Мутанти, създадени от хората

Глава от книгата „Пространство на любовта“ от Владимир Мегре (трета в поредицата „Звънтящите кедри на Русия“)

Бележка на „Влъхвите“: тази глава следва „Кои сме ние?“

 

-Добре, стига, – прекъснах аз Александър. – За мен Анастасия е отшелница. Дори да е с необикновени способности, но мисля, че тя е човек. По-добре да се надяваме на това. Ако във всичко се замисляш, можеш да полудееш. Пали, да вървим.
До забутаното селце катерът ни закара след четири часа. Когато вече слизах на познатия бряг, Александър също се смъкна от катера и пак за своето: – Отишла си е Анастасия. Помисли хубавичко, може все пак да отмениш похода си към полянката в тайгата.
-Тръгвам, – вдигнах раницата за да я сложа на гърба си и изведнъж видях, как Александър измъква от ножницата голям ловджийски нож. Хвърлих раницата и затърсих по земята нещо подходящо за отбрана. Но Александър, оголвайки до лакът дясната си ръка, внезапно сам се резна с ножа по ръката. Бликналата от раната кръв той покри с бяла ленена кърпа. После ме помоли да взема от катера аптечката и да му превържа ръката. Той ми подаде изцапаната с кръв кърпа.
-Вържи я на главата си.
-Защо?
-Поне ловците няма да те пипнат. По ранени те не стрелят.
-Те да не са глупаци твоите ловци. Ще се доближат и веднага ще видят бутафорията.
-Те не доближават. Защо да рискуват? Пътеки и свои места си има всеки. Ако човекът е тръгнал с добро към тайгата, то първо с ловците ще поговори, ще им разкаже за себе си, за намеренията си, ще съгласува похода си. Ако е с добро, те ще му помогнат, ще го посъветват и могат дори да го водят. За теб те не знаят нищо. Могат, без много да се изясняват, да те гръмнат, но по ранени не стрелят.
Взех изцапаната с кръв кърпа, вързах я на главата си.
-Може би трябва да ти кажа благодаря, но нещо не ми се иска благодаря да казвам.
-И не е нужно. Не съм за благодаря аз. Просто ми се иска поне нещо да направя. Когато тръгнеш да се връщаш, запали огън на брега. От време на време ще минавам наблизо, димът ще видя и ще те взема, ако можеш да се върнеш.
При приближаването ми към тайгата видях, че на около сто метра от мен вървят две кучета. ”Навярно селски, – помислих. Добре би било да са по-близо до мен, все пак с кучета е по-спокойно”. Дори опитах да ги помамя при себе си, но кучетата не приближаваха, а продължаваха да се движат успоредно на мен, така и влязохме в тайгата. Напразно ме плашеше Александър. Не ми стори тайгата заплашителна. Може би, заради усещането, че тук, сред тези дървета, живее Анастасия, а тя, макар и странен, е един добър човек. Но най-важното беше, че в тази тайга живее моят роден син. А значи и тайгата става за мен малко по-близка. Двадесет и пет километра от брега до поляната, да изминеш е по-трудно, отколкото по обикновен път, защото се налагаше ту повалено дърво да се прескача, ту храсти да се заобикалят. Когато с Анастасия вървях, покрай разговора не забелязвах тези прегради. Главното беше да не объркам посоката заради тях, и аз все по-често поглеждах компаса, мислех: ”Как тя ходи до поляната без компас? Че и пътека никаква няма.” Отдъхвайки след всеки час път, към пладне се добрах до малка рекичка, около два метра широка. Когато вървяхме с Анастасия, също пресичахме рекичка. Реших да мина на другият бряг и да направя дълга почивка на полянката до реката. Тръгнах по падналия в реката ствол на полуизгнило дърво. Дървото не достигаше съвсем до брега, и аз първо хвърлих раницата и после скочих сам. Но някак несръчно се получи. Кракът ми попадна в някакво коренище и се навехна или нещо се разтегна в него. Много силна болка прониза крака ми и дори в главата ми отекна. Полежах малко, опитах се да стана и разбрах, че няма да мога да вървя. Така си и лежах размисляйки какво да правя по-нататък. Опитвах се да си спомня, какво се прави, когато се навехне крак или се получи разтягане. Но не си спомнях добре, навярно болката ми пречеше да си спомня. После реших: ще лежа, ще хапна, може пък болката да започне да утихва. Ако се наложи ще запаля огън, ще пренощувам. На сутринта може и да се оправи кракът ми. Нали всичко постепенно заздравява в човека. И тогава отново видях кучетата. Вече бяха четири, а от другата ми страна – още две. И не отиваха никъде. Налягаха на различни страни, на около десет метра от мен. Кучетата бяха от различни породи, едно – арделтериер, друго – боксер, останалите – мелези някакви. И малка булонка имаше сред тях. Козината на кучетата беше на сплъстени кичури, кльощави бяха, на арделтериера очите гнояха. Спомних си разказа на помощник капитана за подобни кучета. И от осъзнаването на ситуацията, даже болката в крака за известно време престанах да усещам. Помощник капитанът на щабния кораб разказваше, как хора, които искат да се отърват от своите четириноги, ги откарват някъде по-далеч и ги изоставят. Ако ги оставят в чертите на града, котките и кучетата се групират около боклукджийските ями, даващи им поне някакво препитание. Когато откарват кучетата в отдалечени места, далече от градовете, те се събират на глутници и си набавят храна като нападат всякакви живинки. И хора, особено сами, нападат. Тези кучета са по-страшни от вълците. Те се стараят да издебнат ранена, или загубила сили жертва, нахвърлят се върху нея едновременно. Събрани на глутници, бездомни, озверелите кучета са по-страшни от вълците и затова, че по-добре от вълците, познават поведението на хората и ги ненавиждат. Те са озлобени срещу хората и ги дебнат като дивеч, като вълците. Особено страшно е, когато в такава глутница попадне куче, което е тренирано да напада хора. Аз имах куче и също съм го водил в платена кучешка школа. Там, между другите упражнения за изпълняване на всякакви команди, има и упражнение за нападение на човек. В кучешката школа инструкторът навлича ватена дреха с дълги ръкави, и кучето го учат да напада и да хапе настървено. Ако кучето изпълни добре упражнението, го поощряват за това, лакомство му дават. Наупражняваха се, умниците. Интересно, има ли поне едно същество на белия свят, освен човека, което би се занимавало с обучението на други видове същества в нападение над себеподобни? Обкръжилите ме кучета стягаха пръстена. Мислех си: „Трябва някак да им покажа, че съм още жив, че мога да се движа, да се отбранявам.” Вдигнах къса пръчка и я метнах към най-близкото голямо проскубано куче. Кучето се извърна от пръчката и пак залегна. Наблизо нямаше повече пръчки. Тогава извадих от раницата две консервни кутии. Докато ги изваждах, най-малкото куче – булонката се прокрадна отзад, захапа ме за панталона и отскочи, останалите наблюдаваха. Навярно, останалите гледаха каква ще бъде реакцията ми на нападението на булонката. Метнах една кутия по най-близкия едър пес, друга- по булонката. Нямаше какво повече да хвърлям. В съзнанието ми настъпи безизходица. Представих си как кучетата разкъсват тялото ми и го ръфат, а аз известно време ще съм още в съзнание и ще виждам всичко, и ще се гърча от болка, защото мигновено да убият, кучетата не могат. Нямам нищо в себе си за да умра бързо, без дълги мъки. Жал ми стана, че не занесох раницата с подаръците от читателите за Анастасия, и за сина ми в раницата разни детски нещица има, необходими за малко дете. Половината раница заемаха писмата от читателите с въпроси, молби. Много от писмата са необикновени, за душата, за живота, и, главното стихове има много, може и да не са професионални, не винаги в рима, но с нещо хубави. И сега всичко пропада. Ще изгние тук. И изведнъж от само себе си ми дойде наум. Реших да напиша бележка и да я сложа в найлоновия чувал с писмата. Бележка! Ако някой намери раницата, нека вземе всичко от нея и парите също да вземе. А писмата от читателите, на дъщеря ми Полина да изпрати. И написах, тя да ги издаде, когато хонорарите за книжката се понатрупат достатъчно. Не бива да се допусне толкова искрени стихове напразно да пропаднат. Мнозина изобщо за пръв път пишеха стихове, от душа се бяха получили. И тяхното единствено в живота стихотворение ще пропадне. Трудно пишех тази бележка. Ръцете ми трепереха. От страх сигурно. За какво човек така се вкопчва в живота, даже в ситуации, в които е абсолютно ясно, че всичко е свършено? Но аз дописах бележката, сложих я в найлоновия чувал с писмата и завързах пакета по-стегнато, за да не влиза влага. И тогава видях, че обкръжаващите ме кучета започват странна маневра. Те едно след друго отпълзяваха от мен. Някои се надигаха и гледаха в друга посока, не към мен, и отново залягаха, като в засада. Станах на крака да видя какво ги е отвлякло. И видях…Покрай ручея стремително тичаше Анастасия.
Тичаше със своя красив бяг, от който се развяваха златистите й коси. Отначало се залюбувах на тази картина, но внезапно ме осени: кучетата са почувствали,че могат да им отнемат плячката и се готвеха за нападение. Изгладнелите, озверели песове ще се бият за своята плячка докрай. Сама, Анастасия нищо не би могла да направи с тях. Песовете ще я разкъсат, и аз завиках, колкото сили имах:
-Спри! Спри Анастасия! Кучета. Песове има тук озврели. Спри! Анастасия ме чу, но ни най-малко не забави стремителния си бяг. Само ръка вдигна нагоре и помаха.”Какво направи тя,- помислих си,- сега и явлението, онова необичайното, няма да може да й помогне”. Бързо-бързо извадих от раницата си стъклени бутилчици с детски сокове. Започнах да ги хвърлям по кучетата, опитвайки се да привлека вниманието им върху себе си. С едната бутилка улучих, но кучетата не обръщаха на моите опити никакво внимание. Разбираха, навярно песовете, кой за тях е реалната заплаха. Те се хвърлиха към Анастасия едновременно от всички страни веднага щом тя влезе в техния кръг. И тогава… Ех, тази картина трябва само да се види. Анастасия превърна цялата енергия на своя бяг във въртене. Изведнъж с целият си устрем тя рязко и бързо се завъртя, както правят балерините на сцената, само че по-бързо. Ударили се във въртящото се като пумпал тяло на Анастасия, кучетата се разлетяха в разни страни, без да й причинят никаква вреда, но веднага станаха, готови за ново нападение срещу спрелия въртенето си човек. Запълзях към Анастасия. Тя беше облечена в своята къса рокличка. Ако имаше поне ватенка, нея по-трудно биха прехапали кучетата. Анастасия се отпусна на едно коляно в кръга от озлобени, полупобеснели от глад кучета, и лицето й не изразяваше страх, тя ме гледаше и бързо говореше:
-Ти само не се плаши. Почини си мъничко. Отпусни се. Не се безпокой, те нищо не могат да ми направят, тези гладни кученца. Не се безпокой.
Два яки песа, отново от различни страни, се хвърлиха върху стоящата на едно коляно Анастасия. Без да ProstrLubovta4престава да говори нещо, тя, с мълниеносно движение, едновременно с двете ръце, по време на скока им, хвана всяко куче за предната лапа и го превъртя във въздуха, едва отмествайки тялото си така, че двете кучета да се сблъскат едно в друго и да се пльоснат на земята. Песовете отново залегнаха, навярно, обмисляйки нова атака, те се готвеха да атакуват, но не нападаха. Анастасия стана, метна ръка нагоре, после рязко я спусна и два пъти плесна по крака си. Иззад близките храсти мигновено изскочиха четири яки вълка. В техните стремителни скокове имаше голяма решителност и изглеждаше, че няма да мислят, в какво количество е и каква сила има стоящият пред тях противник. Те ще влязат в бой с него. Подвивайки опашки, кучетата се спуснаха да бягат. Вълците се пронесоха край мен, облъхвайки ме с горещия си дъх. След тях, като се опитваше с всички сили да не изостане, плетейки крака, с дребни бързи скокове се носеше малко вълче, подобно на кученце овчарка. Като се изравни с Анастасия, то изведнъж запря с четирите си лапи, даже се преметна. Скочи и два пъти лизна прясната драскотина на босия крак на Анастасия. Анастасия бързо хвана вълчето напреки за тялото и го вдигна от земята:
-Ти къде? Рано ти е. Малък си още.
Вълчето се загърчи в ръцете на Анастасия, заскимтя като кученце. Успя да се изтръгне, или пък тя сама го пусна. Щом се оказа на земята, вълчето бързо лизна още веднъж драскотината и се спусна да догонва вълците.
-Но защо? – започнах да говоря аз на притичалата към мен Анастасия, която весело се смееше и докосваше ръцете и краката ми. – Защо не извика веднага вълците? Защо?
-Не се вълнувай, моля те. Нужно е да се покаже на кученцата, че човекът винаги е по-силен от тях. От вълците, те и така се боят. А хората започнаха да нападат. Сега няма да нападат човека… Ти не се вълнувай. А аз, когато почувствах, разбрах, че идваш… Хукнах да те посрещна. Защо така рискува? Тръгна… Аз те загубих отначало, после се досетих…
Анастасия изтича настрани, откъсна някаква трева, после потърси на друго място и отново откъсна трева. Разтри тревата и внимателно я втри в крака ми с влажните си длани. И не спираше да говори:
-Ще мине. Бързо ще мине. До сватбата ще заздравее.
Забелязах, че тя употребява разни поговорки и я попитах:
-Ти откъде научи поговорките?
-Слушам понякога, как хората говорят. За да се науча, по-голям смисъл да влагам в кратка фраза. Не ти ли харесва?
-Не на място се получава понякога.
-А понякога все пак на място? Добре е когато е на място.
-Кажи Анастасия, далече ли е още до твоята полянка?
-Половината път си минал, сега двамата бързо ще стигнем.
-Бързо, навярно няма да стане, докато ме боли кракът.
-Да, още малко ще поболи. Нека си почине кракът, а аз ще ти помагам да ходиш. Да вървим, ще ти помогна, – Анастасия леко вдигна тежката раница, обърна се с гръб към мен, отпусна се на коляно и предложи: -Ти се хвани за мен. Седни на мен. На гърба, – тя говореше така бързо и решително, че аз се качих на гърба й, и я прегърнах през врата. Анастасия бързо стана и леко на подскоци побягна. И все говореше и говореше:
-Не ти ли е тежко?- попитах след известно време.
-Собствения товар не тежи, – отговори Анастасия и добави през смях. – Аз съм и кон, и бик, и жена и мужик.
-Спри, чакай да сляза. Сам ще опитам да вървя.
-Но на мен не ми е тежко. Защо сам?
-А ти какво за мужика? Аз и жена и мъж ли съм?
-Но това е просто поговорка. Не на място ли я казах? Обиди ли се?
-Не е важно, просто искам да пробвам сам да ходя. Ти само раницата поноси още малко.
-Ако сам ще ходиш, тогава кракът трябва да почине още час. Ти засега поседни, а аз бързо, аз ей сега… – Анастасия избяга за известно време. Върна се със стиска различни треви и отново започна да ги втрива в крака ми около стъпалото. После седна до мен, хитро някак и с усмивка гледа и ме пита:
-Кажи Владимир, какво има в раницата ти?
-Някои писма от читателите. Подаръци за теб от тях. И аз съм купил нещо за детето.
-Можеш ли сега докато почиваме да ми покажеш подаръците?
-А детенцето, сина, ще ми покажеш ли? Няма ли да кажеш че не трябва да ме вижда докато не се очистя?
-Добре.Ще ти покажа нашия син. Само че не веднага. Утре ще ти го покажа. Отначало ще разбереш малко, как трябва да общуваш с него. Бързо ще разбереш, като видиш.
-Утре да бъде.
Аз развързах раницата и започнах да вадя отначало подаръците за Анастасия. Тя вземаше грижливо в ръце всяка вещ, с интерес я разглеждаше, галеше я. Започна да звъни с валдайските камбанки, които й подари Олга Сидоровна. А когато й подадох красива голяма кърпа на цветя, подарена също от много добра жена – Валентина Ивановна, веднага разбрах: – Жените са си жени, много общо у тях има. Анастасия взе кърпата, разгърна я. После извърши с нея разни манипулации. Върза я на главата си, така както на шоколада с картинка “Альонушка” и още по някакъв начин. През смях завръзваше кърпата на талията си, като циганка, намяташе го на раменете си и се разхождаше пред мен в някакъв народен танц. После го сгъна внимателно и го сложи на наредените по тревата подаръци като каза: – Владимир,ти кажи, моля те, на всеки човек. Предай от мен – “благодаря“ на всяка една жена за топлотата на душите им, предадена с тези подаръци.
-Ще предам на когото видя. Но повече нямам какво да ти покажа. Останалото не е за тебе. За сина е. Всичко необходимо. Ти не можеш да ползваш това, аз ще ти покажа на място, като стигнем.
-А сега защо не искаш? Все едно седим, почиваме. Така ми е интересно да видя.
Аз не исках да показвам на Анастасия това, което бях купил за сина, защото помнех думите й при нашата първа среща: ”На теб ще ти се прииска да купиш за сина всякакви безсмислени дрънкулки, но те не са му нужни, те са нужни на теб. За собствено удовлетворение. Кoлко съм добър, грижлив”. Но все пак се реших да й ги покажа защото и на самия мен ми беше интересно, как тя ще се отнесе към достиженията на нашата цивилизация в грижата за децата. Започнах да показвам на Анастасия памперсите и да й разказвам как те ефективно действат за попиване на влагата, когато детето се подмокри в тях, да разказвам всичко онова, което бях видял в рекламите по телевизията.Детските храни й показах.
-Виждаш ли Анастасия, това са детски храни, те са просто – шедьовър. В тях има всички вещества, необходими за детето, витаминни добавки също има. А главното – може да се приготви без проблеми. Разтваряш в топла вода и кашата е готова. Разбра ли?
-Разбрах.
-Е, ненапразно значи, димят комините на заводите в нашия технократски свят. Има между другите и комини на заводи, които произвеждат такива детски храни, опаковката виждаш ли, на опаковката е изобразено красиво дете, розовичко, усмихнато.
-Виждам
Накрая й показах детският конструктор и веднага изкоментирах:
-Това е детски конструктор. Конструкторът не е безсмислена дрънкулка. Тук е написано, той е специално разработен за развитието на детето. Може от него кола да се направи, както е показано на картинката, може влакче, самолет, къща. Но той малко по-късно ще затрябва на сина ни. Сега, разбира се, още му е рано да осмисля кое как се движи и лети.
-Защо рано? Тъкмо сега той осмисля това, – отговори Анастасия.
-Виждаш ли. Конструкторът ще му помогне за това.
-Така ли смяташ? Сигурен ли си в това?
-Тук не е само моята увереност, Анастасия. Така смятат и учените, психолозите, които изучават детската психика. Виж, в анотацията те пишат своето заключение.
-Добре, добре, Владимир. Ти не се безпокой. Ще направиш всичко както сам смяташ за нужно. Само моля те, погледай първо как живее нашият син. Сам ще определиш тогава, какво му е необходимо на първо място.
-Добре. Както кажеш. – зарадвах се аз, че Анастасия не започна да оспорва необходимостта от донесените от мен вещи. – Сам ще погледна и ще определя.
-А засега хайде да скрием твоята раница. После като определиш коя вещ ще е нужна на първо място, аз ще изтичам и ще я донеса или цялата раница ще донеса. Сега е тежко да я носим. Кракът те боли, а не искаш да те нося.
-Добре, хайде засега да я скрием – съгласих се аз. Само писмата ще вземем. В тях има много въпроси към тебе.Не всички съм ги запомнил.
-Добре, писмата ще вземем, – съгласи се Анастасия. Тя взе пакета с писмата. Аз се подпрях на рамото й, и ние тръгнахме към поляната на Анастасия.

Related posts

Кои сме ние?

Кои сме ние?

Глава от книгата „Пространство на любовта“ от Владимир Мегре (трета  книга от поредицата „Звънтящите кедри на Русия“) Бележка на „Влъхвите“: тази глава следва „Сътвори своето щастие„, която публикувахме преди няколко броя -Преди месец Борис Мойсеевич отново идва в тези краища, – разказа ми Александър. Беше вече без охрана и помощници. Тих и замислен, намери ме.

Posted
Училище, а не мъчилище

Училище, а не мъчилище

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов УЧИЛИЩЕ, А НЕ МЪЧИЛИЩЕ Една лична гледна точка, с която авторът не обвързва никого, освен себе си Но подарява на Българската Родна партия   Уважаеми българки и българи, Тук ще споделя как виждам бъдещото българско училище като желано място за деца и възрастни, в каквото може и трябва да

Posted

Анастасия- дъщеря на Бога 8

„Любовта към Родината започва от семейството.”   ДУХОВНИ ПОСЛАНИЯ НА АНАСТАСИЯ от книгите на Владимир Мегре „Звънтящите кедри на Русия” 8 книга „Новата цивилизация”   „Човек може да управлява страната си и без да е президент. От собствената си градина може да я управлява!” „Похвала от подчинени радост не носи.” „Външното може да бъде най-обикновена

Posted
Сътвори своето щастие

Сътвори своето щастие

Глава от книгата на Владимир Мегре „Пространство на Любовта“ от поредицата „Звънтящите кедри на Русия“ Редакционна бележка: Списание „Влъхвите“ публикува някои откъси от тези знаменити книги, без да сме сключили договор за рекламна дейност с автора им. Водени сме единствено от убеждението, че чистите ни помисли ще бъдат усетени достатъчно добре от читателите, както и

Posted