„Завръщане” – един филм на Даниел Богдански

Представяне и размисли от Леа Серафимова

 

ЗАВЪРНА СЕ КЪСНО СИНЪТ

У ДОМА

ТИХА ПОБЕДА ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА…
Божидар Коцев Димчо Дебелянов Димчо Дебелянов  
       
С надежда се връщам по тези земи, Денят за труд е отреден, Да се завърнеш в бащината къща,  
където роден съм и с радост живял. за сласт и мирен сън – нощта, когато вечерта смирено гасне  
Тук споменът свиден у мене гърми, а що е нощ и що е ден и тихи пазви тиха нощ разгръща  
ранява душата ми с гняв и без жал. за нас, изгнани из света? да приласкае скръбни и нещастни.  
    Кат бреме хвърлил черната умора,  
Гнездо до балкана е свило селце, Сурова вярност на дълга що безутешни дни ти завещаха –  
забравено днес от властта и от Бог, смени живота пъстролик ти с плахи стъпки да събудиш в двора  
разруха и смърт са пред мен налице, и сля се радост и тъга, пред гостенин очакван с радост плаха.  
селцето превърнали в грозен, див слог. сроди се малък и велик.    
    Да те пресрещне старата на прага  
Отляво балканът – огромен, красив Вървим под тежките крила и сложил чело на безсилно рамо,  
отдясно полето – зелената шир, на буреносна, мощна бран да чезнеш в нейната усмивка блага  
селцето умряло и аз полужив, и върху хиледи чела и дълго да повтаряш: мамо, мамо…  
в средата на този забравен всемир. чер жъртвен кръст е начертан. Смирено влязъл в стаята позната,  
    последна твоя пристан и заслона,  
Дворове и къщи сред бурени спят, Но няма мраз да заледи да шъпнеш тихи думи в тишината,  
тревата превзела е църква, мегдан, топлик жадуващия кълн, впил морен поглед в старата икона:  
училище, гробища, дето лежат нито ще трепне пред беди аз дойдох да дочакам мирен заник,  
и мама, и тате, и чакат Иван. обуреваемият чълн. че мойто слънце своя път измина…  
       
Завърна се блудният син от гурбет. Че светли тайни дух прозря О, скрити вопли на печален странник,  
Сега съм богат, имам много пари, и аз обикнах тоя път, напразно спомнил майка и родина!  
но бих предпочел да съм беден поет, по който земните недра    
назад да се върна минутка дори. тъй властно мамят и зовят.    
       
Да видя селото с живота му здрав, – Ти наш си, наш си, твоят дял    
училище пълно със смях и деца е дълг на хрупкавия злак –    
и селяни, селянки с гордия нрав, в земята – майка упознал,    
които широко разтварят сърца. при нея да се върне пак.    
       
Да чуя скърбящ или радостен глас Венци от слънчеви цветя    
как мъртъв изпращат и срещат живот, в долини слънчеви плете    
как гайда пищи и кавал в ранен час и в кротък унес чака тя    
умилно ме буди да лея пак пот. да дойде нейното дете.    
       
Окъпан в росата, да срещна зора. – Дойди, но с подвиг увенчай    
Наблизо да чуя познат хлопатар ти свойта бренна суета    
и шепотът скъп на добрата гора, и нека бъде твоят край    
и свирката драга на вятъра стар. една усмихната мечта!    
       
Да чуя как в църквата попът чете, Ноще, тъй светло примирен,    
как в кръчмата пее последен бедняк, аз гледам звездния покров    
да видя на пейка жена как плете, и тихо се струи над мен    
как пада прилежно над къщите мрак. и крепне земната любов.    
       
Как млада девойка и момък вървят Разстлала се е ясна шир    
ръка за ръка подир скромни мечти, и в нея странникът недраг    
звездите над тях как примигват, не спят, след много бури най-подир    
луна от сребро как припяно блести. намира своя роден бряг.    
       
Да гледам как мама софрата реди Там родни сенки с родна реч    
с усмивката блага и образа мил, посрещат брата и сина,    
как тате на стола смирено седи, а нейде гордо и далеч    
в шетнята на мама как поглед е впил. плющят победни знамена!…    
       
Стоя аз на гроба им,      
кротнал в треви,      
до мене тъгува вековен чинар,      
с листата си скръбни слова той мълви,      
на мама и тате единствен другар.      
       
Сълзите се стичат на воля безспир,      
скръбта ме изгаря, ридая на глас:      
„Почивайте, скъпи родители, в мир!“      
Синът ви Иван е отново при вас.      
       
Стопиха се в залеза сетни лъчи.      
Отнейде изприпка красива сърна,      
изгледа ме с тъжни дълбоки очи,      
от тях в мен преля на вълни добрина.      
       
Усетих слаб полъх на вятъра тих.      
Прегърна ме свойски сиротна тъма.      
В душата ми плачеше тягостен стих:      
„ЗАВЪРНА СЕ КЪСНО СИНЪТ У ДОМА“      

 

Връзка към филма: https://youtu.be/vvIDRDs3GKE

Понякога трябва човек да излезе извън Родината и да поживее известно време в чужда държава, за да осъзнае що е родолюбие. Съзнателно казвам „Родината“, а не „България“, защото се замислям за всички представители на източноевропейски държави: българи, сърби, македонци, румънци, поляци, украинци, словаци, албанци, турци и т.н., които срещнах по време на тригодишния си живот в САЩ. Казват, че САЩ е въплъщение да думата глобализация: сбор от култури, националности, езици, религии, обединени единствено от… консуматорството и материализма.

Наистина, от какво друго може да се обединят такива разнородни вектори, сочещи към най-различни посоки, освен от общата си точка: найдолните нива на ценностната пирамида. Защото представата за интелектуалност и самоосъществяване в различните религии е най-различна, тогава излизат марките „Найк“, „Корс“, „Доминос“, „Макбук“ или „Айфонът“ и тогава обединяващият фактор е налице, т.е. всичко е О‘кей. Тоест, политиците могат да правят каквото си искат по горните етажи на властта, щом както американецът, така и италианецът, така и пакистанецът, така и китаецът, и арабинът, се бъхтят за препитанието си в смазващите механизми на „Матрицата“.

По времето на социализма общностният, патриотичен и национален дух са били малко по- добре застъпени в съветските републики и в България като т.нар.: „16-та република“: имало е какви ли не организации на хора (напр. комсомолски и пионерски клубове), групови манифестации, чествания и т.н., на които са се развявали знаменца, напр. българския трибагреник в България.  Друг е въпросът, дали тези организации са били по-скоро привидни, отколкото същностни и то особено в последните години преди разпадането на СССР.

В днешно време групови паради имаме при гейовете, така да се каже, по целия свят. Имаме също и някакви измислени карнавали в Кьолн и Рио де Жанейро, на които липсва идейната, смисловата ядка: там нещата стоят просто така: колкото по-разголен, пиян, пищен и фрапантен, толкова по-интересен. Сещам се за римските вакханалии. Но да се съсредоточим върху България и българското, защото процесите, в които участва волю-неволю Родината в момента, са символични и общи и за другите гореспоменати държави.

Също така, България все пак е моята Родина. Спомням си, когато бях малко момиченце и дядо ми Петър ме научи да казвам стихотворението: „Аз съм българче“. Това беше първият ми досег с патриотизма и със съжаление установявам, един от малкото. Родителите ми бяха прекалено заети да свържат двата края, а учителите в началните класове сякаш и те се лутаха без ориентир, без идея, в която да повярват.

Нищо чудно, че въпреки, че пеехме „Стани, стани, юнак балкански“ на Добри Чинтулов в часовете по музика, самите ние дремехме, защото нямаше за какво и срещу какво повече да се въстава. В „демокрацията” и капитализма всеки можеше да носи западни маратонки и яде портокали на воля, а мама не трябваше да иска купончета от дядо за брашно и олио. Сега започна да иска „парички“. Източноевропейството се беше „самоосъществило“. Поне за някои.

Обяснявам всичко това, защото след завършването на университета живях в САЩ  три години. Отначало животът в чужбина не ми пречеше, защото родолюбивото чувство беше просто една малка семчица, посята от дядо ми, който отдавна беше напуснал този свят. За дядо си Петър тогава се сещах рядко, а още по-рядко – за стихотворението „Аз съм българче“ на дядо Вазов, онзи, с огромните мустаци и рунтавите вежди :).  Изобщо, бях изтикала и двамата дядовци в дъното на съзнанието си. В училище в часовете по литература и история бях прилежна и през ваканциите четях всички задължителни книги. Сигурно бях единствената. Не казвам, че това ме направи по-добър човек от останалите, напротив – повечето от съучениците ми се превърнаха и продължават да се превръщат във все по-достойни хора.

За щастие, тази моя прилежност в училище се оказа решителният фактор при пробуждането на моето родолюбиво чувство – „Гераците“ и „На нивата“, „Помалката сестра“ и „Тютюн“, „Една българка“, стихотворенията на Вапцаров, Смирненски и Лилиев отекваха в мен като добри духове. Споделях чат-пат някой цитат или четиристишие във Фейсбук. „Аз съм българче“ ми се струваше пропито с прекален патос. Родителите ми, разочаровани от стария режим, гледаха цинично на всеки патос. Аз усвоих това тяхно виждане… знаете как е…

Имам преки наблюдения върху живота на гурбетчиите. Много от тях са щастливи, че имат възможността да живеят в по-добри материални условия. Има и такива, които се лутат между двата свята като в Чистилище и аха-аха да се върнат. При някакво щастливо стечение на обстоятелствата, което да ги изкара от инертността, те биха се завърнали в България (или Сърбия, Румъния, Македония и т.н.). Последното се случи с мен. Случи се едва тогава, когато осъзнах, че обичам България, идеята за нея от стихотворението „Аз съм българче“. И когато започнах да общувам съвсем осъзнато с дядовците си. Въпреки приповдигнатия тон, въпреки патоса, който им беше привичен на моменти. Осъзнах, че точно тези патос и приповдигнат тон ми дават някаква надежда, точно те ме вдъхновяват.

И посланията от разказите, повестите и романите. И тези от стихотворенията на достойните български поети. Може би трябваше да прекарам тези три години далеч от България, да видя безжалостния марш на корпорациите, обездушаването на западното общество, унищожаването на природата, алчността, лицемерието и липсата на човечност у мениджърите, лутането в нищото, за да се запитам, дали това са живот и бъдеще, за които аз искам да допринеса? Поне там, където се озовах, всичко беше „пари, пари, пари…”  – не знам другаде как е. Наистина, със сърцето си осъзнах развалата в цялата тази идея за кариерно развитие, вписване в обществото, водене на „нормален“ живот.

Въпреки съвсем естественото звучене на тези изрази, за мен приложението им в моя живот включваха голяма доза насилие над собствената същност. Защо беше така? Явно, аз бях присадка върху изкуствена култура, или по-точно, липсата на такава, а гореспоменатите думи бяха само опаковки, лишени от съдържание. Липсваха живителните сокове, за да оцелее моята душа. Корените ми бяха при дядовците ми и при „Аз съм българче“. С това си осъзнаване, а и с някои други многозначителни осъзнавания, събития, стечения на обстоятелствата, „чудодейни“ съвпадения, се завърнах в България. Преди да е станало прекалено късно. За мен, а и за България.

Разбира се, има гурбетчии, чийто живот се е стекъл по по-различен начин от моя. Далеч съм от твърдението, че гурбетчийството е грешният път за всяко човешко същество. Има хора, които остават да живеят цял живот в чужбина, превръщат се в имигранти, но в душата си съхраняват българския дух (или той израства от тяхното семенце в душите им, посято я от родител, я от дядо или баба, я от някой учител), милеят за България, даряват редовно средства за български каузи, възстановяват училища, откриват паркове, помагат на болни деца, сираци и старци в Родината. Многоизмерен е човешкият живот.

При все това си мисля, че достойното човешко същество, достойният българин, украинец, руснак  и т.н. все някога прозира фалша на западното общество, таи в душата си любовта към Родината и мечтае отвреме-навреме за едно завръщане – някога, някъде, някакси. Сещате ли за библейската притча „Блудният син се завръща“? Аз се сещам. Но стига толкова прелюдии. Стихотворенията „Завърна се късно синът у дома“ на Божидар Коцев, „Тиха победа“ и „Да се завърнеш в бащината къща…“ на Димчо Дебелянов са съсредоточените задружни мисли и чувства на тези наши сънародници – на всички гурбетчии, имигранти, хора в странство… и блуждаещи, и блудници. Същите тези, там някъде, в детските години, са рецитирали едно друго стихотворение пред родители, баби и дядовци, а последните с гордост са заявявали, че от чедото „ще стане голям човек“.

И правилно. Но се започва от „Аз съм българче“ – както в детските години, така и в живота. За да не завършим със „Завърна се късно синът у дома“.  Но, спокойно. Има и предупредителни знаци по пътя към пропастта. За тези, които умеят да разпознават знаците. И които не вървят с превишена скорост към т.нар. „демократично самоосъществяване”.  Който много бърза, пропуска всички влакове (знам го от личен опит, в друг контекст. Но за това – друг път… ). А що се отнася до предупредителните знаци, такива са „Тиха победа“ и „Да се завърнеш в бащината къща…“ . Та, образът от кое стихотворение си избираме? Зависи от нас.

Това ни припомня и филмът на един млад българин, който не само носи семето на родолюбието, но то расте в него и става все по-здраво и по-здраво. Българинът се казва Даниел Богдански, а филмът – „Завръщане“. Ето още веднъж връзката към филма:  https://youtu.be/vvIDRDs3GKE

Related posts

ЗАЩО ИСЛАНДИЯ ВЕЧЕ НЕ Е В НОВИНИТЕ

ЗАЩО ИСЛАНДИЯ ВЕЧЕ НЕ Е В НОВИНИТЕ

По-добре стари, но добри новини, отколкото „нови“ помии… Бележка на „Влъхвите“:  когато зрителят „попива“ образите от телевизията като „последна инстанция на истината“, той трудно може да осъзнае това като ограбване на най-голямата му сила – способността да МИСЛИ! Ние от „Влъхвите“ вярваме, че днешната преобладаваща роля на телевизията – да създава слепи, глухи и безропотни

Posted
НЕКА ВСЕКИ ДЕН ДА БЪДЕ ВЕЛИКДЕН!

НЕКА ВСЕКИ ДЕН ДА БЪДЕ ВЕЛИКДЕН!

РАЗДОРИТЕ СА ВРЕМЕННИ, ПРИЯТЕЛСТВОТО – ВЕЧНО! Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Когато бях малко дете, сърцето ми се свиваше, като чуех „Не всеки ден е Великден!“, защото не исках радостта да спира, да свършва, да прекъсва! Не исках хубавата прегръдка на тате да изчезва в умората, а мамината усмивка да угасва заради тревогата от

Posted
Ода за моя български Дзен-народ!

Ода за моя български Дзен-народ!

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Част от послеслова на преводача „Българският Дзен – непобедимата ни воля за щастие“ към превода на книгата „Психоанализа и дзен-будизъм“ от Ерих Фром Писмо-отговор на един българин до английската кралица, фамилии Ротшилд, Рокфелер, Дюпон, Варбург, Карнеги и съдружие…   Уважаеми дами и господа, които сте влезли в капана да

Posted
Кой превърна пустинята в градина

Кой превърна пустинята в градина

Магически разказ от Белослава Руменова Сахид, Мурад и Мойсей седяха с наведени глави върху пясъчните дюни на Арабската пустиня, съсредоточени върху делото си. Те вплитаха тоновете на каманчето, оуда и перкусиите и извезваха от тях музикалната дантела на нова, никога нечувана досега песен. На Запад, тяхното сътрудничество можеше да се нарече „музикална импровизация“ на умели

Posted