За приноса на Ерих Фром към психоанализата

Росен Ангелов

Послеслов на преводача

към книгата на Ерих Фром „Изкуството да слушаш„, 2003 година

Бележка на автора: Сега, 13 години по-сетне, не променям ни дума в послеслова си, защото се дивя :) на чуждиците, които тогава съм използвал, като на грозни шаренийки :) , пришити към прекрасното българско облекло, за да го „направят по-съвременно“ :) . Оставам ги за поучителен спомен от един период на моето несъзнателно чуждопоклонничество :) . Оставям непроменени и някои написани тогавашни мои схващания също за поука :) .

  1. За тъй наречения “научен принос” и за истинския принос

Според мен, големият въпрос за приносите към “науката” е: за какво допринасят нашите собствени усилия – за увеличаване властта на лявата половина на нашия главен мозък – мъжката или за увеличаване властта на дясната – женската? Или за увеличаване и на двете? Дали нашите усилия увеличават разликите между тях или създават равновесие между мъжкото и женското начало във всеки един от нас? Дали тъй наречените ни “приноси към науката” ни правят още по-неуравновесени и нецентрирани в себе си, зависими от мнението на другите и оттам все по-патологично жадни за популярност? Или пък ни правят по-уравновесени и центрирани в себе си, независими от мнението на другите и спокойни при вида на своята неизвестност? Съгласуват ли се всичките ни “научни” усилия със съвета на Епикур “Живей в неизвестност”? Защо маниакално се стремим да “произвеждаме” повече “публикации”, сякаш от това зависи човешкото ни щастие? Защо ни боли, че малко хора четят “великите ни съчинения”? Защо очакваме, че уважението на другите към нас ще нараства с увеличаване броя на нашите “научни постижения”?

Не е ли защото имаме нужда от ръкопляскания, от шум около името ни, от заблудата, че сме НЕЩО!? Не е ли защото превръщаме истинския стремеж към светлина, с който сме заредени при раждането си (всеки човек се зарежда с него при прераждането) във фалшива преструвка, че се стремим към светлина?! Не се ли отказваме от вътрешния си душевен заряд и превръщаме в бездуховни машини за известност, за успех, за слава, за “научни” победи!?

Днес се питам, наука ли е онова, което ни прави без сърца?  И може ли да се “прави наука” без сърце? Може ли да е наука онова, което подхранва измамното ни честолюбие и ни внушава, че сме “надарени и просветени”, а в същото време ни пречи да споделим болките и тревогите на гаснещите ни родители, защото ни кара да треперим при мисълта, че грижите за тях биха могли да намалят “безценното ни време”, нужно само за “възвишената наука”? Как може да е наука онова, което ни превръща в студени изчислителни машини, които изтръпват от страх, че “времето отлита” и вместо нарастващи “научни” публикации и “авторитет”, трябва да го “губим” за “низши” и неща като пазаруване за родителите ни или почистване на дома им?

Към какво допринасят висшите ни университетски образования, научните ни степени, многобройните ни академични отличия и награди? Правят ли ни по-спокойни, по-сърдечни и по-човечни? По-близки на човешките съдби на хората около нас? Или ни правят още по-слепи и безчувствени за страданията на околните? Какво са нашите многогодишни усилия за “научна продукция” – ПРИНОС КЪМ РАЗУМА ИЛИ ПРИНОС КЪМ СЪРЦЕТО?

Днес си давам известна сметка, че, оставен сам на себе си, разумът винаги е пресмятане, изчисляване, сметки: “плюс – минус – произведение – деление – скоби – дробна черта и т.н.” Той не допринася за нашата човечност, той си измисля митове като вярването на Адам Смит, че “жаждата за индивидуален успех и печалба работи за общото благо”. Чудя се защо жаждата ни за индивидуален “научен” успех и печалба не сработват не само за общото, но защо не сработват поне за нашето индивидуално благо?

Разумът дели хората едни от други, той ги сравнява, подрежда по класи, по раси, по образователен ценз, по собственически статут, по заслуги, по пол, по възраст, по професии, по език, по религия, по телесно състояние, по политически възгледи, по спортни предпочитания, по музикални вкусове, по хигиена, по сексуална ориентация, по какво ли не още. Разумът разделя, анализира, детайлизира, навлиза във микровселената на атома и вътреатомното пространство. Той не познава почивката, не признава покоя. Той се страхува от тях като от смъртта – всъщност в неговото определение се съдържа и ключа към неговото разбиране: разум означава разделяне на ума – раз-ум, раз-съждавам, раз-мишлявам, раз-делям… Той е самото разделяне на нашите мисли едни от други, той умира в почивката на нашите мисли, поради това се страхува от не-мисленето, от не-пресмятането, от не-изчисляването.

Сърцето, чувствата обединяват хората, независимо от всичките им различия. Сърцето събира, синтезира, окрупнява, прощава, излита в макровселената на духа и звездите. То не познава страха от смъртта, защото усеща безсмъртието в собствената си невъзможност да бъде егоистично – то винаги работи, освен за себе си, и за другите. То е единственият телесен орган в човешкото тяло, който никога не се разболява от рак – ракът е егоистичният бунт на определен орган или тъкан против целия организъм, той е егоцентричният стремеж на отделното да вземе връх над цялото. Ракът е самоубийство на отделното чрез собствено свръхразмножение – ракът е не просто опровергаване на наивната вяра на Адам Смит, че индивидуалният прогрес винаги подпомага общия прогрес, той е абсолютното отрицателно потвърждение на древния закон, че всяка клетка трябва да държи сметка за цялото, че и в най-малкото се отразява съдбата на най-голямото.

Когато определен орган, по силата на душевните процеси в човека, се чувства пренебрегнат, в него се полагат основите за програмата “рак” – “Рискова Акселерация на Количеството”. Когато органът бъде въздигнат на пиедестал, поради съответните душевни решения на човека, той всъщност се превръща в лъже-заместител на сърцето. Той започва да работи уж за всички, всъщност вместо всички. А на сърцето не му трябват съзнателни решения, за да работи за себе си и за другите. То винаги работи така. Единствено страхът от собствените чувства и от тяхното изразяване може да застраши сърцето на човека – крайната фаза на този страх се соматизира (придобива телесен израз) като инфаркт, тоест саморазрушение – кръвоизлив в мотора на кръвообращението. Сърцето не може да ускори нарастването на количеството на своите клетки, то може да ускори само кръвообращението, то не е създадено да убива другите, то може единствено себе си да убие.

Другите органи убиват другите, като свръхумножават себе си. Но по този начин, след смъртта на цялото настъпва смърт и на самите тях. Другите органи са олицетворение на делението, на възгордяването, на отделните функции. Когато се хипертрофират – тоест, когато преяждат, когато са самовлюбени, те убиват цялото, без да осъзнават, че така убиват и себе си. При сърцето е малко по-различно – то убива най-напред себе си, без да съзнава, че така после ще убие и другите. То е олицетворение на наивността, на жертвоготовността, на обединяването, на цялото. То не може да преяде, нито да се влюби в самото себе си, то може да се самоубие в свръхумора, в свръхотдаване на другите. То винаги умира първо. Първо спира то да тупти, после спира да постъпва кислород до отделните клетки на отделните органи. То винаги е най-чувствителния, най-интелигентния, най-интуитивния, най-далновидния, най-дълбокия, най-обърнатия към безсмъртието орган в човешкото тяло. Не е случайно това, че от хиляди години в Индия има поговорка, която гласи: “Няма победа, която човешкият разум да е удържал над човешкото сърце”.

Не сме ли заразени и ние от вируса на Рисковата Акселерация на Количеството? Не вървим ли и ние бавно, но сигурно към пълна тъмнина, към душевно самоубийство!? Не се ли получава така, че колкото повече знаем, толкова по-малко чувстваме!? Не става ли така, че колкото повече информация поглъщаме отвън, толкова по-малко информация си позволяваме да осъзнаем отвътре?!

Убеден съм, че истинската светлина идва отвътре, а не отвън. И истинската цена за нея не е в броя прочетени книги и защитени дисертации, а в дълбочината на себеосъзнаването. Но процесът на истинското себеосъзнаване не е преструвката на себеосъзнаване, която идва от мозъка, от разума, от сметките, от пресмятането. Истинското себеосъзнаване идва от страданието – от понасянето, онова царство на сърцето, което е недостъпно за разума.

Макар и смъртно, нашето тяло притежава програма за безсмъртие – ала тя не е в мозъка ни, нито в неговите постижения. Тя е в нашето слабо, винаги трептящо, винаги колебаещо се сърце. Ето защо, АКО ИЗОБЩО ИМАМЕ НЯКАКЪВ ПРИНОС КЪМ СВЕТЛИНАТА В ТАЗИ ВСЕЛЕНА, ТО ТОЙ СЕ ПОЯВЯВА САМО ТОГАВА, КОГАТО СЕ ПРОБУЖДАТ НАШИТЕ СЪРЦА. Убеден съм, че най-големият Университет – онова, което ни прави свързани с Универсума, – е страданието. Но не позьорското, не имитацията на състрадание, а дълбокото вътрешно собствено страдание. Когато всички защитни схеми на разума рухнат, когато болката от собственото безсилие е непоносима, едва тогава може истински да заговори нашето човешко сърце. Докато си въобразяваме, че можем да се справим, като смятаме, като изчисляваме, като пресмятаме шансовете за успех, за спасение, ние сме напълно загубени.

Едва когато престанем да се съпротивяваме на съдбата си и започнем да се вслушваме в нейните уроци, едва тогава идва нашето спасение – защото спасението никога не е спасение просто на тялото, то винаги е преди всичко спасение на нашите души. А сърцето е най-верният символ на човешката душа. Не случайно често използваме думата “сърце” като синоним на думата “душа”.

И още нещо, страданието, когато е истински осмислено, е винаги състрадание. Когато човек дълбоко и истински страда, той се слива с Вселената, той започва да усеща всички хора – и извършилите убийства, и извършилите кражби, и провалените, и убитите, и ограбените, и постигналите успехи. Страданието е най-мощната сила за обединяването ни като хора, защото отключва нашите сърца. То ни изравнява в човечността, като премахва изкуствените бариери между нас. То ни очовечава, защото сваля маските ни, поставени от разума. Дзен-будистките учители са казвали още преди много векове, че човек открива истинската си сила едва, когато се срещне със собственото си страдание.

Според мен истинският принос на Ерих Фром към психоанализата – анализата на човешката душа, – е в реабилитирането на човечността, чийто символ е сърцето. В книгите на Фром не става дума просто за “клинични случаи”, а за човешкото страдание, за многото му форми и причини, за корените на нашата сила и слабост. В неговите книги откривах не просто текст за превод, аз откривах себе си, своите собствени маски и заблуди, бягства от собствената ми свобода и щастие, своите окови от илюзии, своето неумение да слушам, своите душевни кризи и изпитания. Книгите на Ерих Фром правят своеобразна революция в Съединените американски щати преди около 40 години – те превръщат философската литература от скучно, тягостно и крайно елитарно четиво в интересно, пробуждащо и широко търсено четиво, в изключително явление за американския живот. Прагматичният американец открива ново поле за изява – полето на собствената си душевност. При това не става дума за елементарни и повърхностни схеми от типа “7 правила за успеха”, а за лично изстрадани четива. Защото авторът на книгите от “Бягство от свободата” до “Анатомията на човешката деструктивност” страда като човек поради своята лична и поради нашата общочовешка съдба. Той допринася за пробуждането на нашата човечност, на нашата състрадателност, на нашата чувствителност, на нашето сърце.

И все пак, нека премина към по-“разумното” изложение на този принос.

 

  1. Деелитизиране на предпоставките, системизиране на подхода и интегриране на метода

Онова в книгите на Ерих Фром, което от самото начало привлича читателя, е разбираемият човешки език, на който са написани. Голяма е разликата между езика, стила и предпоставките, чрез които се изразява той и например, неговият учител Зигмунд Фройд. Въпреки, че Зигмунд[1] съзнателно се стреми да се изразява разбираемо, без да си придава наукоподобна езикова тежест, елитарната медицинска школовка взема връх над демократичното философско призвание на бащата на психоанализата. А това прави много от съчиненията му трудно достъпни за широката публика. Докато Ерих не позволява в нито едно от своите съчинения елитарността на изказа да се превърне в пречка за разбирането, при това без да се профанизира съдържанието и без да се принизи стойността на идеята.

Без да отричам огромните блага, които съвременната западна медицина създава за човечеството, искам да обърна внимание на две нейни, според мен, много съществени слабости. Става дума за елитарността на нейния език и за откъснатостта от душата на страдащия. Вземете някой от повечето съвременни учебници по западна медицина и се опитайте да го четете с интерес, даже, когато въпросът опира до живота и смъртта на вас самия! Ще се натъкнете поне на следните няколко трудности:

първо, езикът, на който е написан, е много тежък, изключително латинизиран, безличен, свръхспециализиран, тромав, сух, свръхусловен, с безброй отпратки към други раздели, книги, справочници, речници, имена, дати, експерименти, лаборатории, сякаш от вас се очаква да бъдете самоходна Енциклопедия Британика плюс всички други енциклопедии по света;

второ, в него уж става дума за човешко страдание, но всъщност от текста не личи авторите да изпитват някакво състрадание към страдащите, които като че ли са просто безлични опитни екземпляри, “помогнали за възхода на науката”. Страданието е безлично, безименно, лишено от съответната конкретна човешка драма – страдащите не носят имена, семейства, лична душевна история, минало, настояще, бъдеще, те нямат души, те имат само тела, безкрайни тела, “прекрасни тела” – обект за “велики научни изследвания”;

трето, от повечето съвременни български и западни традиционни медицински учебници лъха на огромно страхопочитание пред “великите достижения на медицината”, но почти няма намек за състрадание към болките на поне един човек. Читателят остава с впечатление, че тъй наречените “светила на медицината” се интересуват само от “възхода на научните медицински постижения”, но не и от онова, което хората са понесли, в името на тези “постижения”. Читателят се пита:  “Кое е първичното? Медицината или хората? Кое заради какво е създадено? Медицината заради хората или хората заради медицината?”;

четвърто, проблемът за смъртта е така завоалиран, че сякаш тя е нещо несъществено, защото “медицината е всесилна” и може да се справи дори и с този въпрос. Вярата във “всемогъществото на човешкия разум” се превръща в “научен фанатизъм”, който гледа на смъртта не като на естествено явление, което има дълбок духовен смисъл, а като на нещо изключително нежелано, срамно, недостойно, позорно – за него не трябва да се говори ясно и разбираемо с болния. Повечето лекари не се обучават да се учат от смъртта, а – да я побеждават или избягват. Дори медицинските учебници, в които най-много се говори за смъртта или поне за телесните резултати от нея, се наричат със странното име “Съдебна медицина”. А защо да не се наричат, например, “Учение за смъртта”или “Учение за раздялата с живота” или “Учение за прехода”, или “Медицина на смъртта”, или “Медицина на раздялата с живота”, или “Медицина на прехода”?! Всъщност,  забравен е първоначалният смисъл на думата “медицина” – “облекчение, лек, лекарство”. Няма по-тъжно нещо от това да си въобразяваме, че можем да избегнем законите на Вселената, като мълчим за тяхното действие, като премълчаваме тяхното име. Ние можем да облекчим страданията си, но не и да ги избегнем. Ние можем да се преструваме, че нямаме дългове, но не можем да избегнем тяхното плащане, защото с всяка секунда забрава за тяхното съществуване ние ги правим още по-тежки. Ние можем да направим съдбата си по-лека, но не и да я подменим с чужда съдба. Ние можем да облекчим смъртта си, но не и да я избегнем;

пето, читателят вместо да получи успокоение от прочита на специализираната медицинска литература, получава чувство на още по-голяма несигурност и застрашеност, защото открива, че във всяка негова клетка дремят или вече действат разрушителните сили на хиляди нелечими болести, за които в него няма никакво спасение – “само специалистите могат да помогнат”. Става дума за едно от най-големите несъзнателни предателства на много от представителите на съвременната западна медицина – предателството към собствената им душа, към собствената им жизнена енергия, към собствените им духовни корени, към вечните им начала като хора. Оказва се, че онези, които в най-голяма степен трябва да състрадават на човека, гледат на него като на машина, като на биоробот, като на киборг, в който протичат единствено физиологични, биохимични, оптични, физикохимични, термични, атомарни, молекулярни, клетъчни, междуклетъчни, с една дума – телесни процеси. В днешната господстваща западна медицинска литература все още почти няма място за човешката душа. Според нея човекът е само тяло, само наблюдавана, сканирана,  измервана, инжектирана, интубирана, палпирана, разрязвана, разцепвана, прорязвана, продухвана, изсмуквана, дефибрилирана, елекрошокирана, пробождана, инхибирана, инхалирана, превързвана, попивана, залепвана, зашивана, почиствана, дезинфектирана, измивана, раздвижвана, затопляна, изстудявана, обгазявана и т.н., и т.н. материя.

Как да ти е интересна една литература, в която дори не се намеква за човешкото сърце и душа? Как да те вълнува език, който не ти казва, че ще те режат, а че ще те “томират”? Как да вярваш на “светила”, които не ти казват, че имаш рак, а те лъжат, че имаш полипи или сраствания? Как да получиш доверие в собствените си сили, след като “научните авторитети” не вярват в твоите човешки сили? И как да вярват в твоята душа, в твоята жизнена енергия, след като не вярват в своята душа и жизнена енергия, която са опредметили, овещевили, реифицирали в скенери, рентгени, електрокардиографи, видеокамери, скалпели, лазери, химикали, маркучи, туби, бутилки, предмети, вещи, машини, машини, машини…?

Не твърдя, че съвременната западна медицина трябва да изхвърли техниката и химикалите и да върне лечителската дейност към баенето в пещерите. Твърдя, че техниката и химикалите са единствено и само помощник на лекарската душа. ГЛАВНИЯТ ЛЕЧИТЕЛ Е СЪРЦЕТО НА ЛЕКАРЯ, а не техниката и веществата, с която борави и които предписва. Става дума, че в съвременната западна медицина често пъти този ред се преобръща и много са лекарите, които забравят за своята душа и за душата на пациента и гледат на машините и на химикалите не като на помощници, а като на главни лечители.

Огромен е възторгът сред много български и западни лекари от “новите постижения в медицината”, които се градят на невярата в човешките сили, на невярата в мъдростта на природата, на тялото, на душата, на Твореца. Абсурдна картина е лекар, който в лечителската си практика отрича душата и Бога, в неделя да стои пред църковния олтар със свещ в ръка. Защо го прави? Нали няма душа? Нали на операционната маса не присъства нищо невидимо, нищо свръхсетивно? Нали освен материя и тяло, няма нищо друго? От какво се възторгват най-често много от лекарите? От новите химикали и от новите апарати – комбинации от вещества и комбинации от проводници и метали. А извън “професионалната” си ситуация мнозина от тях демонстрират, че вярват в Бог – това ми прилича на онзи, който се напивал само вечер, след работа и се хвалел, че на работа не ходи пиян. Но какво става у дома му след работа? Работата ли е единствено важната част от живота? Къде сме по-истинските? На работното си място, където включваме много повече преструвки и защити, много повече задръжки и противоестествени маски или у дома, където повечето от тези неща рухват?

Всъщност, кога лекарите са истински? Когато на работното място си дават вид, че са всемогъщи или когато рухват под тежестта на тази преструвка и като се върнат у дома, посягат към алкохола или към друга форма на пристрастяване, така им нужна, за да избегнат въпроса “Кой съм аз всъщност и в какво истински вярвам, на какво истински се надявам и какво истински знам?”

Съзнавам, че такъв един бунт срещу повърхностния възторг от “научните постижения на съвременната медицина” може погрешно да бъда възприет като отрицание на благородните усилия на хиляди и милиони способни хора – съвременната лекарска гилдия по света. Но съзнавам и, че след Зигмунд Фройд и особено след Ерих Фром, вече е невъзможно да се гледа на която и да е професионална гилдия като на сбор от “непогрешими праведници” – и лекарите са хора, които сублимират нереализираната си естествена енергия и изтласкват своите страхове в преизподнята на несъзнателното. И те създават митове за своя “научен прогрес”. И те несъзнателно избягват онези теми “табу”, които сочат границите на тяхната компетентност. И те завоалират, без да съзнават, собственото си безсилие в наукоподобни термини. И те строят замъци върху пясъчни основи. И те създават теории, почиващи на голи рационализации. И те мечтаят за известност, за успехи, за надмощие над болестите, над смъртта. И те притежават илюзии, и те споделят заблуди, и те имат провали, и те имат възходи, и те имат сърца, чувства, души. И те се борят често пъти против законите на природата, докато накрая или отстъпят помъдрели, или получат отрезвителен шамар за своето “научно високомерие”… Случаен факт ли е разпространеният сред лекарските среди израз, че “Най-трудно се лекуват самите лекари”?

Онова, което Зигмунд започва, а Ерих продължава е свалянето на високопарната маска на медицината. Предпоставките на съвременната медицина все още са изключително елитарни, свръхспециализирани, мъчително усложнени (вземете например крайно дългите названия на заболявания или лекарства, при чието изговаряне дори самите лекари могат да се объркат). Мнозина от съвременните лекари намират това за предимство, за постижение на медицината, на “научната мъдрост”, като забравят древния закон, че онова, което носи светлина, обединява хората, а онова, което носи мрак, разединява хората. Каква светлина може да ми донесе липсата на обяснения още на самата страница, на която срещам трудност при разбирането? Каква светлина може да ми донесе отговорът, че “това няма защо да ти го обяснявам, защото няма да го разбереш”? Крайно сложният език не е достижение на науката, а е рационализация[2] на лъже-науката, че прави нещо светло. Той е една предпоставка за разделяне на хората на “знаещи” и “незнаещи”, на “специалисти” и “неспециалисти”, на “посветени” и “непосветени”.

Тук искам веднага да направя специална уговорка, че много лъжедуховни учители високомерно делят хората на “готови” и “неготови” за “просветление”, като пропускат да споделят с “учениците”, че просветлението не е един единствен акт на проясняване, че то не е еднопосочен и необратим процес на разширяване на осъзнатостта на душата на човека. Те пропускат да споделят, че просветлението е сложен процес като открехването на вратата, което може да се редува с притваряне, с широко и внезапно отваряне, но и с грубо затрясване, с деликатно и внимателно разтваряне, но и с бавно, постепенно затваряне, с мъничко отваряне, но и с много затваряне, с много отваряне, но и с мъничко затваряне, с болезнено, като от ритник, отскачане на вратата от собствените й панти, но и с паническо заключване със сто катинара.

Да скриеш хилядите кривинки и отклонения по пътя, когато обясняваш маршрута до целта, е все едно да посочваш друг път. Ето защо, онези езотерични (вътрешни, а не затворени) школи, които отсяват своите ученици, може да ни се сторят “високомерни”. Всъщност става дума за изпитване на собствения ни интерес към светлината – ако сме истински заинтригувани, рано или късно ще се доберем до извора. Но често пъти това може да ни струва смяната на маршрута или смяната на водача. Често пъти това може да ни струва смяната на професията или дори почти целия ни живот. Но и до последната минута на нашия живот вътрешните школи винаги са отворени за нас – въпросът е дали ние сме отворени за тях?

Принципът “отвореност на душата” често пъти може да се обърка с наивност на душата. Наивността винагиноси тъмнина, докато отвореността носи светлина. Наивността се проявява, уж за да се избегне някакво страдание, докато отвореността е наясно, че страданието е неизбежно. Единствената наивност, която не е израз на тъмнината е детската. Но, всъщност, ние неправилно наричаме детската отвореност на съзнанието с думата “наивност”. Ние, тъй наречените “възрастни”, проектираме собствената си душевна тъмнина върху децата и възприемаме духовната им смелост за грешка, защото тя поставя на сериозни изпитания собствените ни илюзии. Детската откритост – не наивност, – е изключително провокативна и често пъти болезнена за нас, “уравновесените и опитните” (всъщност, полуомъртвени) възрастни. Тя е дар от Твореца, тя е вечният урок, че сложим ли точка на своите душевни предели, ние наистина умираме.

Смъртта не засяга тялото, тя касае душата. Няма клетка от тялото, която ще изчезне. Напротив, всяка клетка от нашето тяло утре ще се преобразува и ще даде нов живот на други клетки, независимо в каква форма и в какви съчетания. Само формите изчезват, съдържанието остава вечно. Тялото изчезва, но душата не. И точно отвореността на душата е онова, което отличава децата от нас. Точно тя е онзи духовен заряд, с който всеки от нас се ражда, преражда. Ние постепенно или изоставяме този заряд, или го поддържаме жив и го развиваме. Ние или убиваме вътрешните си деца, или внимателно ги отглеждаме и се учим от тях. Ние или се научаваме да разговаряме с децата, или постепенно преставаме да разговаряме с всички – дори със самите себе си. Децата са живите ни божествени учители, за които Исус казва, че не трябва да се безпокоим, защото за тях има кой да се грижи. Трябва да се погрижим за омърсените си собствени души, а не за тези на децата си.

Представете си дали е възможно едно дете да се прехласне по един елитарно написан медицински учебник? И ще ви дойде тогава наум защо най-прекрасните, най-вечните, най-обичаните четива са детските – приказките. Защото в тях основата за целия ни живот е вълшебството на нашата собствена душа. В приказките ние сме безсмъртни, всемогъщи, благородни, любящи и чисти. Онова, което е невъзможно за “науката”, е интересно за децата. А какво ще кажете за толкова много критикуваната от нас разрушителна нагласа сред децата към собствените им играчки? Нима тя не е една покана към нас да играем ние самите с тях, а не да бъдем замествани от вещи? Нима Творецът би позволил на своите истински учители – децата, – да вършат нещо нередно? Не, ние сме онези, които трябва да се замислим и вместо да критикуваме децата си, че “не оценяват нашите усилия и жертви за тях”, да се научим да бъдем с тях, да бъдем до тях, да бъдем с душите им. Което пък е възможно само, ако не сме напуснали своите собствени души.

За какво се тревожим, когато крещим на детето си, да не чупи играчките си? За собствеността или за душата? Нямаме сигурна собственост дори върху нашите тела – с тях разполагаме само за ограничено време и то в доста ограничени параметри. Мнозина от нас дори не се научават истински да боравят с телата си. Единственото, за което има смисъл да се грижим толкова всеотдайно, е душата ни. Тя сама, когато узрее, ще се погрижи за вечния ни учебник – “собственото” ни тяло. А децата умеят това по рождение – просто трябва да ги наблюдаваме много внимателно и да не ги съдим, а да се учим, да се опитваме да проумеем онова, което не разбираме в тях.

Това за мен е истинската предпоставка за добрата психоанализа. А не наукоподобните, сложни и мъчителни думички и още по-сложни съчетания от думички, които създават видимост за нещо сериозно. Всъщност, освен сериозни истини, съществуват и сериозни глупости…

Ерих не прескача разговора за предпоставките (това са хилядите кривинки и отклонения, предварителната карта на пътя). Той обяснява какво предстои на тръгващите на път, а не тръгва високомерно като лъже-гуру, който казва “Аз тръгвам, защото съм истински, а вие гинете, защото сте неистински”. В нито една от книгите на Ерих Фром няма и следа от научно високомерие. Това особено се отнася до настоящата – “Изкуството да слушаш”, – в която той показва на читателя най-интимните страни на психоанализата. Когато завършите прочита, ще останете поразени от простотата, може дори да се почувствате разочаровани, ако сте свикнали с нагласата, че “големите истини били сложни”. Всъщност, колкото по-сложна е една истина, толкова по-близка е тя до заблудата.

След като довежда предпоставките до обикновения човек, без да ги лиши от дълбокото им съдържание, Ерих Фром системизира подхода: той разкрива пред пациента и читателя, че пътят към здравето и щастието е път на цялостността. Онова, което ние наричаме “система”, е познато от поне пет хиляди години в Хималаите, Тибет, Индия, Китай. Там има следната поговорка: “Когато откъснеш едно цвете, разтреперва се цялата Вселена”. Принципът на цялостността е принцип на единството, на всеобщата връзка на нещата в безкрая от постъпки, мисли, желания, страхове, стремежи, енергии от видимото и от невидимото. Ерих Фром продължава започнатото от Зигмунд Фройд системизиране на душевното лечение. Зигмунд честно споделя, че академичното медицинско образование повече пречи, отколкото помага на психоаналитичното лечение, защото за последното са необходими нагласи от такива области като религията, митологията, философията, психологията, социологията, културологията, детската психология, социалната психология, народопсихологията, фолклористиката, изкуствознанието, езикознанието, семиотиката, лингвистиката.

Ерих Фром разширява и задълбочава започнатото от Зигмунд Фройд, като прилага както в книгите си, така и в лечителската си практика системен подход, който разглежда човека като жива вселена, съставена от множество живи микровселени, но самата тя е включена като жива част в още по-голяма система от други още по-големи живи макровселени. Връзката със здравето се търси както в света на субективното, така и в света на обективното, защото и корените на болестите се търсят по същия начин.

Освен че обръща погледа на пациента и читателя във всички посоки, като по този начин го предпазва от прибързани идейни фиксации и пристрастявания, Ерих Фром го снабдява и с неразложим метод за изследване и лечение – интегриран метод. Винаги, когато срещаме съмнения по пътя, не трябва да забравяме, че става дума както за нас самите, така и за света около нас, върху когото проектираме собствените си съмнения, но и от когото търпим влияния, тоест и той проектира собствените си изменения върху нас. Ние винаги сме отражение на света и той е такова на нас самите. Ние можем да се ориентираме винаги – или чрез себе си, или чрез света, стига да не забравим метода на неразлагането: когато говорим за света, всъщност разкриваме собствената си душа, а когато говорим за нея, всъщност описваме света. Няма нищо новаторско в това, от гледна точка на историята на духовността, защото Ерих Фром просто припомня забравените религиозни и философски истини. Новаторското е, че го прави в област, която е имала уникалната възможност да бъде революционно духовно течение, но се е изродила в консервативна духовна реакция. Тоест, той реставрира първоначалния духовен заряд на психоанализата, като минава границите на тясноспециализираната психоаналитична публика. “Детството” на психоанализата се възражда на по-зряло равнище.

 

  1. Хуманизиране на целите и осъщностяване на средствата

И все пак, интересно е как Ерих Фром постига всичко това? В книгата си “Човекът заради самия себе си” и особено в “Изкуството да слушаш”, той настоява, че целта на всяко истинско душевно лечение не може да бъде социалното приспособяване, а спасението на душата. Психоанализата се изражда в психотерор, когато се стреми да тласне страдащия към още по-голямо потискане на вродените му заложби, които и без това са силно потиснати поради натиска отвън. Създава се впечатлението, че Ерих Фром отрича неврозите като заболявания, защото описва невротиците като хора, които не са се предали напълно, не са изоставили напълно своите души, не са рухнали пред зомбиращите програми на съвременния капитализъм.

Всъщност, огромната заслуга на Ерих в психоанализата е в ясното опростяване на целите й – няма толкова голямо значение, каква е диагнозата на страдащия, по-важно е към какво се стреми лекуващият. Неврозите не са заболявания, а – предупредителни знаци, че все още не сме победени като хора от обезчовечаващата система на капиталистическия начин на производство на материални предмети и на духовни “ценности”. От нашето отношение към неврозите ни зависи дали ще са “доброкачествени” или “злокачествени”. Същото се отнася и за психоаналитика. Доброто се ражда в сърцето на човека, злото – в отказа от това сърце. Сърцето е символ на щедростта, на изобилието, на любовта, на прошката, на състраданието, на чувствата, на раждането, на милосърдието, на женското начало. То не може да бъде победено от мозъка, но може да бъде прекъснат пътя на душата до него за дълго време или за цял един живот. В този смисъл са и анализите от Фром на Сталин и Хитлер в книгата му “Анатомия на човешката деструктивност”. Това е възраждане на Исусовото послание: “Съди греха, а не грешника”.

Връщането на човека към собствената му човечност, към собственото му сърце – това е истински хуманната цел на психоанализата. Нейното постигане не може да се осъществи чрез преструвки, чрез игра на анализа, чрез бягство от личната отговорност за собствената съдба и за съдбата на целия свят. Психоанализата не е приятно дърдорене, интелектуално надприказване, хитроумно тълкуване на сънища, главоблъскащо досещане, детективско предполагане или каквато и да е форма на забавление. Забавлението е отвличане на вниманието от същественото, за да не се преуморим от свръхконцентрацията в него. С тази си функция то е здравословно. Но когато се превръща в самоцел, забавлението е пагубно, защото унищожава жизнените, същностните сили на човека, като ги пилее за несъществени неща.

Психоанализата не е забавление, не е разтоварване от същественото. Напротив, тя е учение за същественото, за същността на всяко нещо в нашия живот. Такава, тя е много неприятен процес, защото разкрива собствената ни повърхностност и безотговорност, която сме проявявали хиляди и хиляди пъти, защото разкрива собственото ни скъперничество и разточителство. Скъперници по сърце, ние в повечето случаи сме щедри на ум. Ние градим наум големи проекти, които “спасяват човечеството”, но на практика често пъти не можем да спасим дори самите себе си. Ето защо величието на Зигмунд Фройд да посвети години на една отделна личност става още по-блестящо при неговия ученик Ерих Фром, който е още по-категоричен – човечеството не може да бъде спасено, когато загиват отделните хора. Той припомня древната еврейска мъдрост, че “Когато спасиш един човешки живот, спасяваш цялото човечество. Когато унищожиш един човешки живот, унищожаваш цялото човечество.” Няма освободителни убийства, няма освободителни войни, няма свобода чрез насилие, няма общо щастие върху индивидуално нещастие. Човечеството отдавна е натрупало огромни дългове към идните поколения и няма друг начин за тяхното разплащане, освен всеки един от нас да започне от самия себе си: “Какво правя аз самия за себе си и за другите? Какво правя за своя мир и за този на другите?” Всъщност, огромната смелост на Ерих се състои в това, че на територията на Съединените американски щати, чиято пропагандна машина е известна с увлечението по антикомунистическа и антимарксистка реторика, той възражда възгледа на Карл Маркс, че “Най-щастлив е онзи човек, който най-много е спомогнал за щастието на всички хора”.

Най-същественото средство в процеса на психоанализата е винаги да си задаваш въпроса “Какво истински спомага за щастието на страдащия и какво привидно спомага, а всъщност пречи на това щастие? За реално или за илюзорно щастие става дума?” Защото много от посетителите на психоаналитичните “сеанси” всъщност не търсят своето истинско щастие, а още един нов наркотик, още една илюзия за щастие. Голямата отговорност на психоаналитика е да помисли най-напред не за своя престиж пред лицето на кандидата за психоанализа, не за бъдещите парични постъпления в личния му бюджет, не за бързи и ефектни резултати, които да “шашнат” страдащия. Голямата отговорност на психоаналитика е да помисли за душата на страдащия, като си припомни лутанията и страданията на своята собствена и като има смелостта да откаже лечение на онзи, който не търси лечение, а – забавление.

Голямото послание на Ерих към бъдещите психоаналитици е никога да не изпускат същността от своето внимание – привидното здраве и щастие са по-опасни от видимите болести и нещастие. Последните служат за отрицателен ориентир на мъчещата се да се спаси човешка душа на страдащия, докато първите са дълбока упойка и служат за доумъртвяване на тази душа.

 

  1. Динамизиране на гледната точка и диалектизиране на смисъла

 

Като стигнахме дотук, трябва да кажа, че сърцето в човешкото тяло превъзхожда мозъка и по още една линия – то е свързано до всяка клетка много по-пряко от мозъка. Всяка клетка се отнася към сърцето така, както всяка планета в слънчевата система се отнася към слънцето. Светлината и затоплянето идват от сърцето, а не от мозъка. И още нещо, главният мозък работи “корпоративно” и по “отрасли”, тъй като кората му е “разделена” на “центрове”, посветени на отделните “отрасли”. Мозъчните клетки също се “огряват” от сърцето, тъй като без неговата “несъзнателна” дейност и те биха загинали. Сърцето работи цялостно и всеотдайно за всички клетки така, както слънцето грее за всички планети. Случва се по “планетите” да има ледове и ледникови периоди, защото “атмосферата” около тях пречи на “слънчевите” лъчи да стигнат до тях със старата сила. Случва се и мозъчните клетки от отделните “отрасли” да откажат да работят за цялата “корпорация” и главният мозък дори изцяло да блокира, като предаде “властта” в ръцете на сърцето: частичната загуба на съзнание, тъй нареченото “комоцио”, по-трайната загуба на съзнание, тъй наречената “кома”, сънят (който може да заеме почти една трета от времето на земния ни живот), клиничната смърт и тъй наречените Състояния близки до смъртта. И все пак окончателното решение за прехода към извънтелесното го взема сърцето.

Лъчите на сърцето са преки и индивидуални до всяка клетка, докато “лъчите” на мозъка са по-скоро групови и поради това непреки. Вниманието на сърцето е внимание на отдаване, докато вниманието на мозъка е внимание на наблюдаване и контролиране. Сърцето не измерва онова, което е отдало, мозъка измерва. Сърцето е жизнено, когато е меко. То е мъртво, когато е кораво. За мозъка казваме, че отказва да работи, когато е “омекнал”, и казваме, че работи добре, когато е “хладен”, т.е. повтвърден.. Сърцето е женският, майчиният орган, мозъкът е мъжкият, бащиният орган.

Същото прави в клиничната си работа и своите съчинения и Ерих – винаги хваща “бика веднага за рогата”. Без да прави дълги и скучни въведения, той въвежда пациента и читателя в бурята на човешкото страдание. Без заобикалки и без хитроумни извъртания, той изправя душата на страдащия пред избор – да извади ли на светлина истинските си сили или да продължава да загива, като ги крие от самата себе си? Книгите му са живи и драматични, такива, каквото е и лечението му. В “Изкуството да слушаш” е показан и още един принос на Ерих Фром към светлината на човешкото сърце – той не страда от защитни традиционалистки комплекси към психоанализата и е отворен към дзен-будизма, индуизма, юдаизма, будизма, християнството, исляма и всяка друга форма на истинско душевно лечение на човека. Лечението на страдащия не се опорочава, когато на бял свят се появят и други успешни форми на лечение. Старите успешни форми на лечение не бива да бъдат прибързано изоставяни, само защото са се появили нови успешни форми на лечение. Напротив, дълбинната  философия на лечението – това е психоаналитичната нагласа, – изпитва огромно уважение към динамичността, жизнеността на лечителското изкуство – лечителското изкуство е живо само тогава, когато неговите форми се съобразяват със законите на живота (раждане, порастване, зрялост, стареене и смърт, прераждане и т.н.). Смяната на гледната точка не е предателство към психоанализата – особено добре това е показано в книгите на Ерих Фром “Дзен-будизъм и психоанализа” и в “Психоанализа и религия”. Смяната на гледната точка е обогатяване на психоанализата.

Смисълът на психоаналичната нагласа не е просто в тълкуването на сънищата или в лечението на неврозите. Това е тясното, недиалектическото разбиране на психоаналитичната духовна култура. Психоанализата не е само лечителско изкуство. Тя е много повече – психоанализата е надникване и пътуване в душата, тя е учение на душата, чрез душата, от душата и за душата. Думата “психоанализа” не изразява точно и пълно нейния истински диалектически смисъл – търсене на щастието чрез страданието, осмисляне на единството и борбата на противоположностите. Намирането на смисъла на човешкия живот с помощта на страданието е като осъзнаването на противоположностите едни чрез други. Битието не може да се осмисли без съзнанието и обратно. Явно и щастието на човека не може да бъде истински оценено без човешкото страдание. Ако преведем точно самата дума “психоанализа” трябва да кажем, че става дума за “разлагане на душата и изследване на нейните съставни части” – тогава къде е тука лечението, къде е синтетичната страна на душевните процеси?

По инерция вече над сто години хиляди и хиляди хора спрягат тази дума по онзи начин, по който се спрягаше думата “марксизъм” – т.е. без да се вникне в дълбините на съответните идейни течения. Зигмунд Фройд създава този термин, за да означи нещо много по-сложно от онова, което е заложено в него. Ерих Фром се случва на някои места да говори за “динамична психоанализа” или дори за “диалектическа психоанализа”, но бедността на човешкия език все още поставя сериозни ограничения. Аз съм убеден, че в недалечно бъдеще ще бъде открит много по-точен езиков израз на всичко онова, което днешната – след Зигмунд Фройд, Ерих  Фром и много други, – психоанализа всъщност представлява.

Изключително непопулярно е психоаналитикът да каже на своя пациент, че трябва да открие смисъл в собственото си страдание, но това е пътят след Ерих Фром. Нечестно е пациентите да бъдат вежливо, всъщност лъжливо, успокоявани, че “няма нищо страшно”, че “всичко ще се оправи”, че “психоаналитикът е всемогъщ ОТЕЦ”, за когото няма трудности и пречки. Нечестно е да се дават каквито и да било щедри обещания за бързо, необратимо и веднъж завинаги лечение на човешката душа. Все едно да обещаваш, че можеш да сложиш юзди на вятъра. Вятърът може да бъде опознат, да бъде използван полезно, с него може да се разговаря, да се общува, той може да бъде обичан, да бъде помолен да се отклони или дори да спре, но никой от нас не може безусловно да разполага с неговата безкрайна енергия. Така е и с нашата душа и с душите на пациентите ни – ние не разполагаме безусловно с тях, те разполагат безусловно с нас. Но точно в крайното самоуспокоение възниква най-голямата опасност, а в крайния страх – най-голямата надежда. Това е най-големият шанс на човека – пред лицето на своето най-голямо отчаяние да се обърне истински към самия себе си, като изостави всяка преструвка. Това е най-трудното нещо в тази вселена…

 

  1. Дейерархизиране на авторитетите и демистифициране на диагнозите

И накрая, иска ми се да обобщя своята представа за онова, което Ерих Фром допринася за развитието на психоанализата.

Като развенчава фетишизма към човешкия интелект, учителят Зигмунд Фройд прави в западния свят духовна революция, чиито измерения още не са осмислени достатъчно дълбоко.

Неговият ученик Ерих Фром не просто остава верен на автентичната психоанализа – той използва много други духовни учения, за да възроди и обнови не “буквата”, а “духа” на психоанализата. Първият голям негов принос в това отношение е, че прави успешно разграничение между “духа” и “буквата” на психоанализата, между съдържателната и формалната й страна, между същността и явленията на психоанализата, между първичните и вторичните й идеи, между основното и надстроеното. В този смисъл, може с основание да се твърди, че Ерих Фром реабилитира и засилва философския характер на психоанализата.

Вторият голям принос е в това, че, като се обръща към различните религии, за да обогати инструментите на психоаналитичното лечение, Ерих Фром не изопачава първичния смисъл на психоанализата и не я изражда в нова авторитарна религия. Напротив, той по всякакъв начин се стреми да предпази и психоаналитици, и пациенти, и читатели от наивната вяра, че психоанализата може да замести дълбоките религиозни преживявания и прозрения. Той сочи за връзката на психоанализата с хуманистичните религии, но разграничава първата от последните. Това във философията на Хегел се нарича “снемане” – т.е. Ерих Фром усвоява в психоаналитичната духовност всичко ценно от религиите, без да превръща нито психоанализата в религия, нито религията в психоанализа.

Третият голям принос е в безусловното реабилитиране на личния опит както на психоаналитика, така и на пациента. Той още по-същностно и по-категорично се изказва от своя учител Зигмунд, че психоанализата не само се овладява чрез изучаване на собствената личност, но и нещо повече – психоанализата не може по никакъв друг начин да се овладее в дълбочина, освен чрез собствената душа. Това “вече е прекалено” – биха се възмутили не малко “научни” авторитети. И с право, защото това издигане на личния опит в качеството на първа инстанция представлява сриване на всички външни авторитети.

Нека си представим картината, в която нито американският президент, нито руският му колега, нито който и да е Нобелов лауреат, нито който и да е индийски или тибетски духовен водач не стои по-високо от вашия личен опит – но не само на теория, не само във вашите прекрасни намерения. Представете си, че това е така във всеки един миг от вашия живот, във всяка една ситуация, във всяка една проява на вашите жизнени сили – къде отиват болестите на съвременното авторитарно общество, в което няма по-висок авторитет от този на властта и на парите? Вашият личен опит и личния опит на Луи ХІV, вашият личен опит и този на Далай Лама, вашият личен опит и този на Алберт Айнщайн, вашият личен опит и този на Исус Христос? Не е ли прекрасна една такава картина?!

Вие сте обучавани в повече от 90 %, че не трябва да се доверявате на личния си опит, че трябва да подредите в голяма стълба (това означава латинската дума “йерархия”) себе си на най-ниското стъпало, а “големите авторитети” на “по-възрастните” хора – на по-високите стъпала. Не е ли смазваща тази духовна ситуация!? И не е ли светъл принос усилието на онзи човек, който ви каже поне няколко думи, след които да повярвате повече на своите лични сетива, на своето собствено мислене, на своите собствени чувства, на своето сърце и душа!?

Стълбата рухва, пирамидата се разпада, но вие не сте погребани под техните развалини като заклет сталинист след телесната смърт на “Бащата на народите”. Вие притежавате своя душа, свой личен духовен свят, своя собствена преценка за нещата – вие не сте изоставени на произвола на привидната разруха след смъртта на диктатора, защото след нея единственото, което може да се разруши, е страхът и зависимостта от външните авторитети.

Четвъртият голям принос, с който искам да завърша своето обобщение, без да изчерпя напълно въпроса за приноса на Ерих Фром към психоаналитичното духовно наследство, е в това, че Ерих хуманизира душевната медицина чрез демистифициране на диагнозите. Какво означава “демистифициране на диагнозите”? Това означава да кажеш на болния без заобикалки точно от какво е болен, без да се криеш зад латинските названия или “научни” термини, които не прикриват нищо друго, освен собственото ти безсилие да поемеш точната си отговорност в процеса на лечение. Защото Ерих дръзва да върне отговорността за здравето на човека там, където й е мястото – в ръцете на самия болен. Най-голямата отговорност за болестта и за оздравяването носи самият страдащ. Всякакви опити от страна и на пациенти, и на техните близки, и на журналисти, и на съдебна система, и на каквито и да е институции, да се прехвърли по-голямата отговорност върху плещите на лекарите са не само нелепи, но и престъпни към здравето и щастието на самите болни. Това е инфантилизиране на болните – това е насилствено връщане на тяхното духовно развитие назад към стадия на зависимото и наплашено дете, на което се внушава, че “без татко и без мама нищо хубаво на този свят няма”…

Да представиш на човешки разбираем език и най-сложните заболявания не е израз на профанизиране на медицинското изкуство, напротив, това е израз на най-висшето изкуство – изкуството да се вслушваш в човешката душа. А когато понавлезеш в него, не може да не се възмутиш от излишното усложняване на неща, които няма защо да бъдат усложнявани – болестта не е нещо, срещу което трябва да се борим, болестта е нещо, от което трябва да се учим и едва, когато усвоим нейния урок пълноценно и в дълбочина, тя си отива, защото е свършила своята работа. Болестта не трябва да се възприема като нещо ужасно, което да бъде прикривано зад “меки”, парфюмеризирани чрез латинска езикова опаковка, диагнози. Болестта ще започне да върши още по-добре своята вечна задача едва тогава, когато не гледаме на нея като на наказание, а като на шанс. Болестта никога не е наказание, дори когато е придружена от големи страдания – тя винаги е още една възможност да открием собствената си душа и нейната безгранична жизнена сила. Това е валидно за всички болести – и телесни, и душевни.

Ерих Фром не си придава “наукоподобна” тежест със сложно звучащи диагнози като “параноидна шизофрения” или безсмислени словосъчетания като “страхова невроза”[3]. Той просто описва страданията на болния и сочи техния дълбок смисъл, защото страданията имат свой език и това е точната отговорност на психоаналитика – да разчете смисъла на страданията, като не се подвежда нито от симптомите, нито от привидните желания на страдащия (които също биха могли да бъдат още едни симптоми). Ерих не колекционира списъци от сложни диагнози, не прави “чисти” класификации на душевните заболявания – той просто лекува така, както Микеланджело вае от мрамор, без да знае за мрамора и една десета от онова, което днес знаят съвременните специалисти по мрамора. Защото онези знания, които наистина ни помагат, са знанията на човешките ни сърца, а не на нашия претоварен от информация разум. Сърцата черпят своята мъдрост отвътре, а разумът – отвън. Кое е по-трайното? – можете да си отговорите сами.

 

Бележки:

[1] Използвам само личното име на родоначалника на психоанализата поради благодарността, която изпитвам към изключителната му духовна смелост, проявена в неговия бунт срещу личните и обществени илюзии и заблуди във връзка с лечението на човешката душа. Зигмунд Фройд, макар и телесно мъртъв, ми даде и продължава да дава много повече от мнозина телесно живи “научни авторитети”. Почти същото изпитвам и към Ерих Фром, като добавям благодарността за независимостта му от класовите, национални, религиозни и расови предразсъдъци, с каквато независимост, според мен, не може напълно да се похвали Зигмунд.

[2] Думата “рационализация” в традицията на психоанализата не означава “подобрение, усъвършенстване”, а “лъжовно оправдание”, “илюзорно обяснение”.

[3] “Страхова невроза” е безсмислена дума като думата “дървено дърво” или “железно желязо”, защото всяка невроза е телесен израз на страха, поради което да се говори за “страхова невроза” е все едно да се казва “страшен страх” или “явления на страха, породени от страх” – пълна безсмислица. Самият Зигмунд Фройд разграничава “натрапливата невроза” от “страховата хистерия”, но никъде не си служи с термина “страхова невроза”.

Related posts

Заветът на Българина –  „СИЛНО ДА ЛЮБИМ И СИЛНО ДА МРАЗИМ…”

Заветът на Българина – „СИЛНО ДА ЛЮБИМ И СИЛНО ДА МРАЗИМ…”

За здравословната омраза Живорад Родовлад (Посвещавам на паметта на загиналите на 2 май 2014 г. в Профсъюзния дом в Одеса наши руски братя и сестри!!! Мир на душите ви! Ние ви помним!) Уважаеми читателю, пиша това послание, за да те подтикна към развиване на умението да различаваме полезната, градивната, защитната ОМРАЗА от самоцелната, разрушителната, вредната

Posted
Защо вече не съм светлинен работник

Защо вече не съм светлинен работник

от Нео Нула   Не, не съм преминал към тъмната страна, а по-скоро трансцендирам вземането на страна. Тази статия е вероятно най-важният материал, който съм написал досега, и, за да предам цялото послание, е нужно малко да се върна назад. Останете с мен и докато стигнете до края ще разберете защо никога повече няма да

Posted
О’Хенри

О’Хенри

Представяне от Мила Милева   Връзка към разказа „От любов към изкуството”. Връзка към разказа „Виолетовата рокля”. Връзка към разказа „Даровете на влъхвите”.   Уилям Сидни Потър, по-известен с артистичното си име О’Хенри (11.09.1862 – 05.06.1910), е американски писател на кратки разкази с неочакван край, чиито остроумие, игра на думи и богато използване на речниковия

Posted
 МИСЛЯ ЗА ЛЕВСКИ!

 МИСЛЯ ЗА ЛЕВСКИ!

Или една покана за самоопределение по български (Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов) На днешния ден един син на Майка България стана безсмъртен в не много далечната 1873-та година! 143 години по 365 дни (и една четвърт ден), по 24 часа, по 60 минути, по 60 секунди народната ни памет пресява дребното и преходното, оставя

Posted