ОТ КОГО СЕ УЧИ ЧОВЕКЪТ?

Росен Ангелов

Послеслов на преводача

към книгата на Ерих Фром “Човекът за самия себе си

  1. Вътрешното и външното учение – човешка и “математическа” цивилизация. Упование и съмнение – лъжовната взаимност.

Западната цивилизация изгради за около две-три хиляди години – не без помощта на част от прогонените от България български богомили[1], – колосални масиви от интелектуални постижения, изящно и услужливо подредени библиотеки, невероятно амбициозната и практически трудно обозрима даже за цялото човечество международна електронна мрежа за общуване – наречена “Интернет”. Западната култура постигна много в овладяването на външния свят – тя практически описа почти всяка точка от земната повърхност. Географските програми на НАСА, а и не само на нея, включват много подробна снимкова и друга статистическа информация за всички кътчета от нашата планета. Компютърните програми предлагат гледки от всички точки, заснети със съвременните спътникови и сателитни технологии.

Моята усмивка или навъсените ми вежди, сегашното ми писане на компютъра могат да бъдат видени и заснети от летящите в орбита около Земята научни, военни и други спътници. Тази шпионска практика точно отразява криворазбраният възглед на огромната маса от хората в Западната цивилизация за Бога – могъщ, но дребнав шпионин, който наблюдава всяка подробност, записва всеки пропуск, отбелязва всяка победа, взискателно претегля съотношението и определя пътя ни – към ада или към рая, – според математическия резултат…

Западната цивилизация е “математическа”, защото нейният възглед за Бога днес е математически и технологически факт – “Отгоре ни наблюдават точно виждащи технически очи, от които нищо и никъде не може да се скрие”. Западът достигна своя интелектуален апогей в математиката. Такъв неволен тласък на духа даде преди доста време Аристотел, без да осъзнава напълно пагубните последици за човечеството от идеализирането на математическия подход. Изчисляването замени преживяването. А това е и най-дълбокият духовен провал на западния човек – математиката не успя да повдигне човешкия дух, тя повдигна човешкото високомерие и по този начин наказа човека със самоубийствената нагласа на гордостта.

Математическата западна цивилизация създава материални блага за повече от две планети, но вдъхва недоверие и страх в хората за повече от две планети… Вярата в човека и дружбата, приятелството, любовта между хората растат с развитието на човешкия дух, а не с увеличаването мощта на съвременните математизирани технологии. Интелектуализмът (математическата изчисляемост) не е духовност, не е добродетел. Духовността произлиза от неизчисляваното доброто, а интелектуализмът – от изчисляваното. Не обичам да се виждам като “интелектуалец”, не се смятам за такъв, не се чувствам горд, ако приличам на такъв – едно нещастно човешко същество, чието тяло е несъразмерно малко на фона на огромната му глава… Дълго още трябва да лекувам старите си математически увлечения, които, по подобие на Лайбниц, ми внушаваха, че доброто може да се изчисли… Днес знам, че доброто не може да бъде сведено до числа, не може да се изчисли, но все още плащам често пъти много тежък данък на погрешните си стари нагласи.

Изчисляването е неосъзнат израз на дълбоко недоверие в битието, на недоверие в неконтролираната от човека Вселена. Изчисляването е особена форма на прогнозиран, планиран предварително контрол. Изчисляването е израз на дълбоки съмнения и макар че видимата му, декларираната му цел е “благородна” – за “по-точното добруване” на човека, – изчисляването е неосъзнат отказ на човека от първичния честен и изпълнен с взаимно доверие диалог с безкрайната Вселена. Нейната безкрайност предполага отказ от изчисляването, но западният математически идеал за Вселената се опитва да изчисли и безкрайността, и безкрайните “множества” от безкрайности, за да … ги контролира… Тъжно ми е, когато усетя нашето високомерие и недоверие във вродените, в неконтролираните от нас природни сили. Защото точно математическият идеал за Вселената води до абсурдния отказ от идеята за нейната разумност. Математическият подход внушава на човека, че той “трябвало” да вложи разум във “хаоса” на Вселената. Според мен хаос има само в човека и неговите представи за Вселената, но не и в самата Вселена. Хаос има в човека, който не се учи от Вселената, а се опитва да поучава самата Вселена.

Цялата западна математическа образователна система е обърнала надолу с главата и нагоре с краката естествените, вродените сили на човека, защото го обучава на отказ от вродените му възможности, защото постепенно го превръща в един студен, но добре изчисляващ своите и най-леки движения, робот. Нашето, западното, математическото училище възхвалява разума на човека, защото се прехласва по изчисляването. А това пагубно увлечение ни се внушава от най-ранното ни детство и често пъти си остава вкоренено чак до последния ни телесен миг. Това гибелно увлечение ни прави много навити и много… нещастни… Защото ролята на човека не е да влага разум и подреденост в света около себе си, а да се учи от естествения ред на нещата, като се разделя със собствената си мания за световно господство. “Господарят на природата” може да бъде единствено и само самоубиец и убиец на природата…

Математически модели могат да бъдат правени за почти всичко, но няма математически модел за вяра. И не може да има. Вярата на човека не може да се изчислява и не се “помещава” в главата на човека. Не се “помещава” и в книгите, нито в магнитните носители на информация. Вярата никъде не може да се помести, защото е единствената човешка сила, която е безкрайна. А е безкрайна, защото е безкористна. Само безкористните неща са безкрайни. Човек вярва, не защото има някаква полза от онова, в което вярва, а защото най-дълбоката му същност му казва, че е така. А най-дълбоката му същност говори само тогава, когато въпросът за ползата остане настрана.

Човешката вяра е онзи “вътрешен учител”, за когото говорят древните български, даоистки, тибетски, будистки, тантристки, йогийски, индуистки, таосистки, шинтоистки, персийски, египетски, а и гръцки учители. Тя е пътят на онова, което днес повърхностно наричаме “религия”. По-правилното определение е “вътрешно упование”. Да се уповаваш означава да знаеш безусловно на какво се опираш. А това предполага най-дълбоко осъзнаване. Ето защо искам да припомня някои указания, които са по-древни от тези на Ерих Фром.

И така: в какво трябва да се уповава човека? На какво трябва да се опира?

Първо, човек трябва да се опира на истината. Истината за самия себе си и истината за света около себе си. Това са опорите “Опознай себе си” и “Опознай света около себе си”. Това са трудни опори, много трудни и бавни за изграждане, особено ако човек израства в култура, където понятието за истина е приравнено до понятието за полезност. Тогава истината се потрупва от хиляди лъжи, които се опитват да я разрушат… Истината е жива действителност, а не суха и мъртва теория. Истината се практикува, а не се знае. Знаенето на истината някога е било равносилно на практикуване. Библейският глагол “познавам” има дълбоко практически смисъл – “Адам позна Ева и тя зачена”. Който познава, той обича, поради което действува. Днес ние си мислим, че знаем много истини, но всъщност живи истини знаем много малко, защото живи са само онези истини, които практикуваме всекидневно с цялото си същество. Истините в нашите глави – математическите истини, – са мъртви истини, хербаризирани истини.

Второ, човек трябва да се опира на целта на истината – любовта. Към самия себе си и към света около себе си. Това са опорите “Опознай себе си, за да се обикнеш” и “Опознай света, за да го обикнеш”. Лесно е да се каже, но – трудно да се осъществи. За любов всички говорят, всички спорят, всички се кълнат в любов, всички са единодушни, че “тя е най-великата сила”, но … всяка година (от няколко години насам) умират от глад около 50-60 милиона души, а от хроничен глад всяка година страдат около 850 милиона души[2]. Любовта е по-трудна за изграждане опора, защото тя израства от истината, само от истината. Тя идва след истината, но никога преди това. Онзи, който не може да понесе някои истини, той не е минал ада на своите чувства, поради което неговата любов е доста крехка и трудно би могла да бъде наречена “опора”. Любовта също е практика, а не теория.

Трето, човек трябва да се опира на справедливостта – единството между истина и любов. Да си справедлив, това означава да прилагаш отново практически истината и любовта в живота, а не само да говориш за истина и любов. А практическото приложение означава енергиен взаимообмен – вземане и даване. Ние днес залитаме в крайността на инфантилизма – само да вземаме, само да искаме, само да получаваме, само да потребяваме. Дори когато даваме, ние неосъзнато или полуосъзнато, че дори и напълно осъзнато даваме с намерението да получим още повече – или като “отплата”, или като “възхищение” от нашата “щедрост”… Справедливостта е най-трудната опора – тя е изцяло практическа и ни най-малко не е теоретическа същност. Справедливост към себе си и към света около себе си. Това са опорите “Грижи се за себе си” и “Грижи се за света около себе си”. Справедливостта е загриженост – най-дълбоко осъзнаване за Времето, в което ние или разрушаваме, или създаваме. Да си справедлив предполага най-напред да си правдив и любящ.

Загрижеността за нещо предполага дълбоко познание за нещото, за което ще се полагат грижи. “Добрите” намерения не са достатъчни. Дълбокото познание за нещо поражда чувството за единство с него – само в единство с него това познание става възможно. Ето защо ИСТИНАТА ВИНАГИ РАЖДА ЛЮБОВ.

Нека направя една ясна уговорка: когато една осъзната истина поражда ожесточение или омраза, или гняв, или ярост, или каквото и да е друго нещо, освен любов, това означава само едно нещо – че не е осъзната цялата истина.

Например, осъзнавам, че жената, която обичам, не ме обича. В мен бушува цяло море от опустошителни чувства, които имат за цел само едно нещо – да ме направят истински “мореплавател”, да ги “преплувам”, да се боря с емоционалните си бури, с емоционалните си въртележки, с емоционалните си ледове, с емоционалните си плитчини, с емоционалните си рифове, с емоционалните си вулкани, с емоционалния си мрак – за да оцелее моята собствена способност да обичам. Ставам истински човек само тогава, когато запазя способността си да я обичам, независимо, че тя не ме обича. Тежко е да се изрече, но още по-тежко е да се постигне. Съвременната “математическа” цивилизация  смята хората, които обичат, без да искат в замяна нещо, за “глупаци”, за “луди”, за “наивници”.

Съвременната “математическа” цивилизация проектира върху тези хора своите собствени шаблони и не открива съвпадения – това я плаши. Те излизат извън нейните познати схеми и следователно няма да се подчиняват на нейния контрол. Съвременната “математическа” цивилизация се страхува от истинската любов и затова ни учи на лъжовна взаимност: “Аз ще те обичам, ако и ти ме обичаш” или “Аз ще те уважавам, ако и ти ме уважаваш” и т.н. Всичко това е израз на дълбоката зависимост на моите чувства, знания, мечти, желания и действия от външния свят: “ако светът се отнася добре към мен, то и аз ще бъда добър към него, ако светът се отнася зле, то и аз ще бъда лош към него…” Лъжовната взаимност всъщност означава “Прави на другите онова, което те правят на теб”. Това е духовното мото на западната математическа цивилизация – колкото от едната страна на равенството, толкова и от другата… Аз завися от теб, ти зависиш от мен…  Аз не знам, какво аз искам да правя на другите, но аз знам какво те ми правят и поради това всичко, което правя е всъщност повторение на онова, което и те правят… Моят “душевен идеал” са другите… Да сме еднакви – това е математическата взаимност на Западната цивилизация.

Но истината, любовта и справедливостта се градят върху нещо дълбоко различно: “Прави на другите онова, което ти искаш те да правят на теб”. Аз знам какво аз искам да правя на другите, защото знам какво искам те да ми правят. Независимо от онова, какво те всъщност ми правят. Аз се ръководя от моя душевен идеал, а не от практиката на другите. Да сме себе си – това е истинската взаимност на нематематическата цивилизация. Да си себе си – това е същността на свободата.

Четвърто или още преди първото, човек трябва да се опира на свободата – венецът и коренът на истината, любовта и справедливостта. Свободата е проверката и на трите опори. Тя е вътрешната спойка между тях, тя е вътрешният невидим ускорител или забавител на преходите, на изграждането, на свързването между тях. Ако съм свободен, тогава съм отговорен. Ако аз избирам как да се отнасям към другите, то и аз съм отговорен за своето отношение към тях. Но ако просто повтарям тяхното отношение към мен, но в посока към тях, то аз не съм свободен, а значи и не съм отговорен за него…

Лесно е да се каже… Старата философия много е говорила по този въпрос. Много е написала, много е учила, много е диктувала – натрупала е милиони страници, а дали някой е станал по-добър човек от толкова много теория за доброто? Можем да напишем стотици книги, но една драскотина по егото ни е способна да ни сломи, да ни направи взривоопасни и готови яростно да нападнем “в защита”… Защото нашите “защити” във всички случаи всъщност са нападения. Гениалността на Зигмунд Фройд се състои в откриването на тези “защити”, които всъщност представляват нападения срещу истината за самите нас:
“Това не може да бъде вярно. За всеки друг – да, но не и за мен…” Ерих Фром в голяма степен изследва тази заблуда.

 

  1. Кой учител да избера – гордостта или смирението? Мъдростта на страданието.

Пиша тези редове и съзнавам, че нещо много фино се опитва да ми избяга – истината за самия мене: “Всичко горенаписано е валидно за другите, но не и за мене. Аз съм по-добър…” Много е изкусително да приема това внушение, защото тогава наистина няма да има нужда да изследвам себе си. Гордостта това ми внушава: “Ти си осъзнат човек. Ти си правдив човек. Ти си любящ човек. Ти си справедлив човек. Ти си ГОЛЯМА РАБОТА.[3]

Гордостта работи, като ме отделя от другите хора: “Другите са сметкаджии, аз съм безкористен. Другите са славолюбиви, аз съм скромен. Другите са властолюбиви, аз съм смирен. Другите са алчни, аз съм благороден. Другите са жестоки, аз съм нежен. Другите са фалшиви, аз съм истински…” Тя ме “учи”, че другите хора трябва да се учат от мене. Ако просто станат като мен, светът ще бъде прекрасен и напълно щастлив. Ако мислят като мен, ако чувстват като мен, ако мечтаят като мен, ако желаят същите неща като мен, ако правят същото като мен… Всъщност гордостта е коренът на всеки тоталитаризъм. Тоталитаризмът е душевно заболяване, при което индивидът гледа на многообразието на света като на нещо погрешно. Тоталитаризмът винаги ражда параноя – страх от всичко, което е различно от мене.

Според гордостта аз съм Учителят, а другите са Учениците: “Аз знам истината, а те трябва да я научат от … мене. Аз знам как се обича, а те трябва да се обучат от … мене. Аз съм справедлив, затова другите трябва да вземат пример от … мене.” Всъщност гордостта е израз на неумението ми да видя себе си в другите – в користолюбеца, във властолюбеца, в сластолюбеца, в сребролюбеца, в славолюбеца и т.н. Затова и ги осъждам, защото не виждам, че и аз нося в себе си по нещо от всеки един от тях.

Когато най-дълбокият от всички психолози в Западната цивилизация – Исус, – казва: “Не съди, за да не бъдеш съден”, той всъщност ни предупреждава: “Не се дели от другите хора като праведник от грешници. Защото не знаеш в кой момент ще съзреш своята истинска греховност. И ако не си достатъчно подготвен за това видение, то може да те повали. А ако изобщо не си готов, то може да те отчае. А всеки грях може да бъде простен, но само не и отчаянието.

Колкото по-назад се обръщам, толкова по-голяма слепота виждам в цялото ми ученическо, студентско и докторантско образование, което ме помпаше с… гордост. От “Много добър 5,33” в първи клас до “Отличен 6,00” в единадесети клас се заредиха много разминавания с истинското ми узряване – умението да обичам всичко в себе си, умението да си прощавам всичко, но да не се отчайвам. Напротив, бях дресиран от хиляди дресьори и дресьорки – наричани вежливо “учители”, – да правя “интересни и привлекателни номера”, само за да събера овациите на публиката (родителите ми, съучениците ми, преподавателите ми…). Дресираха ме като вързано и измъчвано животно: “Когато има овации, ти си добър. Когато няма овации, ти не си добър.” Дълго и систематично изскубваха всяко остро нокътче, откъртваха всяко зъбче, оковаваха всяко мускулче, инжектираха парализираща течност във всяко кръвно телце… Всяка моя дива – “божествена”, – мисъл беше прогонвана като “лоша”, като “неприлична”, като “общественоопасна”, като “срамна”. И до днес сънувам казарменото битие на цялото ни общество. Колко честни са тези сънища! Безхитростни и спасителни!

Аз трябваше да стана “идеален” и “чист” не само в очите на дресьорите, но и в моите собствени – моята автоцензура заработи. Това беше мигът, в който гордостта в мен измести смирението и застана начело. От този миг започнах да съдя и то страшно да съдя… другите хора. Защо? Защото бях извършил предателство към самия себе си. Бях извършил престъпление към самия себе си. Бях се отказал да бъда себе си. И дълбоко в себе си се осъждах. Никой не ме учеше, че трябва да си простя, че трябва да осъзная капаните, в които съм попадал, за да ги обезвреждам един по един. Те бяха накачулени по цялата ми същност и тъй като бях ослепял за Истината, аз не ги виждах. Или по-скоро, защото всички около мен също бяха накачулени с такива капани, та си мислех, че те са част от човешката ни същност… Но част от човешката ни същност ли е да бъдем нещастни, да бъдем роби? Усещах се роб, но се мислех за свободен и осъждах като роби останалите. За своята болка обвинявах другите. Съдех другите, за да не осъждам себе си. Дълбоко в душата си усещах, че съм извършил нещо ужасно и исках всячески да избягам от осъзнаването му, защото “трябваше да плащам”… Но и това беше един от капаните на гордостта.

Гордостта ми ме осъждаше на ужасна самота. Не на здравословно усамотение, а на гибелна самотност: “Аз грешникът нямам право да се докосна до другите, защото на фона на моите прегрешения те са праведници.” Това е обърнато отражение на осъждането – нарича се самоосъждане. Докато Исус учи да не съдим никого – нито другите, нито себе си. “Да не осъждаш” означава, да не се отделяш от същността на даденото нещо. Защото ти носиш част от тази същност в себе си. Всички носим от всичко в себе си. Сърцето е еднакво щедро към всички клетки в нашето тяло, то не осъжда нито една от тях. Любовта е за всички – и за “праведниците”, и за “грешниците”. Защото не можеш да се отчаеш само когато те ръководи сърцето – когато си щедър. А да си щедър означава, да не правиш изчисления на онова, което даваш. Защото си сигурен, че имаш безкрайно…

Точно това все още ми убягва. Все още много съдя, все още ставам яростен съдия на другите и още почти в следващия миг извършвам онова, за което съм ги осъдил. Разбира се, гордостта в мен се преоблича, бяга, крие се, сменя си гласа, слага си най-благовидни маски, говори с най-смирена интонация, направо да я прегърнеш. Ако я слушам, аз отдавна съм за рая, само че защо тогава има още толкова много болка в мен? Значи тя лъже. Лъже и натрупва планини от лъжи, за да не успея да се освободя от нея.

Добре, признавам, почти нищо не знам за гордостта. Почти нищо не съм успял да постигна в опитите си да се оттърва от нея. Победен съм! Но съм жив! И знам, че смирението има един верен помощник – страданието. Което никога няма да ме подведе. Защото гордостта никога не може да запуши неговия глас напълно. Дали ще бъде сега, дали ще бъде в мига преди телесната ми смърт, страданието ми е вярно. То няма никога да ме излъже. Знам , че тялото ми ще умре, че ще дойде този свещен миг и цялата какафония на гордостта ще си отиде. Каквото и да съм направил, както и да съм живял, моето тяло ще спре някога и ще ми каже: “Аз бях дотук. Ако си доволен, добре. Ако не си доволен, много ти здраве.” Мечтая си да видя подвитата опашка на гордостта, та поне за един миг. Мечтая си да чуя истинския глас на Вселената, та поне за един миг. Тогава ще бъда истински и напълно щастлив.

Ето това все още не умея – да живея, готов да умра в същия миг. Внушавам си, че мога и знам, че гордостта ми подшушва, че го мога, за да спра да се уча, за да заспя отново под нейната хипноза. Много е красиво да си кажеш: “Аз съм буден човек. Аз съм осъзнат човек. Аз съм любящ човек. Аз съм свободен човек. Аз съм справедлив човек.” И е много измамно. Една много красива лъжа. И много отровна. Много по-здравословно е да си кажеш: “Аз все още съм много зависим, много завързан, много окован, много късоглед, много уплашен, много тесногръд човек…

И всъщност кое в нашето битие е по-полезно за нас: приспивните овации, към които се стремим? Или острото жегване на копривата, която ни пробужда? Ето това все още не мога – да бъда благодарен за всичко, което ми се случва. Повтарям си че “Всичко, което ни се случва, е за наше добро”, но май не ми се иска “всичко да ми се случва”… Май не съм готов за всичко. А дали съм се подготвял? Дали съм се учел на всичко?

Не, защото избрах като учител гордостта, а тя ме учеше само на “добрите” неща – на разделението. И се научих да благодаря само за “доброто”. Точно заради това станах съдник и слепец… Окован роб. Неблагодарността прави човека зависим.

Пренебрегнах смирението. То искаше да ме учи на всичко – и на “доброто”, и на “лошото” – на единството. И да стана истински благодарен човек. Свободен човек. Защото само истинската благодарност ражда независимостта. Благодариш на нежността и си свободен да вървиш нататък. Благодариш и на грубостта и си свободен да вървиш нататък. Но гордостта не позволява и извиква: “Стоп! Как така да благодариш на грубостта? Откъде накъде? Я виж тази грубост, защо ти се изпречи на пътя! Я се заеми с нея! Как така ще благодариш за страданието? То ти причинява болка. Та значи и за болката трябва да благодариш? Не! Това е чиста лудост! Ти си луд!

Страданието не влудява. То премахва превръзките на очите, защото болката, истинската, дълбоката болка заглушава гласа на гордостта. Пред болката и гордостта мълчи. Но само когато е достатъчно голяма и дълбока. И когато не се “лекува” с лъжи…

Моята най-голяма слабост е неумението ми да благодаря за презрението, пренебрежението, грубостта, невниманието, иронията,  язвителността, подигравките, саркастичното подмятане, тънкото подценяване от страна на моите най-близки хора[4]. По-лесно се справям вече с тези на “по-далечните” – онези, които не са от моя “кръг”, не са от семейството ми. Но когато семейството ме нарани, тогава боли! Все още много боли! Само се преструвам, когато си казвам, че мога да се справя. “Да не те признават другите, както и да е. Това ще го понесеш. Но да не те признават онези, които са ти най-близки? Това не бива да го понасяш. Ти толкова много си направил за тях. За другите не си направил толкова и е нормално те да не те признават. Но тези, чисти неблагодарници, толкова много се трепаш за тях, а те – как се отблагодаряват?” Гордостта е хитра, тя преобръща нещата – собствената ми неблагодарност я проектира върху другите. Аз съм истински неблагодарният човек, защото искам да ги променя според моите изисквания, но те не искат да приемат моите “справедливи” указания… и значи са “неблагодарници”.

Зависим съм, защото не съм благодарен за това, че са такива, каквито са. Зависим съм, защото не съм престанал да слушам гордостта, която ми казва, че “щеше да е по-добре, ако бяха малко по-нежни, малко по-търпими, малко по-признателни, малко по-внимателни…”. Отново съжалявам, че не са такива, каквито на мен ми се иска и … пропускам действителността. Човек, който пропуска действителността, не може да бъде свободен, защото живее в илюзии.

Какво, все пак, нашепва тихият глас на смирението? Смирението учи, че трябва да се учим от всичко. От абсолютно всичко. От всеки миг. От всяко същество. Всяко нещо в живота ми е мой учител. Аз съм единствено и само Ученик. И само ако съм готов да се уча, тогава нищо в живота ми не е напразно, нищо не е безсмислено, нищо не е лошо…

Как да се отнасям към онези, които ме нараняват? На какво се опитват да ме “научат”? Мога ли да съм им благодарен? И за какво?

Мога, стига да го искам от цялото си сърце. А от цялото си сърце можем да го искаме само тогава, когато сме готови да понесем нелюбовта на другия. Да издържим, да запазим топлотата на сърцето си, без да усещаме непосредствено насочена такава към нас от другата страна. Или по-точно – като се научим да “виждаме” отвъд материята, отвъд видимите неща, отвъд думите, отвъд погледите, отвъд РАНИТЕ. Защото само нараненият човек не ни обича. И когато това е нашият личен партньор, осъзнаваме огромната отговорност, която трябва да поемем, но която не сме осъзнавали по-рано – да обичаме. Ние да го обичаме. Въпреки, че той не ни обича…

А да обичаш, означава само едно – да си готов да лекуваш страданието, раната на другия. Да лекуваш, означава само едно – да направиш страдащия по-лек, по-извисен, по-близо до способността за летене. Лечението е невъзможно без любов. А и любовта е невъзможна без способността да правим живота си истински по-лек. Не по-повърхностен, не по-незадълбочен, не по-безразличен, а по-изпълнен със способността да летим. А не можем да лекуваме другите, ако преди това не лекуваме и не излекуваме себе си. Не можем да обичаме другите, ако преди това не обичаме себе си. Как да облекчим участта на другите, ако собствената ни съдба е тежка като олово?

Ние всички сме болни и лечители. Страдащи и облекчаващи страданията си. Можем да направим живота си истински щастлив, свободен и справедлив, само ако се докоснем до вътрешния си учител. Страданието има за единствена цел да ни обърне към вътрешния ни учител – смирението.

 

  1. Човешката голота и истината. Приемане и неврози.

Пред вътрешния ни учител ние сме напълно голи и не можем да сложим маски. Каквото и да се опитаме да скрием, вътрешният ни учител казва: “Добре, губи си времето с тези покривала, ако искаш. Аз имам търпение, ще почакам, защото знам, че те ти пречат, колкото и да се опитваш да си внушиш, че са нужни. Аз вярвам в истинската ти същност и ще чакам, ако потрябва, няколко живота, докато спреш да я скриваш. Мога да чакам, защото съм отвъд времето и защото същността ти също е отвъд него…

Бързаме да се облечем, защото така са ни научили. Защото трябва по-скоро да скрием тялото си, сякаш то изразява нещо “срамно”. Карали са ни да се чувстваме виновни, когато, като малки деца сме се събличали спонтанно пред другите хора. Засрамвали са ни – внушавали са ни чувство за вина, за срам от самите себе си. По същия начин постъпваме и със същността си – бързаме да я облечем, за да не се почувстваме виновни, засрамени, за да не би да “направим лошо впечатление”… Не оставяме време нито на тялото, нито на същността си да ни покажат, че внушенията отвън са погрешни. И насилваме себе си, и се разболяваме, и преобличаме болестите си в “нормални” дрехи. Така постепенно се отдалечаваме от единствения верен представител на вътрешния ни учител – голото ни тяло, беззащитното ни тяло. То никога не ни лъже, стига да знаем езика му. Не онзи манипулативен “език на тялото”, който е предназначен за “успешно представяне на интервю за работа” или за “успешно прилагане на печеливша любовна тактика”… А вечния език на тялото – телесното здраве и равновесие, което, ако е истинско, винаги е последица от душевното здраве и равновесие. Голото ни тяло е материалният ни учител на Истината.

От пълното приемане на нашето тяло започва и чудното пътуване към самите нас. Защото всички неврози са своеобразен отказ да се вслушваме в езика на нашето тяло и опит да му натрапим езика на лъжата. Всяка невроза е израз на някакъв голям пропуск в най-важното ни училище – усвояването на изкуството да приемаме себе си изцяло. Тялото ни страда, когато не го чуваме. То не е “греховна плът” и не трябва да бъде измъчвано, не трябва да бъде презирано. Тялото ни се нуждае от нашето уважение, от нашето осъзнато запознаване с него, от нашето дълбоко внимание, от нашата любов, от нашата искреност, от нашата отзивчивост, от нашата грижа. То е нашият най-верен учител, нашият най-автентичен, най-уникален учебник. То е нашият най-истински слушател. То е интелигентно и заредено от Вселената с мъдрост. Ако не виждаме мъдрост в тялото си, то е не защото я няма, а защото не умеем да гледаме. Когато се ядосваме на тялото си, ние всъщност пропускаме посланията на неговата мъдрост. А доста често тези послания са в много сурова и остра форма – физическите страдания. Но страданията на тялото са последните ни шансове да чуем посланията на вътрешния ни учител. Много глухи ставаме за собствените си тела. Чуваме телевизията, радиото, всичко друго, но само не и учителя в себе си.

Ах, защо нямахме по-рано достъп до вътрешните си учители! По-точно, имахме, когато бяхме деца, но всички ни внушаваха, че това са “глупости”, “измишльотини”, “философски фантазии”, “нереални неща”. Защо им вярвахме? Защо предадохме децата в себе си на безлюбовието на възрастните? Защо повярвахме, че безразличието е мъдрост, а любовта е глупост? Защо нашите родители и външни учители ни нараняваха? Защо ни лъгаха? Защо ние лъжехме самите себе си? Какво трябва да вземем като поука от тези лъжи?

Всъщност, най-голямата поука от лъжата е, че няма друг път към истината, освен да минем през ада на лъжите. Лъжите за другите хора и лъжите за самите себе си. Лъжите за материалния свят и лъжите за нематериалния. Лъжите за нашите “силни страни” и лъжите за нашите “слабости”. Лъжите в нашето обучение да живеем. Лъжите на нашето западно образование и култура.

Само тогава нашата собствена любов може да узрее истински. Само когато разграничим лъжата от истината, тогава можем да оздравеем. Но това не става с любимото за западната цивилизация “изобилие от информация”. И какво от това, че имаме милиарди мегабайтове и гигабайтове информация вече у дома си, а не само в обществените библиотеки? Какво от това изобилие от информация? Ставаме ли по-човечни и по-щастливи с него? За мен големия въпрос е не самото му съществуване, а неговата употреба – за какво се използва то? Започваме ли да ставаме по-добри едни към други или ставаме още по-високомерни и нафукани?

И милион вавилонски кули от информационни масиви за външния свят не могат да направят човека в душевно и духовно отношение по-голям от новороденото бебе, докато той изучава само външния свят и докато използва психологията[5] с манипулативни цели – за да знае как да въздействува на другите хора така, че да постига своите цели. За моя огромна тъга днешната психология в изключително голяма степен все още се използва най-вече като мощно средство за манипулация и по този начин тя става черна сила – сила за обезчовечаване, за опустошаване на човешката душа, за довнасяне на още и още страхове, на още и още мрак.

Философската психология на Ерих Фром е един светъл опит да се направи ясна граница между човеколюбивата психология и властолюбивата психология, между търсенето на истината за душата на човека в името на неговото щастие и търсенето на истината за душата на човека в името на неговото поробване. Днешната философия и психология са мощни инструменти и за едното, и за другото.

 

  1. Отново се питам “що е философия?”

Накрая искам да поставя под въпрос преобладаващия в западната математическа образователна традиция превод на думата “философия” – “любов към мъдростта”. Той, според мен, е дълбоко погрешен и пагубен за всеки, който “философствува”…защото го насочва към илюзорна цел.

Представена и проявяваща се като любов към мъдростта, философията всъщност е още една форма на властолюбието – власт чрез знания, чрез повече знания, чрез най-много знания,  интелектуална власт. Не случайно тя популярно се нарича “царица на науките”… Което, според мен, не е достойнство, а е нездравословна съблазън, от която произлиза само интелектуалното високомерие на не малко “философствуващи”, които “най-добре знаят”… Нали “най-мъдрият знае най-добре”… Но в човешката история “царете” (= “завоевателите”, това е точния превод на “цар”) и “мъдреците” в повечето случаи стоят на противоположните брегове на реката на живота и много рядко строят мостове помежду си, още по-рядко преминават на един и същи бряг, а най-рядко са едни и същи индивиди. Ето защо, когато “царят на духа” (за какъвто се възприема “мъдрецът”) в повечето случаи забравя, че духът отхвърля всякакви “царства” (= “завоевания”) и постепенно престава да бъде “цар на духа” и става само “цар” (= “завоевател”)… Количественият подход, независимо дали се отнася за материалното или духовното, води до завоевателство. Стремежът към повече знания е само по-префинена форма на завоевателството, на властолюбието.

За съжаление мъдростта се възприема като еквивалент на “повече знания”. За още по-голямо съжаление любовта се възприема като еквивалент на “по-малко знания”. За най-голямо съжаление “философията” се възприема като стремеж от “по-малко към повече знания” – подчинение на “любовта” пред “мъдростта”. Срам за такава любов, която е подчинена, та макар и … на мъдростта. Срам за такава мъдрост, която господствува над каквото и да било…Стремежът към мъдрост като “най-много знания” е пагубен за човека като цел на неговия живот. Мъдростта като най-голяма човечност е спасителна за него. Най-голямата човечност произлиза от най-голямата любов. Ето защо най-голямата мъдрост произлиза от най-голямата любов.

Мъдростта трябва да служи на човека, а не обратното. Философията трябва да бъде преподавана като човеколюбие, но в традицията на моето университетско образование философията ми беше преподавана преди всичко като “любомъдрие” – стремеж към по-голяма мъдрост. Колкото повече знаеш, толкова по-голям “философ” си… Изпитах горчивината на тази заблуда и вече не разбирам философията по този начин. Според мен думата “философия” трябва да се превежда така: “любовта поражда мъдрост”. Поставянето на гръцката дума “любов” преди “мъдрост” не е с цел да се покажат местата на средството (“любовта”) и целта (“мъдростта”). Тази дума не изразява смислово подчинение на любовта пред мъдростта, на сърцето пред ума, на чувствата пред интелекта, на огъня пред студа… Философията е игривият и необуздаем огън на моето сърце, а не контролираният студ на моя ум…

Защо философията се възприема така? В западната (математизирана) образователна традиция господствува формално-логическият подход – “каквато е формата, такова е и съдържанието”, – съгласно който думата предава смисъла така, както формата определя съдържанието, всъщност “оковава” съдържанието… Но ако огромното богатство на философията се свежда до тясната област на формалната логика, тогава съдбата й е достойна за съжаление… Въпреки голямото ми уважение към формалната логика, философският изказ не е тъждествен на формално-логическия. Между форма и съдържание няма тъждество, а взаимно влияние, като определяща е ролята на съдържанието, а не на формата. Ето защо философията не се е отнесла “философски” към собственото си име.

Откритото съдържание в думата “философия” започва с “любов” и завършва с “мъдрост”, но формата, ако приемаме, че обикновеното е знак за необикновеното, ни насочва и към скритото съдържание. Между любовта и мъдростта няма проста, линейна, хоризонтална, подчинителна връзка – от любов към мъдрост като от средство към цел. Философията не е линейно натрупване на знание до знание. Между любовта и мъдростта има сложна, вертикална, причинно-следствена връзка – в любовта се корени мъдростта, от любовта израства мъдростта. Философията за мен е вертикално израстване на едно знание от друго, при което “най-малкото” – семето, – съдържа в себе си “най-голямото” – цялото дърво…

САМО ЛЮБОВТА МОЖЕ ДА РОДИ МЪДРОСТ. Любовта е истинският родител на мъдростта. Ето защо западната (неемоционална) образователна система трябва да се преобразува, за да стане човеколюбива, а не властолюбива. “Старата” философия – стремежът към повече знания, – води към властолюбие. Тя “възпитава” властолюбиви нагласи в “децата” си – “частните науки”. Трагичната неуравновесеност на западната образователна традиция се състои в противоречието между нейното интелектуално изобилие и нейната емоционална пустота. “Старата” философия “знае” много, но “обича” твърде малко. Бих казал – почти нищо, освен властта…

“Новата” философия не е склад със знания, от който да вземаме, а – практическо обучение как да обичаме. “Новата” философия трябва да постави не въпроса на Кант[6]Как е възможно познанието?”, а въпроса на Исус “Как е възможна любовта?”. Но честният отговор на този въпрос започва с отговор на въпроса “Как е възможна истината за самия мен?”, защото честното задаване на въпроса е “Как аз мога да обичам?”

Дълбоко погрешна, според мен, е западната теологична версия за Исус, според която той е лишен от личен емоционален живот – живот без никакви лични чувства, без никаква лична привързаност, без никакви любовни отношения с жени, без никакъв “долен” секс… Исус е представен като безполов и “възвишен” интелектуалец, който е щастлив да обучава другите хора как да обичат, но самият той не проявява конкретната индивидуална човешка любов. Според теолозите, явно Исус не я “заслужава”. Той “заслужава” само абстрактната – общочовешката, – любов. Но теологичната версия за Исусовата любов пропуска да разбере, че да обичаш един конкретен човек често пъти е много по-трудно от това, да обичаш цялото човечество… Защото човечеството можеш да го обичаш, без то да те изправи пред конкретни въпроси, без да изисква от теб неотложни конкретни действия. Човечеството можем да го обичаме без особени усилия – него ние “си го обичаме” и без нищо конкретно да сторим, само като пишем и разпространяваме “възвишени” декларации в негово име. “Цял живот” си го обичаме, защото то не предизвиква всекидневно нашите слабости. Ние можем да изтърпим нещо далечно, нещо неопределено, каквото е “човечеството”. То ни “извисява”. Човечеството, така както западът ни учи да го разбираме, е неопределено количество от “много” хора. Но един човек, един много конкретен, един съвсем определен човек, който всеки ден предизвиква моето търпение, който всеки ден докосва най-слабите ми места, най-долните ми душевни “етажи”, който всеки ден “лази по нервите ми” и одрасква егото ми – този човек трудно мога да обикна. Но само той може да ме научи да обичам истински.

“Философия” означава “любовта е най-мъдра”, “любовта обучава най-добре”, “сърцето трябва да учи ума”… Философията не е обща интелектуална теория, а индивидуална любовна практика. Мъдър е само онзи, който се научи да обича истински.

Ерих Фром ни учи да търсим, да откриваме, да опознаваме и да обичаме цялото човечество в конкретния индивид. Лечението на отделната човешка душа е възможно само по този начин – като видим в нея цялото многообразие от човешки образи, роли, събития, действия, отпечатъците на всички времена, култури, епохи… Лечението на един човек е резултатно само наред с лечението на цялото човечество. Свободата на един човек е пълна само тогава, когато цялото човечество е свободно. Човечеството не е свободно напълно, дори ако само един човек е поробен. Ето защо няма по-голяма илюзия от това, една страна да бъде наричана “страна на свободата”, когато нейното материално благоденствие се изгражда върху поробването и ограбването на други страни… Свободата, здравето, щастието са синтетични категории – дължим това осъзнаване и на Ерих Фром.

 

21 Юни 2005 г.

Благоевград

 

[1] Които стават основатели на първите академични (университетски) духовни центрове в Западна Европа.

[2] Виж разтърсващата с изобличителни факти книга на Жан Зиглер “Новите господари на света и онези, които им се противопоставят”.

[3] “В очите на слепците…”

[4] И точно гордостта ме кара да деля хората на “близки”, “по-близки” и “далечни”, “по-далечни”…

[5] Знанието за вътрешния, душевния свят.

[6] Показателна подробност, на която във Философски факултет не ни обръщаха сериозно внимание, е това, че Имануел Кант не води сексуален живот и не създава семейство. За “възвишения” интелектуализъм това са “просто дребни и повърхностни неща”… И ние трябваше да се възхищаваме на собствените си заблуди, когато жертвахме човешкото си щастие заради “интелектуални победи”…

Related posts

ВЛЪХВИТЕ СА БЪЛГАРИ. БЪЛГАРИТЕ ДНЕС СМЕ СПЯЩИ ВЛЪХВИ

ВЛЪХВИТЕ СА БЪЛГАРИ. БЪЛГАРИТЕ ДНЕС СМЕ СПЯЩИ ВЛЪХВИ

„Тесногръдите обсъждат личности. Посредствените обсъждат случки. Великите обсъждат идеи.„ Ние, българите, сме опак народ. Може би най-опаките от опаките. Защо? Защото обичаме да обсъждаме всички измерения на битието. Нашата Българска Душа се захласва да обсъжда всякакви идеи. Във всички посоки. И го прави доста похватно. Защо? Защото е велика душа! Душа на народ от влъхви!

Posted

Правото на самозащита е свещено човешко право

Поместваме със съгласието на Росен Ангелов (Форматирането на текста е на редакцията на списанието) Промиваха ни умовете над 1100 години, че „насилието над другите е престъпление“ и че ние трябва единствено да търпим, да търпим и да търпим тяхното насилие, без да им „отвръщаме“. Но не казваха нищо за тяхното насилие над нас. Сякаш то

Posted
Преобръщането – начало на завръщането към себе си

Преобръщането – начало на завръщането към себе си

Разказ от Медоносна Оса   Колата летеше с … 50 километра в час, които в този случай се оказаха съдбоносно много.   Беше ранна мартенска утрин. Първият ден от март. Нищо не предвещаваше този поврат в живота на Медьо Медев, хванал здраво волана на белия автомобил. Всичко си беше както е било винаги – той

Posted
„Кой е по-силен?” Притча за … който види себе си в нея.

„Кой е по-силен?” Притча за … който види себе си в нея.

Живорад Родовлад Преди години един християнски поклонник, бъдещ пастор, ми даде едно книжле. Не го метнах в печката. Зачетох се в него. Не станах християнин, не започнах да ходя всяка събота в неговата църква (той беше адвентист), но запомних една интересна притча. Сега ви я разказвам, малко видоизменена, и на вас.   Веднъж Истината решила

Posted