ДЕТСТВО И ДРЕСИРОВКА

Очерк по българска педагогическа и политическа психология

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов

 “-Къде си зрялост, ти така жадувана?”

– Във мъката, не в гордостта надута.”

  1. Малко лични бележки.

Трудно се плува в сярна киселина” – така завършваше един от популярните вицове за концлагеристи в миналото[1]. Та нещо подобно става и с нашата демокрация. Трудно, трудно се гради демокрация с неистини, с полу-истини или с откровени лъжи. Вече шестнадесет години (текстът е писан през 2005-та година) се мъчим. Но и шестнадесет века да изкараме, все ще си повтаряме едно и също. Защото лъжата никога не развива, полу-истината – също. Държим се като първокласници – “повтарачи”. Тъпчем на едно и също място, а онзи, който тъпче на едно и също място, той затъва все по-надълбоко и по-надълбоко. И все по-трудно ще му бъде да излезе от дупката след време, защото колкото повече тъпче, толкова по-дълбока става тя. Но това ли е демокрацията? Да тъпчем и “доброволно” да повтаряме едно и също нещо? Къде грешим? Защо животът ни не става по-лек? Има ли изход от този тъмен тунел? И натам ли е, накъдето ни казват отвън? Или изходът е точно в противоположната посока – онази, накъдето ни води вътрешният ни глас? А кой всъщност е вътрешният ни глас? Какво ни казва той?

Уважаеми читателю, тези въпроси и следващият текст са плод на търсения, които, дълбоко вярвам, че вълнуват и теб, дори и да не политиканствуваш разпалено след всяка “политическа клюка”, дори и да си вече обезверен от “политическата стихия”, която залива скъпата ни родина вече много време. Защото си човек и имаш душа, която поне някога, когато си бил малко дете, е вярвала в доброто и е имала красиви мечти. А защо не и сега?

Правя връзка между детството и политиката, защото мисля, че е крайно време да се вслушаме не в гласа на емисарите от Европейския съюз или от САЩ (навремето така слушахме СССР!), а в гласа на нашите деца! Децата в самите нас и децата извън нас.

  1. Детската мечта – енергия от най-чист вид.

Една от вечните детски мечти е добруването и другаруването на всички хора. Детето, преди да бъде “пречупен ината му” (така “добронамерено” се изразяваха родните ни стихийни възпитатели – баби, дядовци, лели, чичовци, мами, татковци, учители и въобще цялото възрастно войнство!), иска на всички да е добре и е способно всички да обича, стига и всички да се държат добре с него. Не вярвам в тежките и сложни теории, които приписват на детето ужасни патологии още по рождение. Не съм привърженик на нито една психологическа школа, която гледа на детето като на опасност за “добрите нрави”, като на обект за подобрение отвън, като на диво животно, което трябва да бъде дресирано и опитомено. А повечето школи в историята на педагогиката – така се нарича науката за воденето на децата – всъщност търсят “най-добрия начин за дресиране на детето” и най-главният въпрос, до който стигат, е дали да го направят с “тояга” или с “морков”. Но забравят да се запитат какво всъщност е детето и какво то самото иска.

Според мен, главната цел на тъй нареченото “възпитание” днес не е щастието на детето, а неговото приспособяване към тъй нареченото “общество”, тоест унищожаването на неговата неповторимост и превръщането му в био-робот, който се програмира с една по-мека или по-жестока версия на робството. Някога в древна Гърция “педагог” се е наричал робът, който е водел децата от дома и до дома (със задължението да ги “докара” живи… като затворници, които извеждат на разходка и връщат от разходка). Днес, според мен, много педагози не се различават от древногръцките, тъй като главната им цел отново е да Zatvornici1държат “на верижка” детето, а не да изучават неговата същност. В най-добрия случай те украсяват верижката с цветни панделки, с позлатени камбанки, с пъстри светещи лампички, с цел да я прикрият, разбира се…Е, може мнозина да не осъзнават какво правят, но резултатът е ужасен…Въпреки официалната родна и световна пропаганда, която се опитва да внуши колко добре им е на днешните деца, че живеят с такива умни лели и чичковци като нас…

Аз вярвам, че всеки човек се ражда за добро. И съм убеден, че, както казва един мой любим учител, “в едно по-добро бъдеще възрастните ще се учат от децата”. Защото раждането е свещен акт и колкото по-близо е човек до него, толкова по-близо е до истината за Вселената. А децата са най-близо до раждането, следователно и до истината. Всъщност, думата “дете” не означава “непълноценен човек”, както я тълкуват много психологически школи, а “човек, който е близо до раждането си”. Тоест, човек, който все още знае, защо се е родил, дори и да не може да го изкаже на езика на околните. “Дете” означава човек, който се държи според вътрешната си същност, а не според външните “норми”, който чува и слуша вътрешния си глас, а не външните внушения или заповеди. Убеден съм, че ИСТИНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ НА ЧОВЕКА е процес на разкриване на вътрешните ни дарби, а не процес на внасяне отвън на интелектуални и емоционални, физически и нефизически “навици”. Последните много ми приличат на насилените, неестествени (но печелещи одобрението на публиката) действия на животните на цирковата арена. Под плющенето на бича или примамката на бонбоните…

Няма да влизам в задълбочен спор с Ерик Бърн, който в теорията си за игрите и  “транзакционния анализ” дава съвсем други определения на детето и на възрастния. Просто дълго време я проверявах и не ме доведе до удовлетворителни резултати. Да гледаш на детето като на зависимо и непълноценно същество, което на всичко отгоре е жадно само да получава, само да бъде закриляно и така нататък, изобщо не се потвърди в моята практика. Децата искат и умеят също и да дават, а не само да вземат. Те искат и умеят да закрилят, а не само да бъдат закриляни. Те също имат какво да дадат на възрастните, че понякога и даже повече от тях. Теорията на Бърн за “детето”, “родителя” и “възрастния” не може да ми отговори на въпроси с дълбочини отвъд всекидневното взаимно манипулиране между хората. Тя все пак ми помогна да обърна по-голямо внимание на детето и неговата потребност да бъде приемано напълно на сериозно. В това намирам и нейната сила. Но конкретното описание на детето като “недостатъчно опитно” по-скоро ми се струва като проекция върху детето на представите, които самият възрастен има за детето. А дали детето мисли така? Или възрастният човек задава само такива въпроси, които предполагат само такива отговори, които той иска да чуе? Но има ли възрастен, който да може да отговори на всички въпроси, които едно недресирано дете е способно да зададе? Не е ли възрастният човек едно дресирано дете?

  1. Педагогиката на “чистите дъски”.

От много години работя с деца и все повече се убеждавам, че английският философ Джон Лок, който е един от големите застъпници за религиозна търпимост, прави преди няколко века голяма грешка, когато заявява прочутата днес максима, че човешкият ум е tabula rasa, тоест “чиста дъска”, върху която културата пише своите послания. Този подход пренебрегва човешката неповторимост и принизява децата до непълноценни възрастни. Всъщност, разглежда децата като тела без души. Тази “чиста дъска” представя човека без минало, без възможности, без заложби, без вродени качества, без никакви дарби – той е една “чиста”, тоест бездушна материя, която очаква някаква външна сила да й придаде тласък за живот. Така представен, човекът е наистина играчка в ръцете на онези, които се “грижат” за него…

Джон Лок е любим философ в западно-европейската и северно-американската култури, където векове наред е модерно за възпитанието на децата да се грижат платени и, разбира се, отчуждени, учители, а не техните родни родители. Извини ме, читателю, за скоковете, които правя, но се питам, дали в това отчуждение на родителите (лордове, графове, херцози, принцове, барони, донове, дукове и т.н.) от най-важната им отговорност – непосредствената грижа за душите на родните им деца – не се крие бъдещата невротичност на десетки поколения хора? Хора, които са израснали с въпроси като “Защо мама и тате предпочитат друг да се грижи за мен? Дали не ме обичат достатъчно? Дали пък аз не нося някаква вина за това? Дали пък не трябва да направя нещо много “велико”, за да заслужа тяхното внимание?” и т.н.

В тези култури децата векове наред говорят на “Вие” с баща си и майка си. Векове наред не биват прегръщани и докосвани от родителите си. Векове наред родителите се държат с децата си като с еднолична собственост. Векове наред в тези култури разглеждат детето като част от материалното наследство, като негов заложник. “Който не слуша, ще бъде лишен от наследство!” е максимата на много поколения родители в отношението им към техните деца. Оставам настрана физическото насилие и другите форми на насилие над децата. Детето бива задължавано да бъде продължител на живота на родителя – това е огромната заблуда на господарската западна култура. Тя отнема на детето неговата индивидуална човешка мисия и го превръща в купен “наемник” на своите родители. Разбира се, има прекрасни изключения. Подчертавам преобладаващите тенденции, а не щастливите изключения.

Дали тук не е разковничето за това, че именно в тези култури през последните двадесет столетия войнолюбието е намерило най-добрата почва? Че именно в тези страни, където детето е последна грижа на родителите (въпреки точно обратното твърдение в официалната пропаганда), работохолизмът и кариеризмът, вманиаченият стремеж към успех на всяка цена, конкуренцията без никакви правила, хищническото отношение към природата и разпалването на войни са най-разпространени?

Гледам лицата на хиляди хора от тъй наречените “елити” в западно-европейската и северно-американската култура от столетия насам – поне такива, каквито ми ги представят запазените им фотографии, – и виждам в Alchnost1очите на повечето от тях тъга и ненаситен стремеж към успех (икономически, политически, военен, научен, културен, професионален и т.н.). Психологията, която цени истината, не може да отрече, че очите на човека са врата към неговата душа. Очите са най-индивидуалната част от лицето, а лицето е най-индивидуалната част от тялото. Ето защо очите могат с всичките си нюанси да предават много по-точно информация от устата, която може да изрича лъжи. Старата, но истинолюбива психология казваше “Очите никога не лъжат”. Аз й вярвам. Докато новата, припряната психология отрича всичко, което силните на деня не биха харесали. А на силните на деня не им харесва да ги гледаш в очите. Защото усещат, че очите им говорят различно от устата им. И точно техните очи от столетия насам ми говорят за огромната самота, в която са израствали те като деца. Разбира се, те са били материално задоволени и заобиколени от внимание от страна на старателни и покорни слуги. Но вниманието на слугата винаги носи скрито посланието, че онзи, който му плаща (родителя), може да го използва за свои цели. Детето е умно и чувството, че може да е непряко манипулирано, го прави още по-тревожно. И именно тази тревожност се опитва да компенсира манията за успех, която виждам в очите на “елитите”…

В очите на всеки възрастен има следи от очите на детето, защото между детската душа и душата на възрастния човек има връзка. Колкото и да се старае възрастният да я прикрие. Истинолюбивата психология признава огромната важност на детството в живота на възрастния. В живота на всеки възрастен. Но слугинската психология я признава само в живота на тъй наречените “душевно болни”. Ограничената от класови и епохални предразсъдъци психоанализа откри изключителната значимост на детството, но не успя да използва собственото си откритие пълноценно, защото натрапи представата, че детето е просто един “непълноценен възрастен”, който трябва да бъде “поправен и подобрен”… Тази припряна психоанализа отрече нуждата детето да бъде изследвано непредубедено като самостойна човешка същност. Тя го сравняваше с възрастния така, както се сравнява бракуван или дефектен елемент с идеалния модел. Тя се опита да направи лалето зюмбюл, жирафа – бивол, мотиката – компютър. Тя не изследва детето, а изследва представите на възрастните за детето.

Припряната психоанализа преобърна нещата с главата надолу, тъй като си постави за задача не да разкрие истинските възможности на детството на човека, а да “освободи детството от присъщата му невротичност”. Всъщност Фройд и ортодоксалните му последователи проектираха върху детето собствените си неврози, своите лични и класови страхове и изкривявания. Те възприемаха класата, от която произлизаха, за човешки идеал и всичко в детето, което не отговаряше на този “идеал”, се обявяваше за “невроза”. Всичко, което влизаше в противоречие с класовата ограниченост на възрастния човек, всичко, което го изправяше пред ОБЩОЧОВЕШКАТА ВАЛИДНОСТ НА ДЕТСТВОТО, трябваше да бъде обяснено като нередно, като опасно, като подлежащо на “корекция”. Вместо възрастният просто да наблюдава детето и да си припомни от какво се е отказал, той – вече полу-осакатен, много изкривен, натъпкан с илюзии, с промит мозък, – натрапваше на детето по логиката на физическото и икономическото си превъзходство изискването то да се откаже от себе си и да се подчини на дресировката, която и до днес продължаваме “галено” да наричаме “възпитание”, “образование”, “обучение”, “култивиране”…

  1. Детето и възрастният – равноценни хора.

И детето, и възрастният човек са хора. Хора със сравними по големина тела, но с несравними души. Детето има външно по-малко тяло, а възрастният – по-голямо. Но не можем  да кажем същото за душите им. И тук, мисля, е най-голямата грешка на припряната психология и педагогика, която бърза да набеди детето като “по-неопитно”, отказвайки да се замисли за невидимия, за душевния опит, за душата му като такава. Припряността в науката започва, когато се уплашим от определени въпроси и просто ги заобиколим като “безсмислени”. Тук има такива въпроси: откъде идва душата на детето? Какво носи в себе си? Защо се е родило? Какво иска да постигне? Какви прераждания е преминало? Всъщност науката, когато търси истината, а не одобрението на силните на деня, стига в крайна сметка до въпроса за смъртта и безсмъртието. И тук истинолюбивата психология и педагогика се разделят с припрените си сестри. Бързащите да задоволят очакванията на публиката психология и педагогика отказват да отговарят задълбочено на този въпрос. Те просто не искат да изследват темата за смъртта и безсмъртието, като ги обявяват или за “безсмислени”, или за “напълно ясни”. Публиката се страхува да навлезе надълбоко там и отказва внимание на онзи, който се раздели с нея и навлезе сам. Но точно това трябва да направи истинската психология и педагогика – трябва да навлезе надълбоко в детската душа, без да проектира отвън-навътре мисловните и емоционални схеми на възрастния човек.

Детето трябва да бъде разглеждано като пълноценен човек, чиято душа носи свои сериозни послания още със самото си въплъщаване в тялото. Този въпрос на времето беше предмет на религията и науката високомерно “изхвърли от коритото помията заедно с детето”. Предразсъдъците не са всичко в религията. Тя притежава източници на истината, които са недостъпни за науката. Точно те са нужни днес на човека, за да не бъде толкова едностранчив и едноизмерен. Душата не може да се докаже с “научни” средства. Вярата – също. И много други неща не могат да бъдат доказани с “научни” средства. Но съществуват. Въпреки “научното” съмнение. Това имам предвид, когато пиша за детската душа и нейната дълбочина. Детето не е човек с по-плитка или по-тясна душа от онази на възрастния. Детето е човек с душа, която е взела нови решения. Раждането на детето от тялото на майката не е просто физическо отделяне на едно тяло от друго. Раждането е страдание, понасяне, пренасяне на новите решения през границата между смъртта и живота. ДЕТЕТО Е ПОСЛАНИК ОТ БЪДЕЩЕТО, ТО ВИНАГИ НОСИ ПОСЛАНИЯ ЗА ПО-ДОБЪР ЖИВОТ. Дори когато предупреждава за лоши отклонения, детето е посланик на мира, а не на войната.

Dete1Дълбоко в душата на детето има решения, които са по-богати, по-надеждни, по-перспективни от всички онези решения на възрастните, на които се кланяме от хилядолетия. Те са по-прости и точно заради това са по-надеждни. Детето умее да вижда простичко, без да е простак.

Простота и простащина са две напълно различни неща. Да виждаш просто означава, никога да не забравяш първоизточника на нещата. А именно това е посланието на всички вечни религии – да умеем да свеждаме цялата суетня до нещо вечно, да се научим да се освобождаваме от усложняването, да бъдем открити, за да бъдем щастливи. Простотата означава смелост, откритост, уязвимост – всъщност това означава упование в самия себе си. А упованието води към вечността. Вечността винаги отваря темата за смъртта и всяко дете, докато не е дресирано, пита за смъртта. Защото носи посланието на прехода и иска да разбере какво всъщност е донесло. А възрастните проектират собственото си невежество и страхове върху детето и превръщат една от най-важните теми в забранена зона, в табу. И внушават на детето страх от нещо, което е неизбежно и за което точно те трябва да го подготвят внимателно и истинолюбиво.

Да, смъртта е просто нещо и тя може да дари човека с чувство за сигурност, когато бъде подготвен за нея. Тя е просто нещо, защото е неизбежна, защото ни връща към първоизточника, защото гарантира нашето равенство, защото ни пази от илюзии. “Смъртта е най-мъдрият учител” – казват тибетците и сигурно затова обучават децата си от най-ранна възраст да гледат с отворени очи към нея. Тя не е страшна, защото е предизвестена – всеки от нас ще умре. Тази простота дава огромна сила за живот. За смислен и пълноценен живот. И детето заслужава да усети готовност в онези, които го посрещат на тази земя, да разговарят за смъртта и за посланието, което то носи със себе си отвъд прехода между небитието и битието. Детето е човек, който все още се уповава на самия себе си. То участвува в собственото си раждане, то се бори, за да се роди. То разпъва родилните пътища на майка си с такава сила, с каквато никой след това не е способен да го стори.

Жаждата за раждане идва от смисъла на живота след раждането. Раждането не е просто физиологически процес и не се нуждае просто и само от физиологически разтвори, които да отпускат или да свиват родилните пътища в тялото на майката. Раждането е духовен процес на приемане на новото предизвикателство. Както от страна на родилката, така и от страна на ражданото. Приемането е докосване до първоизточника, упование на първоизточника (Енергия, Създател, Бог, Природа, Вселена, Светли сили – както искате го наречете). Ето защо детето умее да вижда простичко. А и жените, които решават да станат и стават майки…

Докато простащината е точно обратното – отдалечаване от първоизточника, което буди отвращение. Колкото по-далече от първоизточника на нещата е човек, толкова по-просташки настроен е той. Колкото по-близко до първоизточника е, толкова по-внимателен е той. Простащината е объркване заради самото объркване. А кой обърква заради самото объркване? Онзи, който не вярва, че може да подреди. Тогава той хаоса нарича “ред”, а реда нарича “хаос”. Простащината е отказ от истината, защото истината винаги изисква усилие. Истината е процес на отваряне на душата към себе си и към другите. Този процес не винаги е приятен. Много често е болезнен. Затова простащината иска да го прескочи. Но прескачайки този процес, простащината прескача и щастието. Защото страданието, когато бъде преодоляно достойно, води до по-прост, по-щастлив живот. Докато простащината, понеже не умее да стигне до щастието, отрича и неговата възможност. Тя обезсмисля живота и затова се опитва да го усложнява. Простотата води до дълбоко единство с Вселената, докато простащината – до дълбока самота и изолация.

Не мога да приема традиция, която прокарва пропасти между детето и възрастния и обърква от хилядолетия нещата. Помня какъв бях като дете в този живот и се моля мостовете, които градя отново към детството си, да бъдат здрави, защото там остана не един “непълноценен фантазьор и дървен философ”, а един смел мечтател, който искрено се вълнуваше от съдбата на звездите, пчелите, мравките, тревите, ветровете, светкавиците и всичко. Всяка прашинка има съдба. И тази съдба ми беше интересна. Всяка прашинка ми беше интересна, докато не се намеси “загрижената педагогика” в лицето на още “по-загрижените” възрастни. Които бяха забравили, че всички ние – и деца, и възрастни имаме души. Друг е въпросът дали възрастните все още го помнят… И дали на децата вече не им е внушено нещо друго. Така ми се иска да мина обратно по тези мостове и да се срещна с него отново…

Преди векове Джон Лок има желанието да отхвърли религиозните предразсъдъци и да изгради мостове между културите, поради което е един от родоначалниците на либерализма – една сложна и доста пъстра традиция, чиято основна ценност е свободата. Но точно Лок, градейки мостове между едни възрастни и други възрастни (които се карат, например, заради възгледите си относно Бога), издълбава огромна пропаст между възрастните и децата. И това се превръща в многовековна традиция, на която отдавна й е времето да си отиде в историята.

Не ми е жал за традиция, която разглежда човека като машина, като неодушевен био-робот, който, докато не му се вложи отвън “софтуер” (тоест, докато възрастните “не му дадат нужните знания”), е неподвижен, безпомощен, безсилен и “опасен”. Тази традиция, според мен, е нанесла огромни поражения на милиони и милиарди човешки същества, които са били отклонени от вродените им дарби. Ако можем да говорим за злото като действителност, то мисля, че злото се състои именно в отклоняването от вродените ни заложби. А точно това и прави припряната педагогика, когато се опитва да натрапи на детето отвън-навътре нормите, които са удобни само на възрастните. Разбира се, с прочутата уговорка, че това е “за доброто на децата” и понеже “децата нямат достатъчно опит”. Но точно тази припряна педагогика забравя, че децата имат самоуважение, което не може да се сравни с нищо друго на света. Самоуважението е коренът на доброто и лишаването на децата от него е най-голямото престъпление, което възрастните извършват всекидневно навсякъде по света. Разбира се, ръководени само от “добри намерения”… А пътят към ада не беше ли “постлан от добри намерения”?

С радост ще гледам как си отива традиция, чийто дух е изпълнен със садизъм – да изпитваш удоволствие, като разглеждаш децата като по-непълноценни от възрастните, си е чист садизъм. Имах неудоволствието да го видя хиляди пъти по лицата на много възрастни, които всячески се опитваха да ми докажат, че аз, тогавашното дете, съм глупаво, неопитно, невъзпитано, неблагодарно, с една дума, лошо! Аз трябваше да изпитвам болка от това, което съм! Да загубя самоуважението си! И да пожелая да не бъда онова, което съм, а да стана онзи, който те искаха! Трябваше да забравя за какво съм се родил! И да стана хамелеон – да се приспособявам към по-силния! Педагогиката на Лок и много други величия е по-прикрита или по-откровена версия на идеологията на хамелеона – детето трябва да стане такова, каквото го искат възрастните. Това е педагогика на поробването, на подчиняването, на “пречупването”, на “послушанието”. И до днес “послушното дете” е идеалът на тази педагогика. Да, искам тя да си отиде! Не я искам повече тук. Не искам да отравя душите на нашите деца – родни и други. Дължим го на себе си и на тях.

Ние се раждаме недресирани и смисълът на нашият живот не е да се приспособим успешно към бича или сладкиша на дресьорите, а да разгърнем и осъществим вътрешните си заложби, чиято истинска цел е да направят света още по-хармоничен. Недресираните деца разпознават много добре истинското от илюзорното щастие. Те предпочитат любовта, мира, справедливостта, свободата пред луксозното робство на технократичния свят. Те предпочитат живото пред мъртвото, едно животно пред една машина, едно цвете пред един компютър. Децата, чиито души все още не са покварени, не мечтаят за войни и разрушение, а за приятели и творчество. Децата, докато все още не са “възпитани”, са способни на чудеса – те могат да прегръщат “чужденеца, вдовицата и сирачето” като свои “ближни” (навремето това изискваше Бог, преди педагогиката да го замести)!

Децата, които не са забравили за какво са се родили на този свят, са способни да обичат без никакви предразсъдъци. Те не признават расовите, политическите, имотните, религиозните, класовите, образователните, етническите, националните различия. Те могат да обичат всекиго само заради това, че съществува. На тях не им е нужна друга причина. Те са способни да се радват на всичко! И на цветето, и на камъчето, и на локвата, и на калта, и на пеперудата, и на гущера, и на червея, и на сламката, и на собственото си тяло, на всичко! А именно това е най-голямото послание на Исус – да се научим истински да се радваме. Истинската радост е пълната радост, безусловната радост! Той ни предупреждава, че трябва да се погрижим за нашите души, а не за детските, когато се замислим за Страшния съд, защото детските са чисти, докато нашите души са под въпрос!

Не е ли голям наивник Исус – кой му е разрешил да говори по този начин? Кой университет му е издал дипломата? Коя институция го е упълномощила да говори така за децата? Има ли “лиценз” от Министерския съвет? Парламентът гласувал ли е закон, който да му дава тези права? Исус е голям “нахалник” – предизвиква и днешните авторитети, а си е отишъл преди близо две хиляди години. Не уважава властта и до днес. Защото обича истината. Онзи, който обича истината, не чака разрешение от никого, за да я съобщи на онези, които жадуват за нея…

Уважаеми читателю,

Дълго стана, нали! Дълго, защото отдалече е започнала лъжата. От много отдавна и от много далече. Хиляди години и хиляди автори несъзнателно и съвсем съзнателно лъжат за същността на човека, защото лъжат за същността на детството. Преобръщат нещата с главата надолу и се опитват да изграждат високи постройки, които лежат на покрива си и се извисяват с основите. Виждали ли сте такава къща? Отдолу е покривът, а отгоре – основата? Освен на рисунка? И колко стабилна ще е тя, ако я има в действителност? Коя керемида ще издържи тежестта на цялата сграда?

Детството е най-важният период в живота на човека само дотолкова, доколкото е най-близо до раждането му, тоест до истинските му вродени качества, до истината за самия него. Но всеки следващ период може да е също толкова важен, само ако не се откъсва от детството, само ако се учи, ако се надгражда, ако се извежда от детството. Едно семе съдържа в себе си цялата информация за бъдещето на растението. Така и ДЕТСТВОТО НА ЧОВЕКА СЪДЪРЖА В СЕБЕ СИ ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕКА. Не вярвам в педагогиката на Джон Лок, защото видях последиците й – не ги харесвам. За по-малко две хиляди години – повече от шест хиляди нарушени мирни договори! Войни, разрушения, колонизация, опустошени континенти, стотици милиони убити, поробени, ограбени, пречупени, дресирани, държани в страх и бедност – това, уважаеми читателю, може ли да ти хареса? Най-лесната реакция е тази на щрауса – просто можеш да отречеш действителността, като си заровиш главата в пясъка. Но действителността няма да се промени поради твоята реакция, а ще се променят само твоите усещания. Просто ще заживееш в илюзията, че си променил действителността… И Джон Лок, и много други именити автори са си заровили главата в пясъка по въпроса за детството. Но ти можеш да не постъпиш като тях. Имаш избор!

Истинолюбивата психология и педагогика гледат на детето и детството непредубедено, не му проектират норми, не се стремят да го дресират, да го “възпитат” – те се учат от него. Майка Тереза казваше, че “най-добрите учители са децата”, тоест нашият вътрешен глас е най-силен в детството ни. Всеки следващ период остава също толкова важен, както детството, само ако се опира на връзката с този вътрешен глас, само ако се вслушва в него. Този вътрешен глас е и връзката между детството и политиката.

Детето тук е моята методология. От него се опитвам да се уча. И тъй като всеки от нас е бил дете или все още е дете, а и му предстои отново да стане дете (ако реши да се прероди – както иска, в буквалния или в преносния смисъл на думата!), аз мисля, че НАЙ-ДОБРОТО УЧЕНЕ Е ОНОВА, ПРИ КОЕТО НИКОГА НЕ ЗАБРАВЯМЕ ДЕЦАТА. Най-добре се учи онзи, който никога не забравя какъв е бил. А детето е етап, който не може и не трябва да бъде прескачан – етап първи. Ако се направи опит да бъде прескочен, човек никога няма да го изживее пълноценно, а ще го повтаря и повтаря като ученик, който така и не си взима изпитите в първи клас – някога наричахме такъв ученик “повтарач”.

Гледам на българското демократично общество като на дете. И точно заради това съм и разтревожен, и обнадежден. Сега то е още дете, юноша. А какво ще бъде, да речем, след още двадесет години. Тогава кой ще си спомня неговото “детство”? А то се разгръща все още пред очите ни.

Август 2005 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Вицът беше гадничък: “В концлагер на Третия райх надзирателите решили да ободрят затворниците, като им организират спортни игри. Та сред игрите било и плуването. Състезатели от различни нации били включени и стартът бил даден. Лагерът не можел да се събере целият около басейна и затова по-голямата част от концлагеристите следели развоя на състезанието по високоговорителите. А по тях коментаторът възторжено започнал да съобщава в началото следното: “И така най-напред излиза американецът, напредва, напредва, но ето, че руснакът се опитва да го настигне, да, да, ще го настигне, аха, аха да го стигне, но…, но-о-о, трудно се плува в сярна киселина…”.  Няма да анализирам садистичния привкус на вица.

Related posts

Спрете да вярвате в болестите. Те не съществуват!   Правилата на Вадим Зеланд за безсмъртие

Спрете да вярвате в болестите. Те не съществуват! Правилата на Вадим Зеланд за безсмъртие

Спрете пиенето, пушене, яденето на месо. Аз не се храня в “бързо хранене”. Въобще не се хранете навън. Желателно е да се храните сами с жива храна. Ограничете въглехидратите и премахнете захарта напълно. Не дъвчете дъвка. Препоръчително е да преминете на сух прах за зъби и да премахнете  пастата, защото флуорните съединения в пастите за

Posted
Заветът на Българина –  „СИЛНО ДА ЛЮБИМ И СИЛНО ДА МРАЗИМ…”

Заветът на Българина – „СИЛНО ДА ЛЮБИМ И СИЛНО ДА МРАЗИМ…”

За здравословната омраза Живорад Родовлад (Посвещавам на паметта на загиналите на 2 май 2014 г. в Профсъюзния дом в Одеса наши руски братя и сестри!!! Мир на душите ви! Ние ви помним!) Уважаеми читателю, пиша това послание, за да те подтикна към развиване на умението да различаваме полезната, градивната, защитната ОМРАЗА от самоцелната, разрушителната, вредната

Posted
ДА СДЪРЖАМ ЛИ ГНЕВА ?

ДА СДЪРЖАМ ЛИ ГНЕВА ?

Публикуваме с позволение на Росен Ангелов   Гневът не ти е враг – за болката е микроскоп. Показва точно важен праг, на който пише СТОП!   Гневът не ти враг – другар е справедлив. На съвестта – приятел драг, пробужда в теб живота сив.   Гневът е твоята защита против неправдата зловеща. Гневът и срещу

Posted
ДА ПОЖЕЛАЕМ НА АМЕРИКА ИСТИНСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

ДА ПОЖЕЛАЕМ НА АМЕРИКА ИСТИНСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

Публикуваме от профила на Росен Ангелов във Фейсбук Още една моя мечта се сбъдна: Тръмп надви Матрицата! Сега от все сърце, на първо място, му пожелавам да остане жив и здрав! Защото там досега има трима (за които знам) убити президенти, опитали се да отнемат властта на банкстерите и да я върнат на народа. Пожелавам

Posted