Стражът на Светлината – легенда за шипката

Спомени на Див Посев

Нейният или по-скоро „неговият“ лъч бодеше. Пробождаше. И разкъсваше мрака. Лепкавият мрак се разпадаше. Паяжината на паячето беше по-силна от него, защото скоростта, с която светлината проникваше, беше огромна. Някой много искаше да види лицето на певеца. Звездата все повече се откриваше пред очите на Орфей. Радостта му се завръщаше, независимо от това, че любимата му беше си отишла безвъзвратно. Този път – заради неговата припряност и нетърпение. Заради недоверието към … неизвестното…

Когато Евридика покрусена си отиваше, без да обвинява ни най-малко любимия си, тъгата на Орфей беше толкова силна, че цялото небе помръкна. Ако го беше обвинила дори за миг, може би нямаше да му е толкова тежко… Сякаш всички звезди се бяха наговорили да се отдръпнат на достатъчно разстояние, за да не смущават душата му. Но не бяха питали един свой братец, дали и той е съгласен. А той не беше съгласен с това пораженско настроение на светилата. За него всяка човешка душа беше безсмъртна и не можеше да свикне с „дублажа“ на физическото тяло. Той виждаше ясно всяка душа и недоумяваше защо трябва да се плаче, когато някоя душа напускаше дадено тяло!? Нали животът е вечен?! Защо е този плач? Защо е тази тъга? Трябва ли да се плаче, когато дрехата се сваля и дава за пране?

Тази звезда носеше мъжко име – „Страж на светлината“. И се държеше доста храбро, мъжествено. Стражът на Светлината не беше най-голямата звезда във Вселената. Не беше и най-ярката, нито най-горещата, нито най-„студената“, нито най-, най-. Но си имаше своя тайна. Негова си.

Милиардите километри не означаваха нищо за Стража на Светлината. Всъщност никакво разстояние във Вселената не беше достатъчно голямо за него. Той пазеше едновременно навсякъде. И нямаше парченце пространство, където неговата енергия да не прониква. Тъмните сили се опитваха милиарди години да открият тайната на неговата сила, но така и не успяваха. И нямаше и да успеят. Кой тъмен беше готов да се „набоде“ доблестно и безстрашно на неговото Копие на Светлината? Нали в мига, в който ставаше готов за това, той вече преставаше да бъде тъмен!

Стражът на Светлината беше едно от най-прекрасните творения на Създателя…

……………

Веднъж, когато Орфей гонеше радостно тичащата Евридика, нейната дреха се закачи за един от лъчовете на Стража на Светлината, който беше докоснал земната повърхност. И се скъса. Орфей видя, че наоколо нямаше нито дървета, нито храсти, а дрехата на прелестната девойка се прокъса близо до дясното й коляно. И извика „Евридика, Евридика! Моля те, спри! Почакай! Спираме играта! Няма измама. Моля те, спри!“

Когато стигна до спрялата красавица, която вече беше седнала на земята, Орфей видя и нещо повече: на кожата под коляното имаше и слаб белег като от много леко одраскване.

– Почакай тук. Не ставай за известно време, моля те. Нека да ти посвиря, за да се затвори това белегче. – И посочи на Евридика за какво говори. Тя се разсмя:

– На това ли казваш „белег“, Орфее? Че то почти не се забелязва! Не е нещо важно. Ти хитруваш, защото те изморих с тичането си и не можеше да ме догониш, нали! Признай си! – и нежно наклони глава към любимия си, за да се докосне до неговата. Той, обаче, не забеляза какво прави тя, а извади прочутата си флейта и засвири. Мелодията беше толкова хубава, че не само птици, мравки, бръмбари, калинки, дървета, храсти, треви, но и всичко наоколо се заслуша в захлас. Слънцето сияеше от радост и се любуваше на двамата влюбени. Радваше им се безкрайно. Звездите – и те. Стражът на Светлината тогава разбра, че на Земята се случва нещо вълшебно и поиска да повтори играта.

Този път част от дрехата на Орфей се скъса от лъча, а белегът под коляното на мъжкия крак беше малко по-голям. По-видим.

Евридика видя какво става по дрехата на любимия й, както и по крака и попита:

– Мили мой Орфее, заболя ли те? Ти имаш белег на десния ти крак? Аз не умея да свиря, но те обичам и познавам едно цвете, Shipka3което ще усили любовта ми така, че и без да те докосвам, и без да ти свиря, раната ти ще зарасне. Преди време една звезда заблестя на небосклона и аз усетих, че в природата се е появило ново цвете. Винаги така става – щом се появи звезда, появява се и цвете. Подирих го.

Когато го намерих, малко се убодох на пръстите на ръцете, защото не внимавах, но си струваше. Защото цветът му е толкова красив, толкова любовен.

Ходех всеки ден до цветето, то растеше на храст, бодлив храст и ме учеше на търпение и на самоуважение. Разговарях с него, както правя и с другите растения. Каза ми да почакам до есента. Чаках до есента и когато плодовете се появиха, почувствах звездата, че ми говори. Искаш ли, Орфее, да ти разкажа накратко за нашия разговор със звездата на това цвете? Нарекох цветето „шипка” и то ще се развива през вековете! Защото има странна и велика задача тук на нашата Земя. Та искаш ли да ти разкажа за разговора ми със звездата, любими?

Орфей спря да свири, когато чу за новото цвете. Той усети, че Творецът е внесъл промяна в своя план. Поредната. И той като страж на хармонията трябваше да осмисли и тази промяна. Как иначе неговото племе щеше да се грижи за най-големия дар – живота на Земята?! Ако той, племенният водач пропусне и най-малката подробност от Божествената хармония, как ще може да изисква от своите хора да пазят живота?!

Орфей знаеше от опит, че Творецът дава своите знаци по най-различни начини. Чрез звук, чрез багри, чрез движение, чрез аромати, чрез събития, чрез слово, чрез разнообразните трепети на птичите крила, чрез съскането на пепелянката и фученето на вятъра, чрез някое дърво или храст. Но днес два пъти беше дал един и същи знак. Или почти един и същи?

Най-напред върху Евридика, а сетне и – върху него. Защо ли? А и сега любимата му неслучайно заговори за ново цвете. Явно това цвете ще да е ключът към новата промяна. И какво каза тя? Че храстът имал цвят красив и любовен? Нима е това?

„Добре. Да видим за какво става дума!” – помисли си Орфей и на Евридика каза:

– Мила моя, би ли ме завела при този храст? Там ще ми разкажеш за разговора ти с неговата звезда. Съгласна ли си?

– Разбира се, ОрФее. А и гледам, че белегът на десния ти крак вече зарасна.

Тогава все още беше времето, когато хората можеха да лекуват себе си още в мига, когато правилно са усетили знака, който им дава съответното нараняване или заболяване. Та затова, уважаеми читателю, не мисли, че това е „празна фантастика”, а си представи един свят, в който силата на твоята правилна, градивна и вдъхновена мисъл е толкова голяма, че още в самото начало на собственото си осъзнаване от тялото ти изчезват всички рани. Дали е зле? Та вместо да се мусиш, изпълнен със съмнения J , по-добре да продължим по-нататък, а :) !?

Shipok1 Скалата, под която растеше храстът, който Евридика беше нарекла „шипка”, се възправяше като защитна стена от север. И Слънцето припичаше много приятно. Наоколо имаше различни видове дървета, все добри познати на влюбената двойка. Пъстра и смесена гора. Под скалата имаше поляна, която сякаш се затичваше към изворчето, което се бе сгушило в източния край на скалата. Не много далеч от него Евридика заведе Орфей. По пътя го предупреди:

– Мили мой, моля те, бъди внимателен с новака. Той хем е срамежлив, хем е доста особен – докача се, ако не подходиш гальовно и радостно. С характера на орел е дошъл тук, на Земята. За пет-шест сезона вече е пораснал над теб, но всъщност си е детенце. Та знаеш как се общува с децата, нали!

Беше излишно да бъде предупреждаван онзи, чиито песни можеха да накарат и най-старите дървета във вековната гора да разтреперат сърцата си, да разиграят по младежки соковете си, за да наведат по-близо клоните и да чуят вълшебните звуци на Орфей. Той се усмихна нежно на думите на любимата му и пристъпи към „новака”.

„Новакът” наистина беше особен. Висок вече около два метра и половина, имаше нежни розови цветове, които биеха повече към бялото. А ароматът беше… като неговите песни и свирни. Само с тях можеше да се сравни това благо, упоително и ненатрапливо ухание. В същото време дългите му зелени стебла бяха обсипани с остри бодли от земята до върха. Сякаш казваха „С мен шега не си прави, ако не искаш да пострадаш!” Орфей поздрави учтиво и сърдечно:

– Добре дошъл на Земята, приятелю! Всъщност, да ти се представя. Аз съм Орфей – пазителят на хармонията. По-скоро така ме нарече моят баща, когато веднъж ме завари в гората да успокоявам и помагам на един лъв, който беше набол лапата си на голям трън. Всъщност, това сега не е толкова важно. Ти си по-важният, защото си наш гостенин, пък Евридика – тя се е запознала с теб преди мен, – ми рече да съм по-внимателен с теб. Нали си нов тука! Ще се радвам искрено да станем приятели.

За хубавата Евридика не беше странно един човек да говори с думи на растение не само, защото и тя го правеше, не само защото целият народ на Орфей го правеше, а най-вече, защото й беше много хубаво да чува някъде дълбоко в себе си добрите „гласове” на своите приятели. Тя обичаше много всички растения, а и всички растения я обичаха. Но с това растение разговорите бяха много особени – не като с другите.

„Гласът” на растението не идеше този път по познатия начин – отвътре. А – отгоре, откъм неговата звезда. Впрочем, това Евридика не го каза на Орфей и знаеше, че сега той ще чака отговора на растението.

Да. Орфей чакаше, защото беше напълно искрен с шипковия храст. Той разговаряше с всички животни, растения, поточета, езерца, реки, изворчета, скали, върхове и знаеше от опит, че уважението към всяка Божа твар е най-сигурният начин да се изгради едно добро приятелство със съответното животно, растение или камък. Но този път растението не отговаряше. Да е глухо? Няма начин. Да е обидено? Откъде накъде, след като той току-що му се представи, а и той познаваше много добре добросърдечната си любима, която обожаваше всички растения. Тогава? „Защо не ми отговаря?” – замисли се Орфей. И точно в този момент чу:

– Прочут свирецо, здравей! Аз съм Стражът на светлината и онова „новаче”, както ти го наричаш, ще се научи да говори, след като минат дванадесет сезона. През тези три години вие ще бъдете много полезни за неговото проговаряне, ако не се отказвате да му говорите. Първите му плодове твоята любима вече ги видя. Но през следващите две години то няма да ражда плодове, за да ви слуша и да попива всичко, което му казвате. Колкото по-красиви и по-хубави неща му казвате, толкова по-щастлива ще бъде неговата душа, а следователно и толкова по-хубави и по-полезни ще бъдат плодовете му, когато узрее за тях.

Но има едно особено условие, което ще трябва да спазвате, докато му говорите. Когато поискате да докоснете шипока, премерете много добре движенията си, за да не закачите бодлите му. Това ще ви учи на търпение, а за него ще бъде ясен знак, че уважавате напълно своеобразието му.

Тук Орфей почака и като не чу повече нищо, помоли звездата:

– Страж на светлината, моля те, чуй моя въпрос. Точно за това „своеобразие” си мислех още преди да дойдем тук с Евридика. Щом ти се наричаш „Страж на светлината”, а мен ме наричат „пазител на хармонията”, то … ? Значи Създателят е внесъл промяна в плана на нашето битие, която промяна ние трябва да отстояваме. И тези твои днес закачки с мен и с Евридика? Какво ще рече всичко това? За каква промяна всъщност става дума, Страже?

До този момент Евридика само слушаше. Не се намесваше. Тя беше вече водила подобен разговор със звездата. Стана и отиде от другата страна на шипковия храст. И повика любимия си:

Shipok2 – Орфее, ела до шипока. Но така, че двамата да сме от двете му противоположни страни. Като дойдеш, всеки от нас ще протегне лявата си ръка през храста, но така, че да не докосва бодлите му. С протегнатата си ръка ще хване ръката на другия оттатък храста. Нещо като прегръдка с храст помежду ни. Ако успеем да свържем ръцете си, без да се убодем при движенията и в двете посоки, значи любовта ни ще пребъде без никакви особени страдания. Трябва много внимателно да изберем местата за провиране на ръцете и още по-внимателно да го правим. Искаш ли да опитаме?

Орфей не чака втора покана и вече доближил се до храста, започна да го оглежда много внимателно, за да намери най-подходящото място, през което да провре лявата си ръка в посока към Евридика. Тя пък, от своя страна, също търсеше най-добрия „прозорец” между бодлите на шипока. Никаква припряност, никакво треперене не биваше да проявят и двамата. Знаеха, че звездите никога не лъжат. Че винаги казват истината и само истината. Бабата на Орфей, а и майката на Евридика бяха звездобройки и им бяха дали многобройни основания да вярват на звездите.

Евридика успя да провре лявата си ръка към дясната на Орфей, без да се убоде. Той също успя. Приятна топлина потече в телата им, когато свързаха ръцете си. Усмихваха се блажено, макар че знаеха, че им предстои сега да върнат ръцете си обратно. Пуснаха се много леко, бавно и спокойно започнаха да отдръпват левите си ръце, провирайки ги обратно. Евридика успя първа да извади ръката си, без да докосне нито едно бодилче на шипковия храст.

Орфей, за да успее безпогрешно да върне ръката си, я движеше много по-бавно. Ала точно десет сантиметра преди да успее да я извади на безопасно разстояние, задуха ветрец и … едно от бодилчетата се заби в кутрето му. Закривено като ченгелче, то не можеше да бъде освободено с дърпане. Затова мъжът трябваше да върне ръката си малко назад. След като я освободи, от кутрето потече малко кръв и той бавно успя да я измъкне.

Евридика, която вече беше дошла откъм страната на Орфей, но пазеше тишина, за да не му пречи, сега го прегърна и рече следното:

– Скъпи мой, играта ни май приключи с кръв, а? – при което се усмихна гальовно.- Не се тревожи. Каквото и да се случи, това е само игра. Освен това, ако искаш да разбереш за каква промяна от страна на Създателя става дума, може би ще трябва първо да спрем кръвта и след това да поговорим.

Орфей знаеше добре, че кръвотечението вече не е проблем. По-скоро го интересуваше какво означава това, че храстът се заклати няколко секунди след като Евридика си извади ръката, а неговата все още беше вътре. Значи мъжката любов ще бъде подложена на по-голямо изпитание!? Така ли всъщност беше? И ако е така, защо? Нима той беше поглеждал друга жена, откакто срещна Евридика? Нима неговата чистосърдечна вярност не беше достатъчно истинска? Не! Не може да е това! Тогава?

В този момент Стражът на светлината пожела да се намеси:

– Хей, вие там, двамата влюбени! Казвали са ви, че човешките чувства могат да създават галактики, а могат и да рушат галактики, нали така!? Но казвали ли са ви, че много хора в бъдното ще започнат да се превъплъщават със сериозни „драскотини” (ще ги нарекат „заболявания”, „деформации”) не за да пречат на своите родители, а за да им помагат, като забавят препускането им към пропастта? И моят храст там, долу на Земята, ще може да лекува всеки от припряност. А когато припряността изчезне, с нея и суетата ще се изпари, а щом суетата се махне от Земята, тогава и катастрофата няма да се случи!

В този момент Орфей погледна към Евридика:

– Значи ти си знаела, че тази игра, която двамата изиграхме, има по-дълбок смисъл. А ти сама опита ли? И одраска ли те?

– Не, Орфее. Аз знаех за играта, но не опитах сама. Исках двамата да опитаме заедно. И сега разбрах, че мъжката воля в планетарен мащаб ще трябва да се хармонизира в по-голяма степен, защото повече се е отдалечила от божественото. Явно с нещо вие, мъжете, сте привлекли вниманието на прибързаността и тя ви е отнела част от спокойствието. А и ние, жените, ще трябва да помагаме. Всъщност, един чай от шипковия плод уравновесява също толкова добре, колкото и такава игра.

Орфей направи нещо неочаквано. Той знаеше, че всички вселенски същности винаги „слушат” и „чуват” хората. Беше подготвен за това. Не се ядоса на Евридика, защото знаеше, че причината си е в него. Тихият ветрец беше достатъчен знак, за да се съгласи, че мъжете, ах, мъжете имаме по-големи дългове към Твореца. На този етап, де. :)  Но…:

Shipok3– Хей, вие същности вселенски! Които винаги ме чувате добре! Знайте, че каквото и да се случи като последица от нашата, мъжката, припряност, аз трънен венец от шипковия храст ще си изплета, но ще уравновеся своята припряност със спокойствие и вяра! На челото ми кръв да се лее, вместо пот, аз ще устоя и ще догоня Първо-образа за себе си! Колкото и да съм се отклонил от него! Така искам с цялата си същност! И така ще бъде!

Най-хубавата си песен да беше пял, най-хубавата си мелодия да беше свирил в този момент Орфей, нямаше да има такава тишина. Бяха замрели не просто всички Божи твари на Земята, бяха замрели всички твари във цялата Вселена! Човекът не се гневеше, а даваше обет!

И леко киселият вкус на шипковия чай щеше да му напомня, че има да върви към Първо-образа! Колкото и време да му е необходимо, той щеше да върви! Орфей никога не трошеше дадената си дума! Затова мълчаха същностите, осъзнали, че Човекът наистина е съвършен! Каквито и спънки да поставяха занапред, всички тъмни сили щяха да бъдат „употребени” единствено като „тетива”, от която Човекът се оттласква още по-бързо към Първо-образа си!

А отгоре Стражът на светлината сияеше и търсеше с поглед към коя друга двойка да премести своята игра.

Вас докосвал ли ви е вече? Ако не е, можете да опитате с някой шипков храст! И внимателно с провирането на ръката! J J J

 

Related posts

Да открием мащерката в себе си

Да открием мащерката в себе си

Магически спомени от Див Посев Тя ухаеше на любящ живот. Привличаше най-доброто от мен. И аз, закопнял за най-доброто, пристъпвах към нея лека, полека, за да не изпусна нито едно ефирче от омайния аромат на цветовете й. Наведох се, клекнах на колене, не усетих забилите се в коленете ми камъчета, клечици, сламки, трънчета, докоснах я

Posted
Плетката на живота или легенда за здравеца

Плетката на живота или легенда за здравеца

Предал на вас Див Посев   Когато Творящата Мисъл на Създателя роди ефира, а ефирът роди камъка, а камъкът роди водата и водата обхвана небесата, по цялата Вселена се почувства облекчение. Трупаното напрежение от неизвестното беше огромно. И плодотворно. Защото идеше от безкрайното Време – необозримо за математическия ум, обозримо за чувствата човешки. Това напрежение

Posted
Белият равнец – последният рубеж на друидa

Белият равнец – последният рубеж на друидa

Див Посев Билките лекуват. Но лечението зависи не само от онова, което Създателят е вложил в тях. То зависи не само от всички природни сили (земя, елфи, деви, ветрове, дъждове и т.н.), които хармонично влагат програмата на Създателя, не само от чистотата на почвата, въздуха и водата, не само от ъгъла, под който идват слънчевите

Posted
Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка

Легенда за змийската хурка (Arum maculatum L.) (Петнист змиярник, змийско грозде, змийска лапад, смоков хлеб, циганско грозде, змийска пченка, количав бурен, змийски папур, устреличе, змиявец, заешка царевица, отровен козлец, сакатник, маясъливче, заминяк, дервишка пишка, змийски папур, змиюв щавлек, змиянец, зъмски мисир, котешка пишка, лопой, мечкина пченка, зайча пишка, попова лъжичка,  аронов жезъл, змийска царевица)  

Posted