Дъжд и джихад или Преображението на един джихадист

Разказ от Мила Милева

Хора и животни се задъхваха под парещите лъчи на следобедното сирийско слънце, което не беше учудващо, защото горещината му караше въздуха да трепери. Жегата блокираше свободния ход на мисълта,  а оттам и убиваше в зародиш всяко желание за физическа дейност. Хората се бяха скрили по палатките си, разговорите им бяха кратки, а те самите – раздразнени и свадливи. Наскоро в лагера беше плъзнал слухът, че резервоарите с вода са на една седма от капацитета си. Той се беше разпространил със светкавична скорост като зараза и всяваше тих ужас у всяко сърце.

У хората бе останало една-единствена мисъл, което се материализираше по пет пъти на ден под формата на молитва към Аллах: дъжд. Тази обща мисъл бе еднаква за подрастващите момчета и за зрелите войници, за младата девойка, облякла за пръв път абаята и хиджаба, и за зрялата жена, по която се мъкнеше като процесия многобройната й, невръстна челяд. Желанието за живот и вярата в Бог се преплитаха в едно, въпреки, че всички лагеруващи бяха дошли тук, водени от една и съща присъда: смърт на неверниците!

Сега борбата беше не срещу богоотстъпниците шиити, които се бяха отклонили от правата вяра и с невежеството си се бяха устремили право към пламъците на ада. Борбата не бе и срещу мултимилиардните западни корпорации, които всяваха разврат в света и богохулстваха в угодничество на сатаната. Не. Сега борбата бе за оцеляване. Пресъхналите гърла, ширещото се невежество и всеобхватната смрад, която обгръщаше като с невидим облак пространството около всяко дишащо същество, засилваха още повече усещането за безнадеждност.

Да, трудно беше да се използва вода за хигиенични нужди, когато не само добитъкът, но и хората се нуждаеха от жизнено необходимото количество. Дори черният флаг, върху който бяха изписани думите: „Няма друг Бог, освен Аллах”, се беше отпуснал вяло, неразвяван поради липсата и на най-малкия полъх на ветрец. На фона на обезлюдилия се лагер, той изглеждаше като траурно предзнаменование. Едва ли великият Абу Мусаб ал-Заракви си беше представял това бедствено положение, поставяйки началото на великата организация ИДИЛ през 2003! Той е имал вярата, че войниците му ще се справят някак, уповавайки се на устоите на вярата.

Според имамите в лагера, сушата се дължеше на недостатъчната отдаденост в молитвите на вярващите. Първите използваха създалата се ситуация да засилят влиянието си, ходеха намръщени и с подчертано чувство на превъзходство беседваха ту назидателно, ту подканящо с правоверните. В речите си, заклеймяващи ведно шиити и американци, имамите влагаха такава фанатична жар, която биваше надхвърляна по сила само от горещината на слънцето. Тези глупаци със сигурност щяха да се пържат заедно в ада! Нали точно срещу богохулниците и неверниците се водеше свещения джихад, чрез който да се възцари Царството Божие на Земята!

Сюлейман чистеше замислено оръжието си, седнал малко по-настрана от лагера. Този път той не бе включен в групата, която бе отишла да нападне близкия Хомс за провизии и, разбира се, вода. Да, много по-различен бе животът в лагера от този, който техните съмишленици водеха в Палмира, Ракка или Алеппо – градове, изцяло под контрола на ИДИЛ, където бунтовниците можеха да се ползват изцяло от създадената инфраструктура, складове и хранилища… Тук, в пустинята, сред пясъци, дюни и змии, те бяха сред нищото, но и по-голяма бе славата им като строители на световния ислям!

Сюлейман размишляваше. Колко ли вода можеха да докарат двайсетина джипа и кому по-напред щеше да се паднат живителните капки? Същите бунтовници, с които бе извършвал неведнъж тренировъчните упражнения, някои от които бивши съученици, щяха да нападнат родния град. Градът, в който още живееха родителите му. Все едно. Аллах е Всемогъщ! Той ще се погрижи нито косъм да не падне от главата на вярващите, както ще се погрижи и да има вода за всички. Липсата на дъжд беше само изпитание на вярата им. Някои от войниците в лагера не разбираха това и хленчеха като жени. О, как се злепоставяха те пред Всевишния!

Но Сюлейман нямаше желание да ги просветлява. Нали затова бяха имамите, които ходеха и беседваха с хората! Наближаваше часът за молитва, а този час Сюлейман предпочиташе да прекарва насаме с Аллах. Подобно на сълагерниците си, той беше в лошо настроение поради мъчещата го жажда. Но младият войник нямаше да се оплаква и роптае, защото вярата му бе силна, а отдадеността – голяма. Нали затова бе готов да даде живота си в името на свещения джихад.

Аллах нямаше да остане сляп за саможертвата му, а щеше да го награди пребогато в Рая с реки от мед и мляко и безброй прекрасни девици, готови да угодят на всяка сюлейманова прищевка. А Сюлейман бе истински отдаден мюсюлманин. Нали все пак това означаваше ислямът: пълно „отдаване” на Бог. Аллах е велик! Allahu Akbar! В този момент запя и се извиси гласът на имама от близката джамия. Сюлейман се обърна към Мека, коленичи на протритото от многократна употреба килимче, подарък от по-големия му брат Хюсни. Последният бе загинал преди не повече от месец в един сблъсък между силите на ИДИЛ и тези на сирийските полицейски власти.

Сюлейман още преживяваше загубата му. Хюсни беше добър мюсюлманин, смел войник и достоен брат.  Хюсни дори можеше да чете от Корана – преди да избягат заедно от покрайнините на Хомс, където беше къщата на родителите им, за да се включат в редиците на ИДИЛ и двамата посещаваха училище. Сюлейман не беше от най-схватливите ученици – вниманието му често биваше отвличано от ставащото на улицата. То съвсем спокойно можеше да се наблюдава благодарение на липсващите стъкла на прозорците в класната стая, избити по време на последните бомбандировки преди няколко месеца.

Хюсни беше нещо съвсем различно – естествено надарен да се справя отлично дори с най-тежките уроци в училище и достатъчно самодисциплиниран, за да не наднича тъй често през прозореца както брат си. Подобно на малката Азра, тяхната сестричка, Хюсни беше надарен с остър ум, решителност и магнетизъм. Това го правеше особено ценен приятел сред момчетата в квартала, които търсеха неговия съвет и другарска компания. Хюсни имаше всички изгледи да стане общностен ръководител или поне щеше да ги има, ако се беше родил в малко по-заможно семейство. Мизерията, в която тънеше петчленното семейство беше другата причина след отдадеността им на вярна служба на исляма, за да избягат от Хомс и да се установят в лагера в търсене на по-добър и смислен живот…

Азра, прекрасната Азра беше най-хубавото нещо в живота на Сюлейман след по-големия му брат. Тя беше палаво дете и често си навличаше неприятности, но детската й наивност и неустоим чар я спасяваха от всяко положение. Сюлейман си спомняше как веднъж тя бе наметнала шала на майка си и играейки си на улицата, го бе измърсила с прах и кал. След този ден се състоя семейно съвещание, където бе решено, че Азра трябва да се държи под по-строг контрол. Така или иначе, навършеше ли девет, щяха да я оженят за търговеца Али, който от няколко години обещаваше пребогата зестра за нея. Трябваше още от сега да се учи на дисциплина и покорство, за да живее добре в къщата на съпруга си.

Сюлейман се молеше. Спомените за миналото, където и тримата бяха оставили своята невинност, нахлуваха неканени в главата му. Образ след образ, те го мъчеха със своята невъзвратимост. Може би жегата усилваше виденията. Сюлейман съжаляваше за съдбата на Хюсни и тази на Азра. От познати в Хомс беше научил, че сестра му се беше самоубила, изпивайки няколко опаковки лекарства само след две години живот с новия й съпруг. Сюлейман знаеше, че ще стане така. Ако само родителите му се бяха вслушали, когато той разпалено им обясняваше, че Али бие и тормози жените си! Заслепени от блясъка за скъпата зестра, те не виждаха, че тридесет и деветгодишния мъж не можеше да бъде добър съпруг за деветгодишната Азра.

Малката и непримирима Азра остана вярна на себе си, отхвърляйки наложената от родителите й съдба. Смело постъпи тя, но се възпротиви срещу волята на Аллах Вездесъщия. Сега съвсем сигурно получаваше заслуженото, пържейки се в огъня на ада. Сюлейман се молеше за нея, но дори за самия себе си, молитвата му бе някак богохулна: „Ах, Азра, Азра – винаги се бореше ти! По това приличаше на Хюсни – нали той бе онзи, у когото се роди идеята двамата братя да се присъединим към бунтовниците! Не, Азра, ти не беше като другите жени – по нищо не отстъпи на нас, братята-борци по своята решителност и непоколебимост! Не всички жени са по-долу от мъжете… или поне ти не беше! А можеше и друга съдба да имаш…”

Не, той не биваше да мисли така. Азра беше длъжна да се подчини на ролята на онези, които стоят по-горе от нея: на баща си, на съпруга си и на Аллах. „Ти сама избра своята съдба! Ти сама избра сатаната и вечния огън пред сладостите на Рая! И ти умря в борба, но твоята борба бе егоистична, за себе си! За никой не помисли ти, не помисли за родителите си и за брат си Сюлейман, който толкова много те обичаше! Но нали аз те изоставих пръв…!” Сълзи потекоха по прашните сюлейманови бузи, стичайки се на тънки струйки по дългата му, черна брада.

А картините прииждаха една след друга. В един горещ следобед, няколко камионетки с въоръжени до зъби мъже спряха пред училището. Абдул Базир с още двама мъже с калашници в ръце влязоха тържествено в класната стая, прекъсвайки урока на учителя. Това стана точно след следобедната молитва и несъмнено бе знак от Аллах за светостта на намерението на мъжете. Колко храбри и безстрашни изглеждаха те със своите сурови погледи, високо вдигнати бради и широки мишци, на които бяха препасани автоматичните оръжия! Не, не бяха дошли да грабят те от училището – от него нямаше какво да се вземе, а друга ще да беше мисията им.

Абдул Базир изнесе реч пред учениците, в която кратко, но вдъхновено обясни отчайващата бедност в града и ситуацията в Сирия, и на международната политическа сцена. Планът на западните страни и техния лидер с империалистични амбиции за унищожението на исляма и налагането на преклонение пред сатаната се разкри пред учениците с цялата си ужасяваща логика. В този момент Сюлейман забеляза как всички бяха притаили дъх – в стаята се случваше нещо необикновено! В такива мигове се решаваха човешките съдби.

След което Абдул Базир обяви, че се набират млади и смели мъже, отдадени на службата си на Аллах и свещения Коран, никой вече не се съмняваше, че Хюсни ще бъде първият, който ще вдигне ръка. Всички очи се устремиха в негова посока. Само Сюлейман се страхуваше да погледне от дясната си страна, където до него стоеше брат му. Той знаеше вътре в себе си, че ръката на Хюсни е високо вдигната. Най-сетне и Сюлейман вдигна своята, заедно с още няколко момчета, вдъхновени от смелостта и самоотвержената готовност на по-големия му брат.

Разбира се, Сюлейман не можеше да остави Хюсни сам, пък и след няколко години и двамата щяха да завършат училище и да се превърнат в част от статистиката на безработните в страната. Никой нямаше да види в тяхно лице подходящ кандидат за жених, тъй като семейството им не разполагаше със средства за сватбена зестра. Единственият път, който се откриваше пред тях, бе този, който Абдул Базир бе очертал: вярна служба с калашник в ръце и достоен живот в лагера, който щеше да им предостави всичко необходимо.

Бунтовниците разполагаха с предостатъчно провизии, тъй като успешно нападаха по-големи градове като Хомс, от които без особена съпротива от официалните полицейски власти си набавяха необходимото. Що се отнася до грабежите – те бяха необходимото зло по пътя към голямото добро. Извършвани срещу шиити или отклонили се от пътя про-западни либерали, тези грабежи бяха благословено дело от самия Бог! Действително, колко вдъхновяваща беше тази идея – брат до брата, правоверен сред правоверните в служба на истинския ислям! Най-после Аллах беше чул молитвите Сюлейманови, дарявайки го с някакъв смисъл и перспективи в живота!

Гласът на имама замря. Молитвата свърши. Сюлейман постоя още известно време на колене в размишление, докато с тялото си още преживяваше въздействието на молитвата и виденията, които се бяха открили пред очите му. Една част от съзнанието му обаче все го теглеше към Хюсни. Хюсни, който винаги побеждаваше в играта на топчета от детството им. Хюсни, който беше най-високият от всички момчета на улицата. Хюсни, комуто всичко леко се отдаваше и който бе пример за подражание  със своята непримиримост към злото в света. Хюсни си беше отишъл завинаги.

Проклета горещина. Днес военните занимания бяха отменени заради нея и заради липсата на вода. В такива условия упражнения не можеха да се провеждат. Вместо това, група от най-добрите войници бяха потеглили за града да набавят провизии. Ситуацията и там не беше розова. След последните бомбандировки цели квартали бяха разрушени, а някои от лагера твърдяха, че и други сили са се намесили във войната. За кои точно сили ставаше дума, не се знаеше. Някои твърдяха, че това е Русия. Но това бяха невежи бръщолевения, тъй като Русия отдавна участваше официално. Липсата на дъжд и съответно вода, тежките условия на живот в лагера, а както и слуховете, кои от кои по-глупави, караха моралът в лагера все повече да пада, въпреки гневните речи на имамите.

Всеки мислеше как да оцелее в непоносимата жега и на никой не му се занимаваше  с останалите. Чувството на общност се беше подкопало. Сюлейман отиде до палатката си, която беше разпънал в покрайнините на лагера. Накваси устните си с малко от застоялата вода от последните си запаси и полегна на одъра си. В мига, в който затвори очи, в съзнанието му се появи образът на по-големия му брат. Във виденията му изникваше същият Хюсни отпреди няколко години, с високо вдигната в часа ръка, малко преди и двамата да загубят завинаги невинността си.

„Не, Хюсни, може би не трябваше да вдигаш ръка… И чия смелост бе по-голяма и достойна за уважение – твоята или тази на Азра?”В съня си Сюлейман беше в един лабиринт от бетонни стени, на края на който имаше вода. Сюлейман търсеше правилния път към нея, за да утоли изгарящата го жажда. Краката му потъваха в пустинния пясък, а в съня си той умираше от жажда. Жажда за вода, за Истина, за живот!

Проклета горещина! Сюлейман се сепна. Не можеше да се спи така. Жегата му носеше кошмари. Излезе, поседна на входа, загледан в далечината. Свечеряваше се и мракът бавно се разстилаше по лагера. Влезе обратно, взе една постелка и излизайки отново, я просна на праха пред палатката.  Излегна се на нея и се загледа в появяващите се на небето звезди, които бяха красиви. Красиви като очите на майка му, красиви и като малката Азра. Неусетно Сюлейман затвори очи и се унесе в сън. Сюлейман потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака, а мъгла обхвана съзнанието му. С една част от себе си той съзнаваше това, но нямаше нищо против.

Съзнаваше и, че може да избере да потъне още по-дълбоко, но… връщане оттам нямаше. И какво от това? Така или иначе щеше да умре от жажда. Повече или по-малко дни до същата съдба – какво значение имаше? Изведнъж, в мрака Сюлейман чу познати гласове. След малко разпозна и откъде идват те: Хюсни и Азра, които вървяха ръка за ръка през мрака към него. Спряха на известно разстояние и го загледаха с любов в погледите. Хюсеин бе облечен със същите дрехи, както, когато го видя за последен път, преди мисията в града, а Азра – тя бе съвсем променена…

Вместо абая, хиджаб и лицев шал, тя бе облечена в модерна рокля с дълги ръкави, която стигаше до петите й. Роклята й беше зелена – Сюлейман установи и изтръпна, защото това беше цветът на исляма. Лицето й бе открито, а тя беше единадесетгодишното дете, което си бе заминало преждевременно от този свят. Колко хубава беше тя! Въпреки, че Азра нарушаваше законите, предписани от Пророка за омъжените жени, нямаше нищо порочно в нейното облекло. Господи, Боже мой, та тя беше само дете! Единадесетгодишно дете, на което му е твърде рано да бъде жена на когото и да било!

Хюсни и Азра го викаха по име: „Сега или никога, Сюлейман! Идваш или оставаш – решавай сега!” Уж бяха съвсем близо, а така далеч… Сюлейман искаше да отиде при тях, но нещо го дърпаше назад. Отговорността. Не, той не можеше да реши толкова бързо, той се нуждаеше от малко време, да осмисли, да разбере. „Роклята… Азра, Хюсни – защо сте заедно? Азра, не си ли в ада? Хюсни, защо си в мрака с нея… с нас?” Хюсни и Азра го гледаха мълчаливо, а в очите им се четеше непреклонност: „Няма да ти кажем! Ти сам можеш да разбереш! Ти можеш, Сюлейман! Ние вярваме в теб!”

Изведнъж, Хюсни се взриви, обсипвайки ги с кръв, а Азра заплака и се изпари в нищото. Кръв! Навсякъде ситни капчици кръв капеха по ръцете, по лицето, по дрехите! Те ставаха все повече и повече, и започнаха да го шибат по лицето. Обляха го целия, прогизнаха дрехите му, направиха мрака червен. „Не! Не! Искам да се събудя! Искам да се събудя! Искам да се с…” – в този момент Сюлейман отвори очи. Беше виделина и валеше изобилен дъжд. Той беше на същото място, където си беше постлал предната вечер под откритото небе. Колко време беше валяло, той не знаеше, защото около него се бяха образували локви. Локви! В пустинята! Там, където дъждът прониква в пясъка и се губи завинаги в пластовете!

Сюлейман потри очи в опит да разсее съмнението, че още сънува. Какво става? В този миг дъждът спря като под команда… а дъжд ли бе, или сълзите на Азра?… От земята около него започнаха да изникват цветя! Червени рози! Червени като кръвта на Хюсни! Сюлейман си помисли, че полудява. Дали наистина той все пак не сънуваше? „Искам да се събудя! Искам да се събудя! Искам да се с… будя… но… аз съм … буден! Буден съм! Ах, Господи!” Сюлейман не знаеше, какво да мисли. Това несъмнено бе знак от Аллах! Несъмнено Хюсни и Азра имаха нещо общо с това. Но какво? Какво бе общото между Хюсни и Азра – единият, убил стотици хора и дал живота си в името на свещения джихад в служба на Аллах, а другият, не сторил зло никому, освен сам на себе си, отнемайки живота си и превръщайки се в самоубиец и богоборец? Единият, същ светец, а другият – грешник и вечно самоорисал се мъченик? Или грешката не беше само у единия?

Да, те и двамата му бяха роднини… и двамата бяха смели, защото бяха умряли за онова, в което вярват. Но и двамата бяха мъртви, защото и двамата бяха сгрешили. До къде се простираше личната им грешка и до къде – колективната грешка, тази на родители, учители, общество, религия? Тази на войната, в която всички бяха въвлечени, откакто се помнеха? Как можеха да знаят, къде е Истината? Как може Сюлейман да знае, къде е Истината? Леенето на кръв, кръвта на Хюсни от съня е смърт, а леенето на дъжд донася… цветя, живот! Както Хюсни, така и Азра бяха дали живота си, за да може Сюлейман да има тези рози сега! Те бяха умряли ненапразно, защото Сюлейман сега рабираше… осъзнаваше, че и той за малко щеше да потъне в мрака! И той за малко щеше да избере смъртта в служба на Аллах!

Не, на Аллах не се служи с енергията на смъртта, а с енергията на живота! На Аллах не се служи с кръв, която цапа, а с вода, която умива! На Аллах не се служи с кръв, която е дело на нощта, а с вода, която е дело на утрото и виделината! В момента, в който осъзна това, розите се разтвориха във въздуха, а локвите пресъхнаха. Дали другите бяха усетили дъжда, или всичко бе просто плод на неговото видение? Дали той не полудяваше? Все едно. Сюлейман трябваше да се махне оттук, от лагера на ИДИЛ. Дали нямаше да тръгнат след него, да задават въпроси, да искат да го задържат… да го убият?

Сюлейман не беше страхливец. Той влезе в палатката, сложи надве-натри в една бохча някои неща, между които и сирийския си паспорт. Беше още много рано. Скоро гласът на имама щеше да прозвучи от джамията. Нямаше време за губене. Добре, че хората се бяха отчуждили един от друг в последните месеци заради сушата и много предпочитаха да се молят в палатките си без да посещават джамията, където се налагаше да се срещат със съседите си. Добре, добре. Това означаваше, че няма много голяма опасност да бъде забелязан… за пръв път от десетилетия той пропускаше молитва. Дали?… Дали напускането на лагера не беше най-голямата му молитва до сега?

А дали осъзнаването, че борейки се срещу злото с всички средства, той сам се бе превърнал на зло, не беше дошло прекалено късно? Не! Никога не е късно, а човек сам кове съдбата си. Нито Хюсни, нито Азра бяха страхливци! Сюлейман не принадлежеше към семейство на страхливци! Брат му и сестра му не бяха умряли напразно! Те му дадоха най-ценния урок, бяха му показали кой е Аллах! Аллах е този, който прави дъжда възможен там, където не е валяло с месеци. Аллах е този, който прави локви сред пясъчните дюни. Аллах е този, при когото червени рози растат със стотици направо от пясъка, сред което изчезват в пространството. И най после – Аллах е живот! Аллах не е джихад и смърт! Аллах не е с ИДИЛ!

Сюлейман потегли към града. Нямаше да забрави научените уроци, а стигнеше ли там и намереше ли сигурно убежище, щеше да разкаже за просветлението, което бе получил в пустинята. Щеше да разпространява историята си, да изучи Корана от кора до кора, разбирайки къде точно грешат имамите в тълкуването му. Щеше да стане учител, да помага на хората, да се свърже с интелигентни и добри човеци, които също като него искат Доброто да тържествува на Земята! Ако не намереше такива хора, той нямаше да се откаже за нищо на света, а щеше да ги обучи, да им покаже! Трябва Коранът да се разбира правилно! Колко важно беше това! Хюсни и Азра – жертви на нашето време! Вашият урок ще събуди хората и покаже, какъв трябва да бъде чистият ислям – вода, Истина –  живот!

Related posts

Професор Иван Неумивакин потвърждава, че всеки може да бъде здрав като космонавт!

Професор Иван Неумивакин потвърждава, че всеки може да бъде здрав като космонавт!

Професор Иван Неумивакин потвърждава, че всеки може да бъде здрав като космонавт! Най-добрите сред добрите попадат в космоса, но да има добро здраве всеки може! Иван Павлович Неумивакин е известната руски професор, който се грижи за здравето на астронавтите, и е разработила специална система, която позволява на космическите изследователи никога да не се разболяват. Неговите

Posted
Луи Пастьор – един от крупните измамници в медицината

Луи Пастьор – един от крупните измамници в медицината

Автор Антон Нео Нула Линк към блога на автора Във всички енциклопедии и медицински учебници са описани «епохалните открития» и «заслуги пред човечеството» на авантюриста Пастьор. С благоговение е описан прославеният пастьоровски опит с овци през 1881 год, заради «блестящата демонстрация пред научната общност по това време, за научната основа на гениалното откритие». Но на

Posted
Когато думите променят съдбата

Когато думите променят съдбата

Глава от книгата на Владимир Мегре „Пространство на Любовта“ от поредицата „Звънтящите кедри на Русия“ Редакционна бележка: Списание „Влъхвите“ публикува някои откъси от тези знаменити книги, без да сме сключили договор за рекламна дейност с автора им. Водени сме единствено от убеждението, че чистите ни помисли ще бъдат усетени достатъчно добре от читателите, както и

Posted
ДЪЛГАТА РЪКА НА … ДОБРОТО

ДЪЛГАТА РЪКА НА … ДОБРОТО

Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов от неговия профил във Фейсбук Преди няколко десетилетия, през детството и юношеството ми бях около двадесетина години „програмиран“ от Партията-Държава да виждам „Дългата ръка на Вашингтон“ навсякъде, където има злини. Сега пък, от около двадесетина години „демон-кратичните медии“ и „демон-кратичните партии“ програмират днешните младежи да виждат „Дългата ръка на

Posted