови листенца, да ги скъта, за да прави лечебни отвари с тях. Но й думал винаги:

„Брезата е

като жената –

стройна, бяла и красива.

Силна, но и нежна.

Обидата за нея е насилие,

но умее да прощава.

Както Бог дари жената на мъжа,

за да не тъжи,

а любов прекрасна да разпали,

тъй и Слънцето в брезовите кори

оглежда се,

когато ние го забравим!”

Странно, какво ли е искал да каже с това нашият праотец? Не ми го обясняваха моите родители. Просто ми го разказаха и ми рекоха: „Якобранчо, просто го почувствай и запомни.”

Благун пое кората от баща си. Взе я внимателно, погали я. Повдигна я на нивото на очите си и я попита: „Мога ли да те целуна?” След малко, когато кората по нейн си начин сякаш му позволи, той я докосна леко с устни, свали я при гърдите си и топло я притисна там. А на татко си благодари: „Тате, ще помня какво ми каза. Благодаря ти от сърце!”

След това, месеци наред, Благун обичаше да се разхожда сам в гората, а за другар си носеше тази брезова кора. Придружаваше го тя и много неща му разказваше. А Домът се наслаждаваше отгоре на това, че още един негов син ще се научи вечно да го помни. И оплиташе въже от своите лъчи, за да може тоз Благун, като поиска, да се покатери по него.

Един ден, докато бяха на поредната разходка, кората сякаш каза на Благуна: „Ти сега трябва да поседнеш тука. Нужно е днес да узнаеш нещо чудно. И особено важно. Готов си за това. Само с нищо не бива да се плашиш. Завързан си достатъчно здраво за Дома и няма как да се пребиеш. Ще се полюлеем с теб сега ний двамата най-силно. Ще полетим нагоре за известно време. Ще те отведа на място, гдето радостта не секва, но ще трябва вечно да го помниш! И да го припомняш на онези, дето вече го забравят! Съгласен ли си, Благуне?”

Понеже вече беше свикнал на най-неочаквани обрати в тяхното общуване, Благун не нечи да отказва, пък и доста храбър беше станал. А кората твърдо каза: „Ти сега легни! И се отпусни! Сън ще засънуваш, ала той ще може да не и сън. Туй не бива да вълнува твоя ум. Просто вярвай в мен! Ще се върнем тук отново!”

А сънят бе чуден, чудотворен, приказен дори…..Slunce22

Летяха те към Слънцето. Кората беше вече бяла птица, лебед, върху крилете на когото бе седнал здраво нашият Благун. Летяха, летяха и на известно разстояние от Земята, когато тя вече се виждаше колкото голяма, много голяма топка, минаха покрай Дома. Лебедът продължаваше да лети, но каза на Благун: „Оттук тръгвате вие, човеците, към Земята. Като снопове слънчеви лъчи политате към нея по време на любовния обред между вашия баща и майчицата ваша свята. И колкото по-хармонични са техните мисли, чувства и тела, толкова по-добре вплитате вие в техните съдби и своята. Е, и хармонията на вашите мисли и чувства е много важна. Дори още по-важна. Защото понякога отивате там, знаейки много добре, че няма да ви посрещнат както трябва – с любов, с осъзната подготовка, с мъдрост и търпение, с храброст и желание. Но вие сте толкова вдъхновени от Него, толкова уверени, че ще се справите, че сте готови да понесете всичко. И тази ваша готовност винаги Му стапя сърцето и Той винаги ви подкрепя, макар и да знае, че много от вас ще се върнат тук, в Дома, много скоро. Прекалено скоро. Но онази смелост, която вие тук разпалвате и занасяте на Земята, е нужна за равновесието, което пази Земята и дори цялата Вселена.”

Благун поиска да се отбият при Дома: „Лебедчо, хайде да кацнем тогава там.” Но лебедът не спря летенето, не се отби в Дома. Рече: „Виж, ти вече си бил тук. Нали оттук си заминал за Земята. А и не знам дали някога ще се върнеш тук. Това ти ще го решаваш. Хайде сега, гледай внимателно, припомняй си, запомняй, но отиваме там, където се събират всичките ви светли чувства и мисли на вас, хората. Защото и те – светлите ви чувства и мисли, – не са еднакви, не са по един и същ калъп направени. Неповторими са и затова са красиви. Но и между тях трябва да има хармония или поне взаимна поносимост и съгласие. За да танцуват хубави танци. Затова Слънцето се старае непрестанно, хем да топли вашите сърца, хем да сближава вашите добри желания, ала който не знае, че Слънцето е живо същество, сякаш живее с тъмен похлупак и сякаш подяжда себе си. А значи и Слънцето.”

„Как така „и себе си, и Слънцето?””- изненада се Благун. „Нима то чувства веднага онова, що става в нашите гърди?” Лебедът продължаваше да лети, да лети и вече поуспокоен от хубавия въпрос на Благун, без да извръща шията си, отвърна: „Да, Онзи, който управлява Дома, така е направил, че всяко ваше светло чувство, всяка ваша светла мисъл да се понасят нагоре към Слънцето и да го зареждат. Като жив магнит е то и като живо огледало. Хем привлича и трупа, хем отразява вашите светли чувства и мисли и се разрежда!”

„А какво тогава го съхранява живо и не се ли изчерпва то, Слънчицето мило, ако внезапно спрем да го зареждаме?” – развълнува се още повече Благун. Неговото вълнение леко разлюля полета на лебеда и той предупреди: „Не бива толкова да се вълнуваш, няма да загасне Слънцето, защото Народът на Слънцето го пази.”

Благун спря да пита. Усети, че нещо трябва да си спомни сам. „Кой наричаше брезите с лични имена? За какво брезичката Творецът я създаде? Дааааа. Народът на Слънцето. Добре. Разбииииирам. Значи тя, той де, лети и ме отнася със себе си към …”

…….

Когато пристигнаха на Слънцето, за голяма изненада на Благун,

първо, не изгоряха по пътя към него, нито се опърлиха и явно „горещината” му беше особена, много странна, за да се чувства „там”, на Земята повече, отколкото тук,

второ, то не ги засмука, нито ги погълна алчно и страховито „навътре”, а се отвори една Бяла Порта,

трето, на портата ги посрещна човек, който много приличаше на него самия. Всъщност, може да се каже, че това беше същински негов двойник. А може би…? Да, това беше самият той. Но кой всъщност беше тогава този, който пристигаше?

Благун поздрави: „Добър ден, не знам как да те наричам?!”

Другият отвърна: „Добър ден, Благуне. Аз съм ти, но за да ме отличаваш някакси, наричай ме Слънцеблаг, например.”

Нашият юнак попита: „Добре, Слънцеблаг. Така ще се обръщам към теб. Но защо лебедът ме доведе при теб? Какъв е смисълът на нашата среща? Аз не искам да остана тук, а и ме чакат родителите ми. Не искам да ги тревожа.”

В този миг до Слънцеблаг се появиха двама човека, които приличаха като две капки вода на Якобран и Светломира, майката на Благун. Мъжът рече: „Няма за какво да се тревожиш, Благуне. Твоите родители помнят много добре смисъла на идването тук. Те са идвали не един и два пъти тук. И знаеха, че и ти ще дойдеш. Няма ли да влезеш поне за малко? Впрочем, можеш да ме наричаш Слънцебран, за да не се объркваш с онзи…. „долу””, при което се усмихна доста широко. Жената се представи: „А аз съм Слънцемира и също те каня на гости у нас, поне за малко. Бъди спокоен. Ние също не искаме да те задържаме тук. Мястото не ти е тук. Знаем добре това.”

Лебедът спеше. Почиваше си. А и отпред, откъм бялата порта не се беше появил друг лебед, който да го покани на гости. Та затова, а и поради незнание дали тук може да се „вкарват домашни животни” , Благун влезе навътре сам. По пътя към дома на Слънцеблаг той срещна много познати лица, които му се усмихваха приятно, закачливо, съзаклятнически, насърчително. За най-голяма негова изненада, минаха и покрай любимото му изворче, покрай любимата му гора. А и … влязоха в землянка, същата като тяхната на Земята. Какво ставаше тук?

-Е, добре дошъл, Благуне! – рече Слънцебран и без да чака отговор, го прегърна. Благун промълви едва „Благодаря, добре заварил!”, след което отговори на прегръдките и на Слънцемира и Слънцеблаг. Това го поуспокои.

На средата на пода на землянката имаше същите съдове, предмети, зеленчуци, плодове, гъби, камъчета и … въобще цялата обстановка тук беше същата като в неговата родна землянка.

-Може би да започнем, какво ще кажеш?- попита го Слънцемира.

-Какво да започнем?- погледна я Благун.

-Да ти разкажем за Народа на Слънцето, може би?- при което и тримата се разсмяха весело, без никаква нотка на присмех, обаче.

-Добре, разказвайте. – рече Благун и се заслуша.

…….

Някога, когато Създателят обмисляше как да осъществи своите промисли, Той внимателно наблюдаваше всички други вселенски същности. И докато те саморазрушаваха вътре в себе си всичко, което обмисляха, преди да го проявят извън себе си, Той не пристъпваше към проявлението, а продължаваше да твори вътре в себе си, да уравновесява сътвореното, за да го направи вечно. И…. внезапно, когато уравновеси в себе си всичките енергии на всички вселенски същности, той осъзна, почувства и блесна, защото сътвори образ, който ще увековечи не само сътвореното, а и самото Сътворение! Този образ беше Човекът.

-А каква роля играе така нареченият Народ на Слънцето?- нетърпеливо попита Благун.

-Почакай малко. Ще разбереш. В Човека Създателят вложи всичко. Без ни най-малко пестене. Сгъсти го, направи го толкова невидимо за останалите същности, че направо сякаш не съществуваше. Само човекът сам можеше да го разтвори и да го използва по предназначение. Защото във всеки човек по различен начин беше сгъстено всичко. И по различен щеше да се разгръща. И тук Създателят създаде една велика защита на своя Промисъл: наречи я както искаш „Народ на Слънцето, Чисти помисли, Светли мисли, Светли Чувства… както искаш!” Тази защита видимо ни се представя като Слънцето, което огрява Земята. Но всъщност, тази защита е радостта от живота, която всеки, абсолютно всеки, човек успява да запази, да укрепи, да развие, да защити, да възстанови, да увеличи, да увековечи в себе си. Създателят беше осъзнал, че ще дойде миг, колкото и безкрайно на пръв поглед да изглежда далечен този миг, когато хората, един по един, ще започнат да осъзнават тази своя велика, могъща и непобедима способност: да се грижат любящо за целия живот. Не само на Земята, а в цялата Вселена. И не само да я осъзнават, а мощно и необратимо да я използват. Той видя всички възможни пречки и затова вихърът, който ти виждаш като Слънце от повърхността на Земята, тук е толкова спокоен. И изненадващо негорещ. Защо ли? Как ти мислиш, Благуне?

-Може би това е някаква магия? Някаква приспивателна способност, която ми прилагате, за да не усетя горещината?

-А не мислиш ли, че е възможно твоите светли чувства и мисли да са толкова силни, хармонични и всеобхватни, че тяхното трептене да те „разхлажда”?- каза Светломира, при което и тримата, без Благун, се разсмяха много весело.

-Как така, да ме „разхлаждат”? – опули се Благун.

.Тъмнината на пръв поглед изглежда студена, а светлината – гореща. Да, може и така да е, но може и така да изглежда. Зависи как подходиш към тях. Ще ти дам един пример – започна Слънцебран. – Когато човек се страхува, вдига температура над обичайната, изпотяват му се дланите, нали?

-Да, макар че това го бях позабравил вече – отговори Благун.

– А, обратното, когато всичко му е ясно, няма съмнения и тревоги, очите му са спокойни и телесната му температура – умерена, естествена, постоянна. Нали?

-Да. Така е. Но каква връзка има това с Народа на Слънцето?

-Ето каква. Всеки човек, който успее да преодолее всички възможни свои страхове, вече става Човек на Слънцето, член, син, дъщеря на Народа на Слънцето!

-Защо? Поради каква причина?

-Защото е преминал през Мрака! Докато не премине през Мрака, няма как да преодолее всички негови похвати, всички негови прийоми, с които Мракът се опитва да го спре, да го окове, да го унищожи, всъщност да унищожи спомена му за това, кой е той всъщност! Кой е неговият истински Родител! Само който премине през Мрака, става Човек на Слънцето. Син на Народа на Слънцето или негова дъщеря. Радостта от Живота е дарена на Човека изначално, но Мракът се опитва да му я отнеме, да я ограби, да го заблуди и да замътни съзнанието му и той да престане да се радва на живото творение – себе си и около себе си, – което му е подарено от Бог. А и радостта от живота трябва да се заслужи, да се защити, да се запази. Защото иначе самото Слънце ще престане да съществува.

– Да, за това вече ми казахте. Но всичко това не можеха ли да ми го разкажат мама и тате…? – тук Благун замълча. И видя как другите трима не отговарят, а само се усмихват едно такова блажено, спокойно, уверено, че той сам ще си отговори.

– Всъщност, – продължи след известно време Благун. – Всичко това, което сега виждам, не може да се види, ако не съм преминал през Мрака, нали? И този, така наречен „Мрак”, се разсея, когато се научих да разбирам брезовата кора, нали?

Тримата продължаваха да се усмихват и да чакат.

-А аз се научих да я разбирам, когато … спрях да се съмнявам в себе си и в онова, което чувствам. И се научих да разговарям с извора, с бука, с дъбовете, с птиците, с гъбите, с вълците, с вятъра, с ледовете, със снега… да, сега си спомням много добре – научих се да говоря и със Слънцето! – вече почти възторжено и доста развълнувано говореше Благун.- И тогава един ден му казах „Искам да ти дойда на гости!”

Тук вече и четиримата мълчаха. Само се споглеждаха и пак блажено се усмихваха. Благун след известно време поде:

-Даааа, моите слънчеви мисли и чувства ме доведоха тук. Те и ще ме отведат оттук. За да припомням на SlunchevKamukвсеки, който е забравил, че някога е бил и той Дете на Слънцето! Или поне с такова намерение е тръгнал от Дома към Земята. Тук е толкова хубаво.

-Ти не се заседявай тук. Време е да се връщаш. – му рече Слънцемира. – Но ние сме ти приготвили нещо като подарък.

Слънцеблаг взе нещо от баща си и го подаде на Благун.

……….

Когато се събуди, Благун видя брезовата кора на същото място, където беше, преди да заспи. Върху нея блестеше камъче. Когато полетяха с лебеда обратно към Земята, беше го поставил върху главата му и се любуваше дълго, дълго.

Щом се прибра у дома, Якобран и Светломира му показаха същите две камъчета. Баща му рече:

– Сине, това са Камъни на Слънцето. Наричаме ги още Слънчеви камъни. Дааа, в бъдеще ще има за известно време хора, които ще ги придобиват не по нашия начин, а като за тях ще дават разни неща в замяна. Ще ги купуват. Но това ще бъде само временно, докато постепенно всички хора си върнат истинската радост от Живота. И сами поискат и достигнат до собствения им Слънчев камък. Защото той се придобива единствено по нашия начин. А собственият Слънчев камък действа безкрайно по-силно.

BrezovaKora– Изгладнял ли си, Благуне? Жаден ли си? – попита майка му.

– Истинската радост, казваш, тате!? Ами че, да, умирам от жажда да ви прегърна и двамата!!!

А в землянката стана толкова светло от техните усмивки!!! Брезовата кора този месец нямаше нужда да бъде изваждана на Слънце :) :) :)

А вашите брезови кори? Ще си спомните къде сте ги оставили, нали?! :) :) :)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Related posts

Астрологична прогноза на президентските избори- балотаж в България 13.11.2016 София

Астрологична прогноза на президентските избори- балотаж в България 13.11.2016 София

Настоящият анализ е изготвен с помощта на сидеричният вавилонски зодиак, така както е бил използван преди 5000 години преди Христа в древна Месопотамия. Този фиксиран зодиак изобразява реалната ситуация и образите на небето, за разлика от модерния тропически, който се използва от почти всички съвременни астролози и не показва астрологическата реалност, а само проекция на

Posted
Приказка за Меркурий или защо не е имало и няма да има :) Голям първичен взрив?

Приказка за Меркурий или защо не е имало и няма да има :) Голям първичен взрив?

Разказва Живорад Родовлад Бяха времена на Чисти Енергии. Съвършено чисти – без никакво смесване помежду им. Енергии без начало и без край. Енергии с мощ, надхвърляща всичко въобразимо. Енергии на всички вселенски същности. Тъмни и светли. Светли и тъмни. Една Енергия, обаче, внимателно наблюдаваше, усещаше, попиваше всичко, що се случваше вътре във всичките други енергии.

Posted
Приказка за Венера

Приказка за Венера

Още една разходка из ведруската астрология. Разхождащ се Живорад Родовлад И когато Целта била определена, енергиите били смаяни. Същностите, с малки изключения, се чудели как тази Цел, толкова велика, толкова безпримерна, толкова неподражаема, може да бъде постигната. Не, това е невъзможно. Не е възможно такава Цел да бъде постигната, защото никой досега не я е

Posted
Затъмненията през септември 2016 Слънчево и Лунно

Затъмненията през септември 2016 Слънчево и Лунно

Краси Сергиева Д-р DMA   Септември ще започне с пръстеновидно слънчево затъмнение, в 15° на Лъв (както се вижда на небето, а не според тропическия зодиак и проекцията на еклиптиката, според които е в Дева) и ще се случи в 10.32 часа на 1 септември. Това затъмнение е съвпад на Слънцето и Луната, когато Луната

Posted