ЕЗИКЪТ НА ЗДРАВЕТО И ЗДРАВИЯТ ЧОВЕК (дълъг вид)

Росен Ангелов

Послеслов на преводача към книгата „Забравеният език“ от Ерих Фром

 

Сънищата са като микроскоп, през който наблюдаваме скритите процеси в своята душа.”

Ерих Фром

“…ние не спим просто, за да живеем, а за да се научим да живеем добре…

Синезий от Сирена

 

 

Няколко думи за автора и книгата

Когато става дума за световно известния австро-американски философ, психоаналитик, социолог, антрополог, културолог и какво ли още не, Ерих Фром, за голяма част от читателите такъв един послеслов е напълно излишен. Те не само знаят кой е той и за какво пише, но от самия прочит на дадената книга, и без да знаят името на нейния автор, могат да разберат дали това е съчинение на Фром или не. Имам основание да твърдя горното, защото според мен не само стилът на този автор е неподражаем, неподражаем е и цялостният дух, проникващ в хората от неговите творби – дух на топъл и дълбок диалог с публиката, който се води за изключително сложни теми по изключително разбираем начин. Фром сякаш чува всеки един възможен въпрос, който би могъл да зададе неговият читател и винаги дава подпомагаща разбирането му информация. Този дух е лишен от интелектуално високомерие, което би поставило четящия в ролята на несръчен ученик.

Написаното от Фром освобождава – то премахва запушалката на скрити емоции, скрити мисли, скрити надежди, скрит протест, скрити желания, скрити мечти, скрити фантазии, скрити страхове, скрити амбиции, скрити резерви у всеки от нас. Когато се докоснеш до неговата духовност, самият ти ставаш по-разбираем за себе си, а светът ти изглежда по-близък и по-достъпен, по-понятен и по-възприемаем. И най-ужасните страхове на човека, докоснал се до общностно-индивидуалната психоанализа на Ерих Фром, биват наистина, а не привидно победени, тъй като и най-далечните същности стават близки и човечни. Светът влиза в човека като важен и скъп гост, а не като страшна заплаха – светът се очовечава, а човекът става със световни измерения, т.е. безгранично свободен, без да е безотговорен. Човекът навлиза в света като сила, а не като нищожество.

През 60-те години на ХХ-ти век Ерих Фром, заедно с Карен Хорни и Хари Стек Съливън (но особено Фром!) правят културен бум в Съединените американски щати, като превръщат сложните философски, психологически, психоаналитични, социологически, културологически и антропологически четива в бестселъри. Това е необичайно нещо за прагматизма на американската читателска аудитория, ориентирана към времеспестяващи текстове. Голяма част от нея обича да бъде напътствана чрез математизирани алгоритми и избягва четивата, които подлагат читателя на изпитание, без да му предлагат готови формули за наизустяване. Може би, разбирайки нагласите на широката американска публика, но и не искайки да профанизира и принизява качеството на самия анализ, Ерих Фром развива почти до съвършенство изкуството да се пише разбираемо и за най-сложните човешки въпроси, като обединява силните страни на много свои предшественици.

Най-напред, изключителна роля в неговото духовно израстване играе цялостното творчество на немеца със световно значение Карл Маркс. Съзнателно избягвам да му прикача някакво определение като “философ”, “икономист”, “историк”, “социолог” и т.н., защото, каквото и да кажа, все би било неточно и недостатъчно. Избягвам и определението “мислител”, тъй като би трябвало да го допълня поне с “деец”, защото едва ли има в европейската история след Исус Христос такъв човек, с толкова голямо влияние не само върху умовете, но и върху практиката на хората, какъвто е Маркс[1].  От него Фром е усвоил храбростта да изследва всичко от обществената сфера, без да се спира пред каквато и да е политическа или партийно-класова цензура. Никакви обществени табута! – т.е. всичко в обществения живот е достойно за сериозен и честен анализ – това е кредото на Маркс, станало такова и при Фром. Забележителен е анализът на марксовата духовност, който Фром прави в книгите си “Концепцията на Маркс за човека” (1961 г.), “Извън веригите на илюзиите” (1962 г.), “Приносът на Маркс в познанието на човека” (1968 г.).

На второ място, ако направим някаква съвсем условна класация, стои влиянието на Зигмунд Фройд – бащата на дълбинната психология, психоанализата. От него Фром е усвоил смелостта да изследва всичко от индивидуалната сфера, без да се спира пред никакви предразсъдъци и цензура. Никакви индивидуални табута! – всичко в душата на индивида заслужава да бъде сериозно и честно изследвано. Общественият антидогматизъм на Маркс е подкрепен и допълнен от индивидуално-личностовия антидогматизъм на Фройд и при техния ученик Ерих Фром те се намират в синтез – индивидуалната цена на всеки обществен въпрос се изследва заедно с общностната цена на всеки личен въпрос. Индивидът и обществото вървят заедно, а не едно срещу друго. Изключително интересен е анализът на личността и значението на Фройд, който Фром прави в книгите си “Мисията на Зигмунд Фройд”, “Психоанализа и религия”(1950 г.), “Отвъд веригите на илюзиите”, “Кризата на психоанализата” (1970 г.).

На трето място идва юдео-христианската традиция, но в нейния антиавторитарен вариант, а не в догматично-църковната догматика. Хуманистичният патос на учението на Исус Христос и на първите християни, както и на древноюдейските мислители, се разгръща в творчеството на Ерих Фром до изкуство и в най-мистичните учения да се намира връзката с реалния, обикновения живот, като бъдат превеждани на човешки език. Библейските текстове през погледа на Фром престават да бъдат скучно, досадно, напрягащо и непосилно четиво, което повече стряска, отколкото пробужда. Старозаветните притчи стават част от собственото прозрение и израстване на читателя, а не високопарен текст за невероятни и далечни събития, който от немай-къде (понеже всички правят така?!) трябва да бъде четен. Фром прави душевен и духовен превод и на най-сложните митове, като по този начин ги приближава до живота на съвременните хора. Чрез неговия подход тези текстове заживяват отново и дават на хората не просто куртоазната тръпка, че си се докоснал до нещо древно и рядко, а пълното удовлетворение, че откриваш наистина целия себе си, т.е. и най-дълбоките си дълбини, и най-далечните си далнини. В това отношение не мога да пропусна следните книги на Фром: “Психоанализа и религия”, “Догмата за Христос” (1963 г.), “Душата на човека” (1964 г.), “Щ е бъдете като богове. Радикално тълкуване на Стария завет и неговите традиции” (1966 г.)

На четвърто място идва свободолюбивия дух на европейското Просвещение и диалектическата мисловност на класическата немската философия. От тях Фром усвоява способността да се противопоставя на всевъзможни авторитети и илюзии, като търси в противоречивата същност на всеки – индивидуален и обществен – факт възможност за развитие. Неслучайно според него неврозата представлява по-скоро един шанс, отколкото беда за човека, който страда от нея. Невротикът според Ерих Фром е човек, който все още не се е предал, не е изоставил напълно истинската си същност и който страда заради половинчатото си предателство, заради колебанията си дали да се върне при себе си или да избяга от себе си. Неврозата е по-скоро последен опит на истинската човешка същност да не позволи на личността да се обезличи, да се разпадне, да се подчини на несвободата, на нелюбовта, на неистината, на нецялостността, на нещастието… Тук трябва да изтъкна книгите “Бягство от свободата” (1941 г.), “Изкуството да обичаш” (1956 г.), “Анатомия на човешката разрушителност” (1973 г.), “Да имаш или да бъдеш” (1976 г.).

На пето място идва изключителната хуманистична свежест на будизма и то преди всичко на антиавторитарния дзен-будизъм. Ерих Фром не изставя и до телесната си смърт обичта към парадоксалните, но непрекъснато предизвикващи задълбочен размисъл и успокоение афоризми на дзен-будистите. През 1960 година той посвещава цяла книга на връзката между дзен-будизма и психоанализата със заглавие “Дзен-будизъм и психоанализа.”

Разбира се, този списък е непълен, тъй като едва ли може да се опише сложната и комплесна духовност на който и да е световен мислител като Фром чрез метода на картотекирането. Правя го единствено, воден от желанието да запозная онези читатели, които за първи път се обръщат към негово произведение, с някои от корените на неподражаемо дружелюбния и в същото време дълбок и проникновен дух, който им предстои да усетят в съответното четиво.

 

Какво от тази книга я прави по-различна от множеството такива произведения, посветени на сънищата, някои от които вече са преведени на български език[2]?

Най-напред искам да подчертая, че Ерих Фром не говори за “тълкуване”, а за “разбиране” на сънищата. Практически това означава, че сънищата са достъпни и до неспециалистите, стига те да възстановят една своя способност, която някога всички хора са владеели, но която днес е изоставена на забрава и не се развива. Той предлага подход, опиращ се на цялата общочовешка традиция, поне на европейската, в разбирането на сънищата. А така излиза от рамките на строгата психоаналитична традиция, независимо че се опира на нея, особено при сравнителния анализ на схващанията на Фройд, Юнг и себе си за природата на съновиденията. Тази книга предоставя на читателя очовечен анализ на сънищата, който е лишен от трудната специализирана терминология на фройдистката и юнгианската школа. Погрешно е да се смята, че книгата е просто тълкуване на стари схващания за природата на сънищата – тя е общочовешки прочит на старите подходи към въпроса за същността на съновиденията. Т.е. в това свое съчинение авторът пише за възможно най-широк кръг читатели, интересуващи се от психология и психиатрия.

Авторът смята, че разбирането на сънищата е достъпно за всеки човек, стига той да овладее езика на символите. Според него някога всеки нормален, без изключителни способности и без специални знания, човек е умеел да тълкува вярно своите, а и чужди съновидения. Това твърдение не трябва да се разбира в смисъл, че примитивните книжчици, посветени на тълкуването на сънищата и наричани “Съновници” са обективен източник на вярното разбиране на тяхното послание. Става дума за нещо друго: според Фром хората от последните няколко века, и особено от ХХ-ти век, са забравили най-важния езикезика на своето несъзнавано, на своето здраво Аз, който се проявява в сънищата. Те постепенно са се отказали от най-важната си задача – вярно да разбират своята вътрешна същност и да водят живот в съгласие с нея, поради което и са се отказали от това да поддържат жив нейния език.

Особено интересно е това, че Ерих Фром намира свидетелства за забравения символен език, разпръснати не само в сънищата, но и в митовете, приказките, легендите, обичаите, романите на всички човешки култури. Според него всеки човек може да се научи на този език, стига да не се отказва от това да търси своето най-истинско Аз, т.е. стига да разтвори сетивата си за всички чудатости на този свят, които, ако си припомни дори само своето собствено детство, започват да му “говорят” на разбираем език. Неслучайно според него успех при психоаналитичното лечение на даден пациент може да бъде отбелязан, когато пациентът си възвърне своето забравено детско умение да се удивлява.

Ето защо тази творба може да носи и друго заглавие като например “Езикът на здравите хора”. Неслучайно четири години след публикуването й в1951 г., Ерих Фром публикува книгата “Душевно здравото общество” (1955 г.). С други думи, ако човек се научи да разбира забравения език на сънищата, митовете, приказките, легендите, обичаите, романите и т.н., той неизбежно се връща към здравия живот на нормалното общество, който живот също отдавна е забравен в историческата инерция на човечеството.

 

  1. Болната душа и езикът на болестите.

Съвременната психология в някои свои школи и тенденции до голяма степен се е отдалечила по форма и съдържание от своя философски корен, от онова, което може да се нарече “философия на душата”, превръщайки се в нещо като “психоматематика”, “психофизика”, “психометрия”, “психомеханика”, “психография”, “психотроника”, “психотехника” и т.н. Руският философ, социолог и баща на модерната американска социология[3] Питирим Сорокин в книгата си “Мании и слабости в съвременната социология и сродните й науки” много точно описва причините за непрекъснатото раждане на “нови” и “нови” клонове на социологията, психологията и сродните им науки. Същото се отнася до редица психотерапевтични школи и преди всичко до редица институции, които раздават образователни дипломи в областта на тези науки и които лицензират частни лица и цели организации в качеството си на “най-знаещи” и “най-можещи”, в качеството си на “последна инстанция” в областта на практическата психология.

Първата причина за този нов авторитаризъм в социологията и психологията е АМНЕЗИЯТА на съответните “новатори”, организационни и институционални водачи. Вживявайки се в ролята на нови “колумбовци”, те са изключили от съзнанието си факта, че в историята на философията въпросът за душевното здраве и начините за неговото възстановяване е поставен още със самото зараждане на философията. Например, още през IV век преди Христа, Епикур – родоначалник на нова, оригинална и неподражаема в историята на идеите, философска школа, – заявява недвусмислено за мисията на философията следното:

Празни са словата на философа, които не лекуват човешките страдания. Защото както няма полза от медицината, ако не прогонва болестите на тялото, така няма полза и от философията, ако не прогонва духовното страдание.”

 

Ако на някого времето от IV век преди Христа му се струва доста далече, ще приведа един по-близък пример – през Средновековието в Близкия Изток, където се измества от Гърция вселенският център на културата, дейността на световно известния философ, лекар, поет, писател, астроном, математик и т.н. Авицена, свидетелства за единството на философията и медицината. Петтомният му труд “Канон на медицината” векове наред е основният теоретичен източник за подготовка на всички лекари не само в Азия, но и в Европа, което довежда и до знаменателния факт, че е издаван над 30 пъти на чужди езици. А ако и това не е достатъчно, нека читателите знаят, че чак до началото на ХХ-ти век и дори до края на неговата първа половина в редица немски университети философията се изучава наред с медицината. С такова образование е например, големият немски философ Карл Ясперс.

В този смисъл, всеки, който титулова себе си като “социолог” или “психолог”, но се срамува да признае произхода на социологията и психологията от философията, всъщност изпитва един откривателски комплекс[4]. Това е същото явление като описаното от Алеко Константинов в повестта му “Пази боже, сляпо да прогледне!”, където е показано как срамът от собствения произход довежда до нравствена деградация на личността. Непризнаваният срам от философията кара различни псевдоспециалисти, наричащи себе си “социолози” и “психолози”, “психоаналитици” и “психотерапевти”, да се втурват в “колумбоподобни” подвизи и да “откриват” “нови” науки и практики. Страдайки от историческа амнезия, те всъщност не познават корените на онова знание, с което оперират и на практика “отварят вече отворени преди тях врати”.

Комплексът за непълноценност по отношение на философията – всъщност изпитван заради трансцендентализма, цялостността и универсализма в нейните методи на изследване, – кара различни лица да измислят дори нов “научен” език. Сорокин нарича това явление “тъп жаргон” или “псевдо-научен сленг”. Измислят се разни сложно звучащи думички[5], които да стряскат читателя и да му внушават чувството за изключителна трудност, за недостъпност, за далечност. Този сложен “сленг” измъчва и най-добросъвестните читатели и пациенти на новоизлюпените “колумбовци”, тъй като е всъщност “език на болестите” или още по-точно – език на болни хора. Наистина само болестно състояние – мания за откривателство, – може да накара някого да забрави, че това, което уж е открил, го има на лавиците на библиотеките и е писано още преди хиляди години. За да се прикрие този факт – а именно, че нищо ново не е открито, – старото трябва да бъде наречено с нови имена, за да може невежата публика да се прехласва пред “откритието”. Само дълбок комплекс на самоунижение може да накара някого да забрави да погледне назад в историята на човешкото познание, преди да прави такива ангажиращи заявления, като това, че е открил нова наука.   

Сорокин е безпощаден, когато говори за “псевдо-операционализъм в психологическите науки”[6], за “тестомания”[7], за “тестокрация”[8], за “квантофрения” [9], за “злоупотреба със статистическите методи”, за “злоупотреба с математическите модели”, за “култ към “социалната физика” и “менталната механика”[10], за “изнамиране на “социални атоми” и  други “атомически тантурковци и дундьовци”[11], за “псевдообективизъм на съвременната социология и психология”, за “излязла от строя философия и теория на познанието на съвременните психологически науки”[12].

Американският писател-фантаст Робърт Шекли достига до още по-голям сарказъм по отношение на взелата господство в американското общество псевдопсихология и псевдосоциология. В своя антиутопичен разказ “Академията”[13] той описва общество, което използва навсякъде специален уред, нарече “психометър”, за да контролира непрекъснато и зорко всички възможни индивидуални “отклонения от обществената норма”. В разказа е описана драмата на един обикновен, абсолютно нормален човек, с временни емоционални сътресения вследствие на раздяла със съпругата си, ставащ жертва на обществената мания за “съхраняване на психичното здраве”, облечена в институционална власт. Лозунгът за “психичното здраве” става идеологическа основа за масово унищожение на личността. Обезличаването става най-желаното убежище за всеки, тъй като психометрите следят непрекъснато за “отклонения”. Всеки, който има дори най-малък елемент на индивидуализация в своето поведение, мислене, чувства, всъщност бива “засичан” от психометрите като “ненормален” и бива принуждаван да се “лекува”. Обществото налага на индивида своето репресивно здравеопазване като присъда, а не като свободен негов избор. Оправданието е, че “обществото трябва да бъде защитено от личността”. Шекли поставя големия въпрос “А кой ще защити личността от обществото?”, тъй като вместо в услуга на израстването на човека, психологията е започнала да служи на неговото смазване и унифициране.

Правя тези широки изложения на четива на други автори, защото те само подсилват стойността на книгата на Ерих Фром, който без да подлага на такъв безпощадно критичен анализ социологията и психологията, също, както Сорокин и Шекли, прави реабилитация на философския подход в психологията, психоанализата, психотерапията. Неслучайно за сънищата Фром казва следното: “Сънищата ни дават ключ към качествената страна на скритите желания и страхове, но не и към тяхната количествена страна; те дават възможност да се извърши качествен, а не количествен анализ.

Всъщност, първият, който реабилитира “философията на душата” е Зигмунд Фройд. Когато изяснява какъв “специалист” всъщност трябва да е един психоаналитик, Фройд посочва в теоретичната му подготовка най-малко следните области на знанието: религиознание (философия на религията), митология (философия на символите), антропология (философия на човека), поетика (философия на мерената реч), езикознание (философия на езика), фолклористика (философия на народното творчество), народопсихология (философия на народния дух), детска психология (философия на човешкия индивидуален генезис), изкуствознание (философия на изкуството).

Психоанализата в оригиналния й вариант[14] е философия на душата, а не “душометрия”[15], “душофизика”, “душомеханика”, “душоматематика” или “душостатистика”. Цялата тази езикова палячовщина е плод на болни души, населяващи облечени във власт човешки тела. Поради своята духовна мизерия, обаче, точно тези болни души създават и налагат като “новаторски” един болен език, който е забравил своя истински произход. Такъв език, давайки предимство на авторитарния подход в науката, разединява хората на “специалисти” и “неспециалисти”, на “знаещи” и “незнаещи”, на “компетентни” и “некомпетентни”, на “добри” и “лоши”, на “нормални” и “ненормални”. Това е език, който противопоставя хората, който поражда омраза и основания за агресия, за разрушение, за унищожение, за война.

Истинската психоанализа, напротив, обединява хората, като дава предимство на  антиавторитарния подход в науката. Знаменити са думите на Фройд, че “Психоанализата се овладява преди всичко върху себе си, чрез изследване на собствената личност.” В този смисъл психоанализата не е изкуство на богоизбрани, подготвени с изключително скъпоструващи методи в изключително труднодостъпни институти, “специалисти”, а изкуство да владееш “езика на здравето” – отдавна забравения от хората  език.

Книгата на Фром е посветена на ОБЩОИСТОРИЧЕСКАТА АМНЕЗИЯ, обхванала човешката, най-вече западната, цивилизация по отношение на простия, но вечен и универсален език на символитеезик, който обединява, а не разединява. Тя е опит да се отхвърлят авторитарните увлечения в последователите на Фройд, които използвайки езика на психоанализата, изоставят нейния автентичен демократичен дух. За съжаление, в съвременната психология демократичният патос на психоанализата все повече се подменя от автократичния патос на “експертокрацията”.

Здравеопазването от общочовешка философия, достъпна за всеки нормален човек, защото почива на относително прости, но вечни, истини се превръща в изключително сложна, тясноспециализирана практика, която от търговска гледна точка главно се стреми да бъде печеливш бизнес. Здравеопазването започва да се отдалечава от същността си – превенцията, т.е. предотвратяване на болести, болестопредпазването. Обществото сякаш започва да се надпреварва в причиняването на болести, за да има какво да лекуват “специалистите”. Запазването на работните места на лекарите става приоритет, който изпреварва по важност запазването на здравето на хората, обслужвани от тези лекари. Т.е. особено през ХХ-ти век здравеопазването престава да бъде философия на здравето, а се превръща в производствен отрасъл, в който икономическите закони вземат надмощие над нравствените, техническите над човешките. Мисълта за материалната издръжка на “специалиста” застава пред мисълта за здравето на пациента. “Специалистите” постепенно вземат надмощие над хората. Медицината започва да служи не на здравето, а на болестите.

Изключително трагични са последиците за човешката цивилизация от забравянето на първоначалата на всяко нещо, а когато става дума за забравяне на началата на духовното здраве на хората и първите традиции в тяхното опазване, бъдещето на човечеството изглежда много мрачно: ако хората забравят своя най-универсален език, единствения език, на който могат абсолютно всички хора да се разбират – езика на символите, – то тогава човечеството няма нормално бъдеще. Тогава в него ще вземат надмощие хората с болни души, болният език изцяло ще замени здравия, лъжата изцяло ще изгони истината, а психопати[16] ще съдят здравите хора, водени от лицемерно благовидни декларации за “опазване на общественото благо и психичното здраве”.

Всъщност книгата на Фром е връщане към истинската природа на здравеопазването в синтеза между медицината и философията. Тя е освобождаване на човека от “празните мнения” на псевдоспециалистите. Нейният духовен патос връща читателя към мъдростта на Епикур: “Човекът, който следва природата, а не празни мнения, е независим във всяко едно отношение”. Ето защо, ако човек следва собствената си природа, няма сила, която да го отклони от истината, свободата, любовта, здравето и щастието.

 

  1. Болното мислене и фалшивите авторитети.

И все пак откъде тръгва болният език? Кои са неговите признаци?По какво може да се различи болната душа от здравата, без да се използват модерните “психотехники” и “психотехнологии”? Възможно ли е изобщо да се установи някакъв надежден критерий за откриване на “менталните”, т.е. умствените болести? Не съществува ли възможност маниите на псевдопсихологията да бъдат заменени с мании на псевдофилософията?

Тези въпроси, а и много други трябва да бъдат вземани предвид винаги, когато се говори по въпроса за болестите на душата. Според мен, разбира се, съществува възможност на мястото на псевдопсихологията да се настани псевдофилософия. Това дори не е въпрос на възможност, а на утвърдена практика при всички “философи”, които отричат правото на тъй наречените “частни” науки (включително психология и социология) да имат самостоятелен обект и предмет на изследване. Такъв един подход прилича на авторитарния “бащински” подход на родителя в семейство, което се ръководи от непоклатимия и страховит авторитет на Бащата. Философията, макар и да е начало на частните науки, престава да бъде философия, когато демонстрира високомерно позьорство и подценява собствения път на развитие на своите “деца”.

Псевдофилософията не е по-малко опасна от псевдопсихологията и псевдосоциологията, тъй като тя пренебрегва истинските открития, направени от нейните “деца”, частните науки, поради своеобразна ревност и завист. Жизнеността на частното знание, изразяваща се в неговото динамично развитие, обаче, има ограничени предели, ако съответните частни науки “забравят” своя философски произход, т.е. ако забравят за цялостността, универсализма и трансцендентализма на своите първоначала. Това ще рече, че частното знание страда от детския комплекс да “засенчи” някогашната слава на своя “родител” – философията, за да може да го “шашне” и накара да го признае като самостоятелно знание. Срамът от частнонаучното  знание не може да бъде преодолян със срам от общофилософското знание. Родителският авторитаризъм не може да бъде преодолян чрез детски авторитаризъм. Нито обратното.

Фром е автор, който поставя акцент на антиавторитарния подход, ценности, структура и нагласи във всяка една сфера. Той реабилитира древноримската максима „Подлагай всичко на съмнение”, като я избавя от граничещото с нихилизъм скептично начало и я утвърждава в градивното: “Няма такова нещо, което да не заслужава да бъде изследвано отново и точно от теб самия, независимо че много други преди теб вече са го правили.” Т.е. няма страшно в това, ако и ти самият станеш баща, защото само тогава ще можеш да отхвърлиш наистина онези неща, които не си харесвал в отношението на твоя баща към теб. Това важи и за личното развитие на индивида, и за социалното на обществото, и за взаимоотношенията между науките. Само от синтеза между родителите и децата се ражда здраве, защото от опита на първите и ентусиазма на вторите се появява възможност за взаимно допълване, а не за взаимно ограбване. Философията дарява частните науки с вечни “инструменти” за анализ, а частните науки даряват своята “майка” с нови обекти за обработване, с нови територии за овладяване. Само от синтеза на общофилософското и частнонаучното знание може да се получи истинско познание. Само във взаимната любов на бащата към сина и на сина към бащата свободата може да израстне от две по-низши и по-слаби независимости до една по-висша и по-силна взаимозависимост.

Само от подлагането на собствен критичен анализ на всеки минал авторитет може да се появи здравото мислене. Когато съществуват “непоклатими авторитети” (били те Христос, Маркс, Фройд, Юнг, Фром, Спенсър, Попър, Сорос, Мак-Донълдс, Мики-Маус, Ферари, “Манчестър Юнайтед”, Холивуд и т.н.), това означава само едно – че вътре в душата на човека всичко се клати, че няма вътрешна устойчивост, че човешката душа боледува, не може да намери спокойствие. Вечната зависимост от външни авторитети е придружена от вечно вътрешно неспокойствие. Фром в тази връзка пише:”Ако трябва да вземете решение, ако не можете да се справите с трудностите, тичайте при родителите си, тичайте при който и да е авторитет; те ще ви кажат какво да правите, те ще ви спасят – дори ако цената за това нещо е вечната ви зависимост и нещастие.”

Следователно, може би, най-важният критерий за това, че една човешка душа боледува или е на път да се разболее е неумението на човека да се опре на самия себе си, неспособността му да се подготвя за самостоятелен живот във всяко едно отношение. А първия акт на тази подготовка е самостоятелното мислене. Не умееш ли да мислиш сам, със собствената си глава, дори да владееш по някакъв начин (политически, икономически, военен, психологически, моден, лингвистичен и т.н.) целия свят, то ти си душевно болен човек, страдащ от мания за световно величие и господство. Защото нуждата от “авторитета” на чуждото възхищение, подчинение, послушание, покорство, зависимост и т.н. е всъщност психологически признак, че вътре в душата си неспокоен, болен човек. В това отношение Ерих Фром просто припомня забравената максима на Епикур, че “Самодостатъчността е най-голямото от всички богатства.” АВТОРИТЕТЪТ НА СОБСТВЕНИЯ РАЗУМ И НА СОБСТВЕНИТЕ ЧУВСТВА Е ЕДИНСТВЕНИЯТ КРИТЕРИЙ ЗА ДУШЕВНО ЗДРАВЕ. Само доверието в собствените сили може да възстанови неравновесието – само като бъдат разклатени всички външни авторитети, само като бъде открито, че тяхното възвеличаване повече отнема на човека, отколкото му дава, само тогава може да се утвърди вътрешната непоклатимост.

Фром провежда този принцип и по отношение на разбирането на сънищата. Неслучайно той следва уроците на своя учител Фройд, който винаги най-напред се обръща към пациента за негово собствено тълкуване на своите сънища. Ако хората си припомнят забравения навик да се доверяват най-напред на собствения си разум, чувства, интуиция, те ще съумеят да се оттърват от фалшивите авторитети и от душевните болести. Това е общофилософският критерий за връщането към здравето. “Здрав дух в здраво тяло” са казвали спартанците, а не “Удобен дух в удобно тяло”, както е кредото на много съвременни психотерапевти.

Личното удобство и личното здраве са твърде различни неща. Често пъти неудобствата, които изпитваме, тревогите, които чувстваме, напрежението, в което се намираме, не са наши врагове, не са наш проблем. Те по-скоро са наши съюзници, които искат да ни предупредят за необходимостта от промяна, за това, че може да сме заобиколени от враждебна среда или че водим нездравословен начин на живот.

Фром косвено задава въпроса “За кого трябва да бъде удобен човекът?” За себе си или за другите? Нима сънищата, в които ние сме голи или до някаква степен полуголи, са признак, както ги тълкуват Фройд и Юнг, на нещо нездраво в самите нас? Или, напротив, точно чувството на неудобство, което изпитваме в съня си от собствената ни голота пред другите хора, е предупреждение, че изпитваме неудобство от своята истинска същност: “Голотата, например, може да символизира правдивост. Да си гол може да означава, че не си неискрен, а да си облечен може да символизира онези мисли и чувства, които другите очакват от нас да имаме, макар че те всъщност не са наши собствени чувства и мисли. Следователно голото човешко тяло може да символизира действителната същност на личността, облеклото може да символизира социалната същност, чиито мисли и чувства са подвластни на установения културен шаблон. Ако на човек му се присъни, че е гол, неговото съновидение може да изразява желанието му да бъде самия себе си, да престане да се преструва, а изпитваното насън притеснение от собствената голота може да отразява неговия страх от неодобрението от страна на другите, в случай че той се осмели да бъде себе си.”

Общофилософският критерий за душевните болести може да бъде подкрепен от частнонаучния, психологически, критерий, свързан с неумението да одобряваме себе си, да се харесваме на самите себе си, в частност неумението да харесваме и да се наслаждаваме на собственото си тяло. Душа, която не е в покой, е свързано и с тяло, което не е в покой. Голото ни тяло, вместо повод за радост и гордост, се превръща в повод за безпокойство и чувство за вина. Голотата, в една изкривена култура и цивилизация, се превръща в нещо, което предизвиква или символизира неодобрението на другите. Защото това, най-малкото, означава да забравиш какъв си се родил или какъв влизаш в банята да се къпеш, или какъв се любиш[17]. Да приемеш голото си тяло[18] е един частен признак на способността да приемеш себе си, т.е. един частен признак на умението да си здрав. Да не приемаш голото си тяло е един признак на неумението да си здрав.

 

  1. Здрав сън, здрава душа, здраво тяло.

Тъй като съществуват тълкуватели, които в спартанското кредо “Здрав дух в здраво тяло” съзират протоидеята за бъдещият тоталитаризъм в обществото, ще ми се да разсея техните съмнения със следните разсъждения. Вярно е, че казармата е спартанско изобретение. Вярно е, че спартанците не са познавали демокрацията. Вярно е, че са цивилизация, която е била обречена на гибел и наистина е била унищожена. Но не е вярно, че девизът за нуждата от синтез между здравото тяло и здравия дух е погрешен девиз. По-скоро е вярно, че самите спартанци не са съумели да постигнат наличието на истински здрав дух, а са имали привидно здрав дух. Защото, най-вероятно, техните сънища са били неспокойни, иначе не биха тренирали почти денонощно за бъдещи военни действия. Да надникнем в тяхната душа през деня и през нощта.

Денят на спартанците протичал в непрекъснати упражнения, симулиращи една вероятна война[19]. Чувството за несигурност, почти параноидалната обществена нагласа карали спартанското общество да издигне в култ личността на военния, т.е. една болна личност. Защото военният никога не разполага, ако е истински военен, със спокойствие – той вечно съзира някакви минали, сегашни или бъдещи врагове. Иначе неговата мисия не би имала смисъл. Ето защо, според мен, в душите на спартанците е имало непрекъснат страх за бъдещето, който прикривали чрез непрекъснати усилия да изглеждат смели. Мисля, че тъй нареченият “подвиг при Термопилите” на неколцината спартанци, които задържали многохилядна вражеска армия, е израз на невероятна групова психоза, в която се проявява пълната откъснатост на спартанците от реалния живот. Защото независимо от този подвиг, спартанците не оцелели нито индивидуално, нито социално. Защото една саможертва има смисъл само тогава, когато нещо оцелее след нея. Иначе тя не е спасяваща саможертва, а безсмислено самоубийство.

Сънят  на всеки от нас поставя големия проблем за действителното, а не за привидното ни здраве. Спартанците са били привидно, а не действително здрави, тъй като не обръщали внимание на духовното здраве в неговия цялостен смисъл. Те по-скоро разглеждали “здравия дух” като синоним на “военен, непреклонен, твърд, упорит” дух. А това не покрива понятието “здрав дух”. Защото агресивността, която винаги придружава и отличава военния дух от другите, е всъщност признак за наличието на вътрешна несигурност, на вътрешни конфликти. Убеден съм, че спартанската цивилизация не би загинала, ако признаваше и други страни на човешкия дух като толерантност, умереност, спокойствие, нежност, хармония, самодостатъчност, дълбочина, доброта, милосърдие, отстъпчивост, смиреност, гъвкавост и т.н. Спартанците не биха изчезнали като цивилизация, ако техният девиз беше “ЗДРАВ СЪН НА ЗДРАВА ДУША В ЗДРАВО ТЯЛО”.

Те пренебрегвали онези занимания с духа, на каквито се посвещавали атиняните, защото ги смятали за “безполезни” – “какво дават поезията, музиката или философията на войника?!”, не разбирайки, че така изграждат едностранчив и ограничен дух. Поради това и не били способни да разберат посланието на Синезий от Сирена, според което “…ние не спим просто, за да живеем, а за да се научим да живеем добре”.

Не разполагам с “машина на времето” и не мога да надникна в сънищата на тогавашните спартанци, но по тяхното поведение и съдба съдя, че не са били здрави, спокойни сънища. А това е свидетелство за наличието на корозия на личността на спартанеца, за едностранчиво и погрешно развитие на нейния потенциал, което и в крайна сметка довело до гибел неговото тяло.

Но как да спим спокойно, след като не можем да заповядваме на съня си да бъде какъвто и да е? Как да имаме здрав сън, за да имаме здрава душа и здраво тяло?

 

  1. Езикът на здравето и здравият човек.

Най-напред искам да уточня, че не сънищата са първопричина за наличието на здрава душа, а обратното – истински здравата душа е причината за здрави сънища. Т.е. здравият човек сънува спокойни сънища. Т.е., както се изразява самият Фром, “сънищата са като микроскоп, през който наблюдаваме скритите процеси в своята душа.” Те са само средство за истинска проверка дали душата ни е здрава. Те не са причина, но могат да бъдат предупреждение, че нещо с нея не е наред, че нещо трябва да се направи или да спре да се прави. Сънищата отварят “вътрешните очи” на човека – очите към собствената му душа. Тъй като са неподвластни на съзнателния контрол на човека, както оптическата леща на микроскопа е неподвластна на субективното желание на гледащия през микроскопа тя да има едни или други параметри, сънищата осигуряват обективен достъп до скрита за съзнанието информация за вътрешния свят на човека. Ти можеш да смениш лещата на микроскопа и да наблюдаваш по-добре с новата леща, но сънищата си не можеш да смениш, ако не промениш собствената си личност, начина си на живот, тъй като сънищата са част от живота на личността – може би най-истинската нейна част.

Същото важи и за човешкото тяло. Често пъти то ни безпокои с необясними на пръв поглед неща – неочаквано главоболие, болезнено сърцебиене, повишено или понижено кръвно налягане, световъртеж, задушаване, прилошаване, прималяване, присвиване, болки в корема, болки в гърлото, болки в гърдите, болки в кръста, бодежи, изтръпване, сковаване, вледеняване, парене, гадене, подвигане и т.н., и т.н. Това са тревожни неща, или както се изразяват много лица със специална, но без философска подготовка (психиатри, невролози, психотерапевти, психолози), това са “симптоми на някакво психогенно заболяване”, когато самото тяло при функционално-структурен анализ не покаже видими отклонения от общоприетите норми.

Всъщност симптомите са също своеобразен, телесен “микроскоп”, чрез който човек може да разбере какво наистина става в душата му. Привидното спокойствие се разклаща от телесни симптоми, например, защото човек до някакъв момент така и не е намерил време да започне отдавна отлаган разговор със себе си. Ето защо, от психоаналитична гледна точка, симптомите не тревожат, а подпомагат човека да открие наистина тревожните, скрити от съзнанието неща. Симптомите са език, насочен от несъзнаваното към съзнанието на човека, но език, който иска да бъде преведен на езика на несъзнаваното, т.е. на забравеното здраве. Те са телесно напомняне, че сме се занемарили, пренебрегнали, поели по погрешен път. Ако сме забравили стария език на здравето, може би езикът на болестите ще ни стресне! Ако не умеем да пазим здравето си, то поне, когато сме застрашени да го загубим, има шанс да започнем да се учим да го връщаме!

От гледна точка на симпатиите към дзен-будизма и философската нагласа на автора на “Забравеният език”, полезно е да се знае, че той прилага в психоаналитичната практика известната максима на будистката философия, че “Когато се изправиш пред смъртта, времето спира”. В тази ситуация, когато животът ти е пред раздяла с теб, от теб се изисква максимална отговорност и максимално взиране в себе си. Животът изисква всичките ти сили да се концентрират в едно – борба за неговото съхранение. Това е особено завръщане към живота – завръщане с помощта на диханието на смъртта. Нещо подобно се получава и със симптомите. Пред лицето на болестта човек спира да се преструва, че “всичко е наред”. От него симптомите изискват да събере силите си за една цел – да върне в себе си напускащото здраве. Това е особено завръщане към здравето – завръщане чрез диханието на болестта.

Ето защо първият урок от езика на здравето се състои в това да познаваме езика на собственото си тяло и вярно да превеждаме неговите послания. Здравият човек, когато го заболява глава, не бърза да глътне широко рекламираните хапчета против главоболие, а се опитва да отговори на въпроса “Защо, заради какво тялото ми се държи по този начин, какво ме предупреждава, какво иска да ми каже?”

Един от множеството уроци от езика на здравето е научаването на действителния смисъл на нашите сънища. Да се научим да ги разбираме, но не в буквалния им, механично-вулгарен смисъл, а в тяхното символно значение – това е един от най-важните елементи от езика на здравето. Здравият човек, например, когато е сънувал кошмар, не се спира до породеното от този кошмар безпокойство и не се старае да го забрави колкото се може по-скоро. Той се ръководи от древноюдейската мъдрост, че “Сън, който не е разбран, е като писмо, което не е разтворено.Кошмарът в живота насън не е непосредствена опасност за човека, а предупреждение за наличието на такава в живота наяве.

Здравият човек не бяга от тревожните симптоми и кошмарните съновидения като от заплаха, а се старае да извлече максимално от техните “уроци”. Той изостря, а не притъпява сетивата си, повишава своето самонаблюдение, а не го изоставя. Здравият човек се залавя за себе си, “ремонтира” се, а не напуска собствената си същност, унесен в псевдополезните съвети от типа “Не обръщай внимание!” Напротив, здравият човек гледа на тревожните симптоми и сънища като на вестители, които му казват “Не си обръщаш достатъчно внимание. Повиши вниманието си!” Епикур в тази връзка казва: “Появата на някои телесни страдания ни помага да се пазим от подобни на тези страдания.” Разбира се, Епикур има предвид здравите хора, които не са осакатили необратимо собствената си сетивност.

За да не се получи така, че читателят да си помисли, че здравият човек е взрял се единствено в себе си и вцепен от това самовглеждане индивид, ще подчертая следното: вглеждането в себе си ни най-малко не означава затваряне на сетивата за външния свят. Напротив, точно и само вглеждането в себе си дава възможност на човека да отхвърли от познанието за околния свят несъществените и илюзорните неща. Първите успехи в това отношение започват с отхвърлянето на първите илюзии относно собствената ни личност. Колкото по-добре опознаваме самите себе си, толкова по-добре разбираме света около нас.

Здравият човек умее да слуша. Той усвоява това умение, най-вече като слуша вътрешната си природа, вътрешния си глас, гласа на своето несъзнавано, гласа на своите съновидения, гласа на своето тяло. Човек, който е жаден за разговор със самия себе си и с нетърпение и любов се отдава на размисъл, умее, когато е с други хора, повече от всеки друг, да чуе истинските гласове на тези хора, дори, когато те мълчат.

Здравият човек умее да разпознава гласа на собствената си интуиция, гласа на вътрешния си опит. Той не е роб на рационалните логически закони, той използва цялостността, включително и абсурдите, и парадоксите в живота за своето щастие.

Здравият човек не унива, когато предварително планираните и логически обосновани задачи се провалят. Напротив, той използва този “провал” за нов възход на вътрешните си умения, за разширяване на досегашната си картина за света. Той гледа на собствените си провали с известна игривост, т.е. без обида, а с очакване за нова “игра”. С други думи, за здравия човек провали не съществуват – съществуват само нови уроци за собствената му несъвършеност.

Всъщност, основното качество на здравия човек е способността му да се подчинява единствено на собствената си природа – мислене, чувства, желания, мечти, фантазии, надежди, принципи и вяра. Тук психоанализата опира до будизма с неговото прозрение за кармата: всичко, което ми се случва, е за мое добро, защото произтича от собствените ми дела. Ако в този живот не виждам причини, това означава, че още не съм открил безсмъртието на собствената си душа. А открия ли го? Тогава няма как да бягам от собствената си отговорност, произлизаща от хиляди прераждания. Аз съм се прераждал, а не някаква абстракция на живота. И тук будизмът дава на психоанализата възможност да обърне западния човек към истинската свобода: аз съм отговорен, защото съм свободен. Отговорен съм за всеки свой избор – и осъзнатия, и неосъзнатия. И в този, и в предишните животи. И отново ще стана свободен, само ако понеса всички последици от собствените си дела – и днешни, и минали. Всъщност ДУХОВНАТА СВОБОДА Е ОСНОВАТА НА ДУШЕВНОТО ЗДРАВЕ. А духът е безсмъртен и нямаме право да го принизяваме до равнището на нещо преходно. Душевно здрав човек е онзи, който се издига до равнището на безсмъртния дух. 

 

  1. Здрави лекари – здрави пациенти. Здрава медицина – здраво общество.

Когато страдащият влезе в кабинета на лекаря, веднага пред специфично изпитание биват поставени и двамата. Лекарят трябва да издържи проверката дали ще подходи към страдащия, забравил или помнещ древната максима, че “Лекарят лекува хора, а не болести”, а страдащият трябва да издържи проверката дали ще подходи към лекаря, забравил или помнещ древната максима, че “В лечението участва цялата личност на лекаря, а не само неговите медицински знания.

Лекар, който убеждава своя пациент, че трябва да се откаже от определени вредни навици, но в същото време поддържат абсолютно същите, та дори и по-вредни, навици, не може да лекува резултатно. Несъзнаваното в душата на пациента работи, независимо от цензурата на експертната власт, която институционалната роля на лекаря упражнява върху съзнанието му. Сънищата на такъв един пациент често показват самия лекар като болен човек, а пациента като негов лекар. Това “обръщане на ролите” всъщност подсказва решението, което трябва да вземе пациентът – да не слуша псевдомедицинските съвети на специалиста, а да потърси друг лекар. Защото, когато личността на лекаря боледува, неизбежно боледува и неговата медицинска роля. Не може с цигара в уста да проповядваш въздържание от тютюнопушенето!

Недостатъчната резултатност на лечението на редица лекари е производна от неубедителността в излъчването на тяхната човешка личност. Когато пациентът влезе и вижда неуверен, колеблив, несигурен, грохнал под тежестта на постоянни болести “лекар”, той самият бива разколебан от неизбежните мисли: “Как може да те лекува човек, който самият себе си не може да опази здрав! Все едно на стража да сложите заспал човек. Как да те лекува човек, който не се вслушва в езика на своето собствено тяло! Все едно да поверите живота си на гробаря, чиито доходи зависят от броя на умиращите в съответното населено място.” Става дума за това, че ЗДРАВЕ МОЖЕ ДА СЕ ПАЗИ ОТ ЗДРАВИ ХОРА. Искрената грижа за здравето на пациента започва от грижата за собственото здраве на лекаря.

В този смисъл само здрави хора, изпълняващи великата мисия да бъдат лекари, могат истински да лекуват, дори и да не притежават надути титли и суперлуксозни кабинети. Страдащият, пациентът, стоейки пред дилемата или да изпусне, или да върне отиващото си здраве, е много по-способен от всеки друг да разбере кой е истински лекар.

Разбира се, в едно общество общественото мнение може да играе чудовищна роля по отношение на съдбата на цялата лекарска гилдия. Това тиранично и капризно нещо, каквото е общественото мнение, може да издигне в култ некадърния, но облечен в титли и власт, лекар, стига зад него да застане Държавата, Партията, Лекарският съюз и други институции. Но това винаги е само временно явление, защото в крайна сметка обществото като цяло се разболява от това, че не цени истинските си лекари, а се кланя на псевдолекари. Ето защо здравето на медицината в едно общество зависи от здравето на самото общество. Колкото по-здрави са хората в едно общество, толкова по-добри лекари те имат, а не обратното. В никакъв случай здравето на обществото не зависи толкова много от лекарите, колкото здравето на лекарите от здравето на обществото. Общество, което преследва способните и кадърни лекари, само подкопава собственото си здраве. Защото лекарите могат да те предупредят, че има опасност за здравето ти, могат да ти помогнат да оздравееш, но не могат да свършат главната работа вместо теб – борбата ти за здрав живот в здраво общество. А тази борба започва от борбата за “Здрав сън на здрава душа в здраво тяло”. Само такъв човек, който е способен да води такава борба, само той е способен и да различи истинския лекар от шарлатанина с диплома. Защото лекарската диплома не прави един човек лекар и онези пациенти, които наистина мислят за здравето си, напускат и повече не посещават онези лекари, които не умеят да лекуват, въпреки притежаването на документ за правоспособност да практикуват лекарската професия. Въпреки официалните заключения за “добра лекарска практика”…

Само езикът на здравето и неговото владеене могат да направят един човек истински лечител – лекар. Ако човек владее простите и най-общи правила на здравия живот, то няма да има нужда да знае и владее свръхсложните и свръхспециализирани подробности, които дават самочувствие на специалистите лекари. Последните по-скоро са специалисти по връщане на здравето, а не по неговото запазване. И като такива те много повече знаят за болестите, отколкото за самото здраве. Ето защо и не държат толкова много за собственото си здраве. Те знаят как да си го върнат, но често пъти не знаят, как да си го запазят. А дали си връщат истинското здраве или връщат нещо привидно? “Нормите”, които лекарите включват в своите класификатори, винаги са твърде условни и никога не могат да претендират за абсолютна сигурност. В това отношение те се оказват много по-неподготвени, защото здравето като такова е далеч по-неизследван от тях обект, отколкото болестта. Те по-добре познават езика на болестите, отколкото онзи на здравето.

 

  1. Що е език на здравето? Здравото мислене и авторитетът на истината.

Когато тялото ме боли, то ми говори нещо. Когато си казвам “Тази болка не е важна”, аз всъщност пропускам една възможност за контакт, за общуване с онова от себе си, което не е подвластно на модата и обществените капризи – моята вътрешна природа.

Така започват всички болести – лека, полека. От една болежка тук, от втора болежка там, докато собствената ни глухота и слепота ни натикат или в болницата, или … на седем стъпки под нея. Близък човек ми казва, че ме бива по черния хумор. Аз мисля, че няма нито “бял хумор”, нито “черен хумор”. Просто сме отвикнали да се смеем от сърце във всеки възможен момент. Природата ни е дарила с този защитен механизъм – смеха, но го използваме само … по лекарско предписание. Впрочем, познавам един лекар, който все повече нарушава колегиалната етика на собствената си гилдия и напоследък взе да се смее и без рецепта… От което пък тялото му започна да печели.

Езикът на тялото, езикът на сънищата, езикът на собственото ни Аз, на неподправеното, неокастреното, ненапудреното, нецензурирано, непокорно Аз – това е езикът на здравето. Защото болестта започва от мисълта, в която ние позволяваме на околната среда да отнеме от слънчевата светлина на собствения ни разум: “Щом така казват всички останали, значи аз греша.” Болестта започва от онази предателска мисъл, с която ние покорно свеждаме глави пред диктатурата на общественото мнение: “Ако се осмеля да мисля и говоря самостоятелно, другите ще ме отхвърлят”. Защото грижата за здравето не е отговорност на лекаря, а на човека. Грижата за здравето е наша собствена отговорност, така както и грижата за истината е наша собствена отговорност, така както и грижата за свободата е също наша собствена отговорност. При това наша лична индивидуална отговорност. Независимо от това дали целият друг свят е полудял, разболял се или поробен.

Болестта започва от робския начин на мислене. Винаги ми е ставало тъжно от наблюденията си, при които съм установявал, колко млади и хубави момичета и жени вървят прегърбени като грохнали бабички, изкривени под тежестта на собствените си мисли: “Не трябва да вървя изправена, защото хубавото ми и жадно за обич тяло ще предизвика хорската завист и одумки”?! В колко милиони мъже и жени работи срамът от собственото тяло? Колко много красота се крие по света, само защото нейните собственици смятат, че да си красив е позволено само на платените топмодели и манекени!

Винаги съм се изпълвал с тъга, когато съм чувал стотици и хиляди хора да казват: “Тия в София (т.е. политиците, “големците”) не могат да го измислят, та ние ли?” Колко човешка мъдрост се погребва под тежестта на такива робски мисли? Колко човешко щастие остава неосъществено!

Това е така, защото повечето хора, които са носители на езика на болестите, се страхуват от цялостността на езика на здравето. Защото цялостността означава и способност да се гневиш, да се разяриш от лъжата, да се съпротивляваш на инерцията, да се бориш срещу робските традиции и натиск. Здравият език често пъти не се изразява тихо, често пъти той крещи, той тревожи, той безпокои, той не дава покой. А това изглежда неудобно, притесняващо. Да, здравето притеснява, защото изисква дейност, изисква усилия, докато болестите нищо не изискват освен бездейно оставяне на течението на събитията.

Ерих Фром казва: “Когато се установи съчетание на покорство и господство, яростта следва по необходимост. Ако беше позволено гневът да се усеща на съзнателно равнище, той би могъл да бъде основата за един здравословен протест; той би довел до преориентация към самозащита и в крайна сметка, към свобода и зрялост.”

Вярвам, че истината много повече може да бъде защитена от нашия гняв, отколкото от нашето примирение. Вярвам, че нашето здраве също може да бъде защитено в много по-голяма степен от способността ни да защитаваме истината, отколкото от малодушното ни скриване “на завет”.

Ще завърша този особен послеслов със стихотворение, посветено на езика на здравето и по-специално на неговата гневна част. То отразява вярата ми, че здравето преди всичко означава правдивост и цялостност на нашата душа, на нашите преживявания, на нашите мисли, на нашите чувства, желания, фантазии, мечти, сънища. Лично за мен болестите са израз на потиснатия гняв на собственото ни тяло. И ако владеем езика на гнева, то няма как да не опазим собственото ни здраве и щастие.

ДА СДЪРЖАМ ЛИ ГНЕВА СИ?

 

Гневът не ти е враг –

за болката е микроскоп.

Показва точно важен праг,

на който пише СТОП!

 

Гневът не ти е враг –

другар е справедлив.

На съвестта – приятел драг,

пробужда в теб живота сив.

 

Гневът е твоята защита

против неправдата зловеща.

Гневът и срещу ръжена рита

зарад истината веща.

Гневът е твой побратим –

клетва ти е дал.

Той помощник е нещатен –

никога не би предал.

 

Не потискай ти гневът!

Не запушвай му устата!

Болката прогонва – туй му е нравът,

дръж го само късо за юздата.

 

Гневът е шумен, но правдив –

говори силно, но говори ясно.

Щом говори, туй показва, че си жив

и нима това не е прекрасно!

 

31 декември 1999 г.- 12 декември 2004 г.,

село Бистрица, Благоевградско

[1] В книгата си “Политическите митове и реалности” съм анализирал подробно въпроса за цялостната значимост на идеите на Карл Маркс в политическото, а и не само политическото битие на хората от ХХ-ти век. Тук само ще добавя, че наскоро прочетох в пресата за една световна класация на човека на хилядолетието – т.е. за най-значимата фигура през последните хиляда години. С радост открих, че на първо място стоеше името на Карл Маркс. Разбира се, този “рейтинг” само узаконява публично отдавна известната на малцина негови истински духовни последователи истина, че историческото значение на един човек може обективно да бъде оценено много след неговата телесна смърт. В личен план съм удовлетворен заради това, че през годините на най-голямата антисоциалистическа истерия в България (1990-1992)  не се отказах от правото си да не се поддавам на външния натиск и да слушам повече вътрешния си глас – струва ми се, обаче, че този моден и несигурен трик с рейтинга в по-далечно бъдеще ще бъде придружен и от по-сериозни оценки (бел.пр.).

[2] Става дума за “Тълкуване на сънищата” от Зигмунд Фройд, издание на Евразия, 1993, “Върху природата на сънищата” от Карл Юнг, издание на Евразия-Абагар, 1994, и “Тълкуване на сънищата” от Пиер Дако, издание на Колибри, 1999.

[3] Обикновено не се знае, че първата модерна катедра по социология в САЩ е създадена от него.

[4] Терминът е на Сорокин.

[5] Виртуозен в това отношение е ученикът на Фройд – Карл Густав Юнг, при когото някои четива, за да бъдат разбрани, трябва да бъдат четени със специален допълнителен речник в ръка. В тази книга се усеща критичният патос на Фром към Юнг – у втория се наблюдава точно нещо като “откривателски комплекс”, сякаш Юнг изпитва някакъв срам, че е бил ученик на Фройд и до такава степен трябва да се откъсне от своето минало, че това да бъде “изтласкано” в най-мрачните дълбочини. В една от последните си книги “Анатомия на човешката разрушителност” Ерих Фром майсторски разкрива част от психологическите комплекси за непълноценност, които карат на моменти Юнг да забравя за своя теоретически произход.

[6] Става дума за злоупотребяването с аналитичната страна на всеки изследователски процес – раздробява се изследвания обект, като накрая, при получаването на различните му съставни части, се забравя от какво цяло се е тръгнало. Т.е. операционализмът раздробява обекта на изследване на нови обекти на изследване, без да се търси техния синтез, а по този начин всъщност не се получава никакъв напредък в познанието, има само имитация на напредък. Всъщност има разпадане на познанието в един хаос от частични факти, които са несвързани помежду си от някаква обща логика, идея, цялостност.

[7] Става дума за увлечението по изобретяването и използването на психологически тестове, които се превръщат в своего рода психологически трибунал над хората, подложени на даден тест. При това психолозите с неохота говорят за различните дефекти на различните тестове.

[8] Става дума за превръщането на тестовете в нещо като съдебна процедура, в нещо като “пета власт”, от чиято преценка може да се променя човешкия живот. Получава се така, че вместо съвременната психология да служи на човека и неговото щастие, то човекът бива принуждаван да служи на психологията и да жертва своето щастие за някакви химерни “научни резултати” – психологията се превръща в ужасно средство за упражняване на експертна власт.

[9] Става дума за това, че в психологията навлиза нещо като “псевдоматематика”, която издига в култ нумерологията, изчислителните методи, количествените критерии в такава неколичествена област като човешката духовност. Квантификацията (прилагане на количествен подход, подлагане на изчисление) в психологията, според Сорокин я лишава от нейния хуманистичен заряд и “разцепва” самата психология на две: едната половинка все още признава, макар и твърде слабо, че психологията трябва да служи на човека и че човекът не подлежи на изчисление, но другата половинка, тъй като служи на съвременното производство, в което изчисленията са неизбежни и необходими, разглежда човека като изчислима величина и я подлага точно на такива “математически” процедури. “Квантофрения” е дума, която произлиза от “шизофрения” и “квантификация” и означава “лудост в науката, мания по количествените изчисления”.

[10] Става  дума за механистичното пренасяне в социологията и психологията на термини и понятия от физиката и нейните дялове, което води до обезсмисляне и редукционизъм (опростенчество) на самата социология и психология.

[11] Тук критиката на Сорокин е насочена към социометричните залитания на Морено – известно е на не много специалисти в областта на психотерапията, че бащата на психодрамата (Джейкъб Морено) е имал редица сериозни параноидални прояви, което допълнително обяснява някои страни от “колумбовските” му увлечения.

[12] Става дума за това, че социологията и психологията, в несъзнавания си срам от “остарялата си майка” – философията, не забелязват нейния самостоятелен живот и нейните собствени постижения в областта на философията и теорията на познанието, поради което си служат с демодирани и отдавна остарели и негодни заместители в тази област. А това ги прави “слепи” при обяснението на самите емпирични данни, които се получават, тъй като тяхното обяснение е неадекватно. Получава се така, че без “старата си майка”, философията, “младите деца”, социологията и психологията, “не знаят какво вършат”, макар че много неща могат да правят. Т.е. не умеят да виждат причините и последиците от нещата, с които се занимават.

[13] Робърт Шекли, Събрани разкази, том 2, 1996, “Мириам” ЕООД, София, с.150-174.

[14] Подчертавам “оригиналния”, защото след смъртта на Фройд, през втората половина на ХХ-ти век психоанализата в редица институционални свои форми се превръща в нещо като “партийно направление”, като “партийно средство” за раздаване на оценки за “нормален” или “ненормален”.

[15] “Психе” е гръцката дума за “душа”, т.е. “психометрия”, буквално преведена, означава “душометрия”.

[16] Всъщност точно това става с тенденцията светът да се управлява от една единствена суперсила – САЩ. Само психопати могат да се стремят да обхванат и стандартизират един толкова многообразен свят, превръщайки го в особен концлагер.

[17] Все още много са хората, които не смеят да се любят голи, а го правят с полуоткрехнати дрехи…

[18] Още като дете винаги ме е привличала човешката голота. Винаги съм усещал някаква топлина да се излъчва от човешкото голо тяло. Разбира се, строгата психоаналитична традиция би разглеждала тази нагласа като неизживяна симбиоза с тялото на майка ми, установена в кърмаческия ми период. Може до определен етап и да съм страдал от симбиотичната нагласа да търся топлина от чуждото човешко тяло, но няма да забравя радостта, която изпитах, когато като студент отидох в Несебър на нудистки плаж. Преодолявайки първоначалното смущение от вероятните погледи на околните лежащи по плажа, посвещавайки се на собствените си усещания за топлина и цялостност, за непосредствен контакт с въздуха, водата, пясъка и слънцето, аз усетих някакво освобождаване. Сякаш някакви вериги паднаха от душата ми. Да плуваш гол във въздуха и морето се оказа необичайно красиво приключение…

[19] Нещо подобно се прави в американската армия, която се дресира непрекъснато да бъде готова за военни действия, тъй като “врагове на американските интереси има навсякъде”… Или, ако практически няма такива, то тогава ще бъдат намерени, ще бъдат създадени…

Related posts

ДА ПОДАДЕМ РЪКА НА ПАДНАЛИЯ, А НЕ ДА ГО ДОНАТИСКАМЕ В КАЛТА

ДА ПОДАДЕМ РЪКА НА ПАДНАЛИЯ, А НЕ ДА ГО ДОНАТИСКАМЕ В КАЛТА

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Когато мислим, говорим, пишем за Доброто и Добруването на всички нас, българите, често пъти ни е много лесно да се почувстваме като „велики творци“ и „мъдреци“… Но когато дойде време за Действие… тогава става ясно дали правим разлика между стихийно действие и осъзнато действие. Сега е много лесно да

Posted
Контакти със света на мъртвите. Има контакт!

Контакти със света на мъртвите. Има контакт!

Автор Антон Георгиев В момента е създадена доста сложна апаратура, която позволява да се пристъпи към аудиовизуален контакт с обитателите на друга реалност. Това значително разширява възможностите на изследователски групи от най-развитите страни в света. Но във всички епохи е имало и все още има хора, които са в състояние да влизат в такъв контакт

Posted
Образуване и разрушаване

Образуване и разрушаване

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Глава от послеслова на преводача „Българският Дзен – непобедимата ни воля за щастие“ към превода на книгата „Психоанализа и дзен-будизъм“ от Ерих Фром Уважаеми читателю, Щом четеш тези редове, значи си „ходил на училище” и си придобил нужната „грамотност” – способността  да четеш тези букви, чрез които сега се

Posted
Проф. Неумивакин за лечението с вода

Проф. Неумивакин за лечението с вода

Проф. Иван Неумивакин е доктор на медицинските науки, член на Международните академии по информатизация и енергоинформатизационни науки на Руската академия по естествени и медицинскотехнически науки и повече от 30 години се занимава с космическа медицина, т.е разработка на методи и средства за медицинска помощ на космонавтите при полети с различна продължителност. В България Проф. Неумивакин

Posted