Рисуването като лечение

Представяне на Петка Русева

Като малко момиче обичах да рисувам. Гледах мама как шета вкъщи и как постоянно се притеснява, че си нямам занимание, и реших да й вдъхна увереност като стоя на едно място (давайки й необходимото спокойствие, че няма да падна от терасата или да се изгоря на котлона с къкрещата на него тенджера с боб), занимавайки се с нещо полезно и приятно за мен. Да, колкото и необичайно да изглежда за едно четиригодишно дете, аз разсъждавах точно така.

Рисуването, според детското ми възприятие и наличните възможности около мен, беше единственото най-добро решение. Постепенно ми стана интересно и рисувайки, свикнах да се съсредоточавам за дълго време. Свикнах да оставам насаме с мислите си. Впоследствие, след като „пораснах“ и животът ме изправяше пред различни предизвикателства, се опитвах да намирам време за рисуване, тъй като упражнявайки детското си хоби, аз изразявах мислите си на хартия и чрез образи. Невинаги цветни, но винаги мои, винаги истински.

Рисуването се беше превърнало в терапия (лечение) за мен и малък повод за гордост, за вътрешно самочувствие. Вярвам, че рисуването е един чудесен способ за т.нар. медитация (от англ. meditate – „размишление“), за успокояването на бурите в човешката душа. Независимо от това, колко добре или недостатъчно добре се справяме според собствените си представи и, понякога – болни свръх-изисквания. В настоящето писание представям някои свои творби, наред със съпътстващите ги размисли, с надеждата да вдъхновя повече хора да правят това, което докосва истински душата им, когато чувстват, че животът им се обърква. Творчеството, за мен, е най-добрият способ за преодоляването на чувството на загуба, разруха или провал, както и на често съпровождащите ги жертвени нагласи.

Вече споменах, че обичам да се усамотявам. Невинаги се възприема с разбиране от страна на околните, но, все пак, кой е казал, че околните трябва да разбират всичко, както и, че ние сме отговорни за тяхното разбиране или неразбиране? Не мисля така.  Понякога човек има нужда да се оттегли от окръжаващата го среда, за да се изясни сам със себе си, след което отново да се включи в нея като пълноценен и допринасящ с блага член на обществото.10857265_10206327582735185_9013787854732822943_oКартина „Вътрешен свят“: молив, пастел, цветен химикал.

Момиче, което спортува, заобиколено от ириси. Може би е балерина, предвид крехкото телосложение и позата, която е заела, но, съдейки по облеклото, е по-скоро гимнастичка. В дясната си ръка държи ирис, който е по-прибран от останалите и наподобява анатомично сърце. Може би, дори обгърнато в пламъци. Пламтящо сърце. Идеята за топлина е загатната много леко и повечето хора биха се впечатлили от студените краски на синия свят, който присъства като фон. Синьо-виолетовите ириси са ми любими, но съм ги оставила, както и момичето, без цвят. Не знам защо – може би така ми харесва повече. Жалко, че снимката отнема от детайлите и красотата на истинската картина, но нищо. Като си взема професионален фотоапарат, ще ги снимам отново и ще кача снимките за вас. По-нататъшното тълкувание всеки е свободен сам да избере за себе си.

 10271194_10206327550054368_6656466672370467695_oКартина „Аз и света“: молив, пастел, цветен химикал.

Отново гимнастичка. Далеч е от балерините на Дега, но прилика не съм целяла. Казват, че молив и пастел не седят добре едно до друго върху платното. Професионалните художници, де. Слава Богу, че не съм професионалист. Когато човек рисува, за да се освободи от тежки енергии и да изрази себе си, то той не се вманиачава в техническото съвършенство. Това, според мен, прави картините по-истински. Защото картината е средство за вътрешното здраве, а не самоцел. Обичам рози. Бели и червени. Също жълти, розови, кремави – всякакви. Сещам се за приказката на Братя Грим „Белоснежка и Червенорозка“, което пък веднага отвежда мислите ми към сестра ми. Когато бяхме малки момичета, майка ни четеше тази приказка преди да заспим (след като беше вършила цял ден съвсем самичка домакинската работа и учила неуморно за университета), защото, според нея, с русата ми главица съм била Белоснежка, а сестра ми, с естествено червената й коса – Червенорозка. Тате също се вдъхнови и понякога ни наричаше с такива имена. Прозаично, но някак мило. Тогава не си мислех, че е прозаично. Тогава просто се радвах и обичах родителите и сестра си. Сега също ги обичам. Благодаря на Бога, че са живи и здрави, и са до мен.

11114241_10206988000925227_8743431667602634846_o

Картина „Корени“: акрил.

Живеейки в САЩ, се чувствах много откъсната от корените си. На малкия остров в щата Северна Каролина, на Източното крайбрежие, растителността беше много оскъдна. Почвата беше по-скоро песъклива, а на места имаше блата и мочурища. Често срещани дървета около залива бяха дъбовете и кипарисите. Кипарисите растяха направо в залива, в сладко-солената вода. Просто им се чудех, как не изгниват и изобщо могат да достигат височината, която имаха – камо ли да развиват листи. Впоследствие изгниваха, де – дори те се предаваха и се откъртваха, наедно със слабите си корени. Минавах с кануто покрай тях, гребейки в зеленистата вода на тихия залив и наслаждавайки се на чуждоземната природа. Но гледката на повалените кипариси беше винаги тъжна. Тогава винаги се сещах за моите корени в България. Исках да покажа кипарисите на семейството си, сякаш, за да ги разберем заедно, но не можех да направя това. Тогава си мислех, че ще остана завинаги в Америка и ще създам деца, които след време ще познават само гниещите корени. Добре, че не стана така и се върнах обратно в България.

 11206848_10207235824240655_7388597792734807144_oКартина: „Чайна Пърл“: акрил върху платно.

Не, момичето не е китайка, а филипинка и кожата й далеч няма цвят на бял порцелан (от англ. china – „1. Китай. 2. порцелан“; игра на думи), а характерния за филипините жълтеникав оттенък. Зъбите й обаче бяха блестящи като малки перли (от англ. pearl  – „перла“; игра на думи), макар да носеше скоби за изправяне, които ограждаха тези перли като с мидена черупка. Да, правилно познахте. Момичето беше около осемнайсетгодишно, когато реших да я нарисувам и също толкова добродушно-наивно, колкото изглежда и стоящият пред вас образ. Това беше един от първите портрети на приятел, които се осмелих да нарисувам с акрилни бои (обикновено скицирам само с молив). Просто, защото й бях показала моите рисунки и тя ме умоляваше, подскачайки като млад заек около мен, да нарисувам и нея. Накрая остана леко разочарована от представения образ, защото портретът далеч не е акрилен вариант на модерна снимка – тип селфи. Но все пак беше горда, че нарисувах именно нея, а не някоя от другите й приятелки. Почувствах се като „истински“ художник. А Чайна Пърл се почувства като истински модел. И двете бяхме доволни.

 11136094_10207167958944065_4192299236061001321_oАвтопортрет: акрил.

Приятелството ми с Чайна Пърл ми напомни за себе си, когато аз бях на същата възраст. Намерих стара снимка и реших да възродя този образ, защото ми харесва. Поисках да си възвърна качествата, които бях позанемарила в последните няколко години и които, сякаш, се бяха изгубили. Спомням си, че, през студентските си години, винаги бях пълна с енергия и сияеща от щастие (за разлика от трудните гимназиални години, където оставих тежкия пубертет да властва над мен), както много хора, разбира се. Далеч съм от мисълта, че само аз съм била пълна с енергия и сияеща от щастие. Рисувайки картината, си мислех за стихосбирката на Уилям Блейк „Песни за невинността и песни за опита”), която ми се струваше много подходяща за „израстването“ на всеки човек. Реших, че е добре да гледам по-отворено към света и да очаквам повече добро – както, когато бях на осемнайсет. Както гледа Чайна Пърл. Най-доброто тепърва предстои, казах си.

 11174505_10207239674136900_5829092028620188832_o

Картина „Дъбова гора“: пастел.

Гората винаги е била източник на спокойствие и хармония. Споменах, че ми липсваше гората, докато бях в САЩ. Реших да я въведа в живота си, макар и само образно. Искаше ми се някак да се завърна там, където има гора. Дори и само мислено. Избрах да нарисувам дъба заради наситеното му символно значение. Не си падам по „омагьосаните гори“ с аура на непристъпност, злокобност и опасност. Исках моята гора да е слънчева и красива, да носи радост и „да прегръща“ с мекота. Да лекува. Белите петна, които съм оставила върху листа, представляват отблясъци от слънчевата светлина. Мисля, че добре се е получило. Като цяло, здравият дъб, който присъстваше дори на острова на хиляди километри от дома (както споменах по-горе), се оказа един вид „добър материал“ за мост през океана. Мост до дома.

 

Related posts

Историята на храмовия комплекс „Св. Петка“ в с. Желява

Историята на храмовия комплекс „Св. Петка“ в с. Желява

Цветанка Митрева е една родолюбива и смела българка, която преди осемнадесет години създава храмовия комплекс „Св. Петка“ в с. Желява, състоящ се от една реставрирана ранно-християнска черква – тип параклис от римско време на името на Св. Петка и един нов храм на името на Св. Панталеймон. Цветанка Митрева е жена на 82 години, останала

Posted
23 индиански мъдрости за духовно равновесие

23 индиански мъдрости за духовно равновесие

Редакционна бележка: уважаеми читателю, някои от предложените по-долу послания са образни и трябва да се приемат в преносния смисъл на думата „Думам ти, щерко, сещай се, снахо!“ А не буквално.   Добрият човек вижда добри знаци. За да чуете себе си, е необходимо да мълчите с дни. Ако забележиш, че яздиш мъртъв кон – слез.

Posted
Знаете ли откъде произлиза Коледа, най-древният религиозен празник на човечеството?

Знаете ли откъде произлиза Коледа, най-древният религиозен празник на човечеството?

изследване на езиковедът Алия Ошова Коледа се празнува по нашите земи от незапомнени времена и винаги по време на зараждането на новото слънце в края на месец декември – 22 – 23 декември. Древните българи са смятали, че тогава слънцето се възражда за нов годишен кръг и са наричали Новото слънце Сурва. Древните българи са

Posted
Послание от влъхвата Елин Пелин

Послание от влъхвата Елин Пелин

Малко лични спомени на Див Посев Когато бях малко дете, обичах да се заслушвам в разговорите на влъхвите. Една вечер, докато заспивах, чух следният разговор между двама: – Виждаш ли градоносните облаци над България? Какви са се сгъстили и почернели като на умряло? – попита единият с тъжен тон. -Виждам Слънцето зад тях. – отвърна

Posted