Затвор и зора

Разказ от Белослава Руменова

Зора отключи вратата, влезе, съблече зеленото си палто и лилавия си шал и ги окачи на окачалката до прага. Това цветово съчетание я караше да се изглежда в собствените си очи като ирландски леприкон, каквито ги рисуваха по анимационните филмчета. Зора неволно се усмихна на въображението си, което не спираше да гледа откъм смешната неща на нещата дори в най-сериозните и тежки ситуации. Усмивката й помръкна, щом последната дума, придружена със съпътстващите спомени от скорошните събития, премина през съзнанието й.

На извършеното от съпруга си Орлин тя нямаше как да гледа откъм смешната страна. Буцата, която стягаше гърлото й при посещението в затвора само допреди един час, се завърна, пречейки й да диша. Тя отвори уста, поглъщайки въздух, страхувайки се, че ще се задуши. Въздухът премина през дихателните й пътища с едно своеобразно свистене, каквото се появяваше в най-тежките й астматични пристъпи. Звукът беше грозен и някак страшен, но Зора бе свикнала с него и не й направи някакво по-особено впечатление сам по себе си. Далеч по-страшни бяха за нея безмълвните хлипания, които я държаха будна през нощта в голямото легло, в спалнята на студения апартамент и които се опитваше да задуши в себе си.

Началото на астматичните пристъпи у нея съвпадаше с влизането на Орлин в затвора преди година и осем месеца. С това влизане на Орлин „на топло“, Зора губеше и двете най-близки свои същества – съпруга си и сина им Чудомир. Последният, с удрянето на главата си о ръба на каменните стъпала на стълбите, бе престанал да диша. Шамар, залитане, прекатурване иКРАЙ!Единственият шамар, който Орлин някога беше удрял на сина им бе разбил не само главата на момчето, а и цялото им семейство. Чудомир бе единственият й син, а Орлин – първата й любов. И двамата имаха най-прекрасните тъмнозелени очи на света! Сега и двамата бяха далеч от нея, а единият никога вече нямаше да се върне. А другият, когато се върнеше – какво тогава?…

Зора беше мислила неведнъж за развод. Първият й братовчед работеше като секретар в една столична кантора и имаше връзки със специалисти, които можеха да уредят това за около три години, както беше практиката в подобни случаи. Родителите й непрекъснато я потикваха към тази стъпка: Зора беше само на тридесет и две, стройна и с добро телосложение; въпреки малко големите си предни зъби, притежаваше очарованието на младостта, а с хубавата си работа като дентален хирург тя все още беше желана „партия” и можеше лесно да си намери втори съпруг. От него тя би могла да има второ дете и по този начин да забрави случилото се. Или поне да продължи напред. Така разсъждаваха те. Но не и Зора.

Зора не разсъждаваше. Тя отдавна, от година и осем месеца, бе престанала да разсъждава. Беше се превърнала в сянка на самата себе си, извършвайки ежедневните действия машинално. Само в работата си успяваше да съсредоточи мислите си, работейки върху устната кухина на някой свой пациент. Стъпка едно, стъпка две… и край. Тя можеше да си отиде вкъщи, където, след един измъчен опит да си вземе душ и да си направи нещо за ядене – обикновено сандвич или спагети, се просваше на леглото, където прекарваше остатъка от денонощието. По еднотипен начин минаваха всичките й дни.

Зора трябваше да работи. Работата й бе единственото, което я свързваше с действителността. Мислите й постоянно отиваха към сина и съпруга й, които съдбата бе отделила от нея. „Искам да гледам анимационно филмче!“ – чуваше понякога, сякаш в стаята си, гласа на Чудомир. Орлин отговаряше, че е вече късно, че е време за лягане и че няма време за още едно анимационно филмче. – „Искам, искам, ИСКАААМ!“ – започваше да капризничи синът й, влудявайки ги с крясъците си. – „Вие сте лоши родители и аз ви мразя! Чувате ли! Мразя ви! По-добре да се бях родил сирак! По-добре щеше да ми е без вас! МРАЗЯ ВИ, ПРОКЛЕТНИЦИ!“ – започваше да крещи гласът на Чудомир, изговаряйки думите, които бе попил от телевизията… С майка дентален хирург и баща – помощник-директор на фирма по медиен маркетинг, Чудомир прекарваше времето извън училище в многочасово гледане на телевизия.

Това го направи нервно, сприхаво и капризно дете, което започваше да крещи и обижда всеки път, когато родителите му се опитваха да прилагат някакви възпитателни мерки спрямо него. Заведоха го на детски психолог, който установи, че Чудомир има „Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност“, което налагаше приема на успокоителни таблетки. Те, от своя страна, го правеха постоянно сънлив и затова, без знанието на докторите, Зора преустанови даването им на сина й едва две седмици след започването на „оздравителния курс“. Но пристъпите на необузданост и буйност у Чудомир се завърнаха и той не пропускаше случай да тероризира родителите си. Онази вечер не беше по-различна.

Орлин, който до тогава никога не бе посягал на семейството си, не издържа и зашлеви един шамар на Чудомир. Момчето политна назад от силния замах, а и от изненада, защото беше свикнало винаги да налага волята си. Спъна се в собствените си крака и някак се затърколи по стълбите, удряйки главата си о каменните стъпала. От нея заструяха струйки кръв, момчето не се изправяше от неестествената си поза и… толкоз! Шамар, залитане, прекатурване иКРАЙ! Майчин плач, бащини викове, зов за помощ, молитва…

Орлин бе осъден на условна присъда от три години и половина. Зора, както и близки, колеги от фирмата и приятели, свидетелстваха в негова защита. Според всички, Орлин бе примерен гражданин, отличен професионалист и добър съпруг. Зора не престана да плаче, давайки своите показания. Този нещастен случай бе разрушил живота й. Три години и половина за Орлин – горе-долу също толкова, колкото щеше да отнеме за техния евентуален развод.

Излизайки от спомените си, Зора стана от леглото и сложи вода на печката за чай. Тя още обичаше Орлин. Не беше невъзможността й да съществува сама, която я караше да мисли непрестанно за случилото се, а любовта към семейството й или поне към онова, което бе останало от него – Орлин. Ухажваше я още в дванадесети клас, когато и двамата бяха ученици на хуманитарната гимназия в града. Зора винаги знаеше, че ще стане журналистка към някое лайфстайл списание. След това, изненадващо, в средата на първия семестър в дванадесети клас, тя се подаде на натиска на родителите си и реши да се готви за медицина.

Не я приеха първата година, а чак втората – специалност дентална хирургия, но това не й попречи да стане отличен специалист. Орлин я подкрепяше през цялото време и дори готвеше и чистеше общата им квартира, когато на нея й предстояха изпити. Никога не я обиди, никога не я нахока, никога не я упрекна, че не дава достатъчно от себе си във връзката им. А основания за това, според Зора, имаше предостатъчно. Разбира се, тя се стараеше да показва колко много цени подкрепата му, защото понякога хората се възползваха от това. Зора не беше глупачка и знаеше, че колкото е по-сдържана в чувствата си, толкова повече я уважава и иска половинката й.

Когато забременя за първи път, Зора и Орлин не можеха да си позволят да имат дете. Тя беше първи курс в университета, а доходите и на двамата едва стигаха, за да се прехранват и да плащат квартирата си. Тогава Зора не се допита до Орлин, защото знаеше, че набожността му би могла да го накара да заеме неразумна страна по въпроса. Детето все пак растеше в нейната утроба и тя взе едноличното решение да спре този процес. На Орлин каза едва, когато беше извършила процедурата, очаквайки той да я остави. Караха се, викаха си цяла нощ и накрая си обещаха винаги да минават заедно през трудностите. Не отделно, а заедно. Каквото и да ставаше.

Орлин не я остави в най-трудните им моменти, а тя мислеше за развод. Не, тя не бе толкова благородна като него – едва ли би постъпила по същия начин, ако беше на негово място… Но го обичаше. Това си мислеше, разбърквайки захарта в чая. Съзнанието й започна да се прояснява. Отиде до огледалото и се взря в образа си за пръв път от толкова време. „Нима забрави, че и ти погуби едно дете?“ Колко бе отслабнала само! Същи кожа и кости! И тези торбички под очите… Откога не си беше правила маска за коса? Орлин нямаше да я хареса, ако я видеше сега. „Какви ги дрънкам, Господи? Та нали днес бях при него на свиждане? Не съм преставала да ходя при него! Виждал ме е всякаква!“ – каза си тя, завивайки леко ъгълчетата на устните си в самоиронизираща усмивка. – „И все пак, мога да виждам смешното в почти всяка ситуация…“

 

***

Беше ранно утро, тъкмо след зазоряване. Времето и часа на изписване бяха избрани предварително нарочно от родителите. Орлин излезе от родилното, радостно държейки сина си в ръце. Зад него една медицинска сестра отвори вратата и я придържаше, докато друга внимателно буташе количката, в която бе Зора. Като по-възрастна родилка – на 37, а и благодарение на щедрото финансово дарение на съпруга към частната клиника, на нея се оказваше специално внимание.

Детето се разшава, отваряйки клепачите си, през които гледаха най-прекрасните тъмнозелени очи на света! Чудомир погледна баща си и му се усмихна. Вече му бе простил за шамара от миналия път, защото беше осъзнал грешката си. А Чудомир обичаше баща си! Именно заради него, той избра да се прероди в същото семейство. С помощта на грижливия медицински персонал, тримата се качиха в колата. Този път всичко щеше да бъде наред.

 

 

 

 

 

Related posts

Предателство и прошка

Предателство и прошка

Разказ от Леа Серафимова – Днес, деца, ще редим пъзел! – тържествено оповести Корнелия Георгиева, възпитателката в детската градина, която се намираше в центъра на града на улица „Лилава”, близо до мястото, където днес се помещава известната художествена галерия. – При това, ще го направим в два отбора, под формата на състезание! – След което

Posted
ДЕТСТВО И ДРЕСИРОВКА

ДЕТСТВО И ДРЕСИРОВКА

Очерк по българска педагогическа и политическа психология Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов  “-Къде си зрялост, ти така жадувана?” – Във мъката, не в гордостта надута.” Малко лични бележки. “Трудно се плува в сярна киселина” – така завършваше един от популярните вицове за концлагеристи в миналото[1]. Та нещо подобно става и с нашата демокрация. Трудно,

Posted
Семейство в хармония

Семейство в хармония

Съчинил за вас: Живорад Родовлад Написаха се хиляди, десетки хиляди книги за „семейната хармония“. А тя все бяга от доста от нашите семейства. Защо ли? Няма да развивам теории, а ще ви разкажа няколко действителни случки. Изменил съм някои подробности, за да не се разкрива самоличността на „участниците“. Първа случка: Семейство. Баща, майка и дете.

Posted
Вяра, надежда, любов – част II. Рождество

Вяра, надежда, любов – част II. Рождество

Разказ от Петка Русева Родна стряха Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка Сетих най-напред. Тука, под липите стари неведнъж играх; тука с весели другари скачах и се смях. Къщичке на дните златни, кът свиден и мил! И за царските палати не бих те сменил! Ран Босилек –Жено македонска! — Провикна се шеговито

Posted