Истинска легенда за слепеца, който прогледна

Легендата разказа: Леа Серафимова

osman_agaОсман ага беше роден през 1881 година в българо-мохамеданското село Череша, край Бургас, в което село той израсна висок, снажен и силен мъж с изключително лют и суров характер, така, щото всеки, който го видеше да се разхожда край селото или на мегдана, го заобикаляше отдалеч. Никой не смееше да се изпречи на пътя му, тъй като не един бе патил от неговата тежка десница и злобен нрав, последният от които се разпалваше с повод и без повод.

Съселяните му си шушнеха един-другиму истории, в които, заможният „големец“ пребивал до смърт някой негов длъжник де що го срещнел. На съвестта му, според селските легенди, лежаха няколко човешки смърти и едно или друго недоказано изнасилване на замръкнали на нивата селянки, които се страхуваха да го посочат като виновника за тяхното злочестие.

Изобщо, Осман ага съвсем не беше човек, с когото да си имаш работа. Всички го мразеха, но и всички се страхуваха от него. Този страх от Осман ага произтичаше от два източника: тесните му връзки с най-големите големци в околията и твърде завидното му материално му положение. Благодарение на тези двете Осман ага се считаше за недосегаем, а злото в него растеше с всяка изминала година.

Така живееше селският насилник в тържество, така живееха и съселяните му в постоянен страх от него. Майките плашеха немирните си деца не с караконджули и върколаци, а с дебелата тояга на Осман ага, с чиято помощ изпадналия под немилостта й грешник можеше да се окаже в Отвъдното за отрицателно време.

Девойките страняха от него като от самата чума и винаги се събираха на групички на отиване и на връщане от нивите. Село Череша никога не беше познавало престъпността и безчинството, освен в лицето на Осман ага. Дори по турско време старците твърдяха, че животът бил по-спокоен.

Макар и омразни на нашата вяра и род, управителите на вилаета – турците, винаги са се грижели за спокойствието и сигурността в подчинените им в Бургаско земи. Поне така твърдяха белобрадите селски старци, чието достолепие предизвикваше уважението на по-младите. Последните, в повечето случаи, приемаха думите на дядовците си за чиста монета дори само от уважение към преклонната им възраст.

Въпреки, че бе нежелан от всекиго и всички, Осман ага се задоми според мохамеданските обичаи, позволявайки си издръжката на две съпруги. Просто каквото поискаше Осман ага, го получаваше. Женитбите му за две от най-красивите девойки в селото – Айше и Емине, не правеше изключение. Жалкото в случая беше, че като най-приближени нему, горките му жени много страдаха от неговите посегателства и всякаквата липса на уважение към тяхната личност.

Тормозът беше физически и душевен и, по стечение на обстоятелствата, направи от Османовите жертви – съпругите му, най-добри приятелки, почти сестри, които се прикриваха една друга и си помагаха във всичко.

Много ниви имаше Осман ага и дузина ратаи работеха за него, ядейки хляба на софрата в голямата му къща на два ката. Всяка година препълнени коли откарваха роденото от плодородната майка земя към портите на дома му. Мина се време. И съдбата и късметът на селския бабаит обаче се обърнаха и започнаха да му се сипят несгода подир несгода.

Нищо, което ратаите на Осман ага посееха или посадеха, не хващаше. Ако хванеше и покълнеше, град идваше да го очука. Ако не завалеше град, дивите свине идваха и изравяха посаденото, причинявайки един куп допълнителни поразии. Ако не бяха свинете виновниците, то щеше да е нещо друго. Така, година след година, в продължение на три години, Осман ага търпеше удари по своя джоб и своите хамбари, а килерите на съпругите му оставаха празни.

Замислен беше станал Осман ага. Ходеше по селото някак отнесен и вглъбен в себе си. Един ден, събуждайки се, го осени прозрение и, скачайки от леглото си, обут само по дългите си бели гащи, препасани с груба връв, разчорлен и с развълнувано лице, изплаши Айше и Емине, заявявайки им, че оттук насетне нямало да върши нито грам зло.

И действително. Променил се беше Осман ага. Обърна се към Аллаха, покая се за грешките си, започна и искрено, и безответно да помага на съселяните си. С неговото преображение се обърна и късметът му – урожаят му беше по-богат от всякога, а царевицата, лубениците, житото и картофите можеха да се ринат с лопати при него. Хамбарите пращеха и не можеха да поберат всичкото жито и овес. Осман ага раздаваше безплатно храна на нямащите. Благодатта заваля като манна от небесата, благославяйки цялото му семейство.

Но имаше защо. Наместо да биеше и утрепваше длъжниците си, Осман ага раздаваше с радост от изобилието, което имаше. Наместо да тормози жените си, се отнасяше с благост и доброта към тях. Децата и момите вече не се страхуваха от него, а му целуваха ръка по Байрама, както повелява обичаят за по-младите към по-възрастните.

От най-големия обесник Осман ага се превърна в най-големия благодетел на село Череша и неговите обитатели. От хорските уста се сипеха благословии, наместо проклетии по негов адрес. Може би най-голямото му благородно дело след неговото Проглеждане бе, че приюти една овдовяла циганка с нейното дете в дома си.

За тази циганка Осман ага се грижеше като за роднина, макар тя да не му беше нито наложница, нито слугиня. Хранеше я наравно със съпругите си и челядта си. Този голям жест правеше впечатление дори на най-вярващите негови съселяни. Осман ага направи това дело именно от боголюбие, защото е писано в Корана, че е богоугодно имащият и силният да дава на нямащия и слабия.

Едновремешният престъпник се бе действително преобразил. Беше отворил сетивата и съзнанието си за силите, които управляват битието и могат да оказват положително или зловредно влияние върху съдбите човешки. Неук беше Осман ага, но беше осъзнал, че случайности не съществуват. Съществуват закономерности. Който сее зло, жъне зло. Който сее добро, се радва на благоденствие и добрува. Оттук нататък Осман ага сееше единствено добро.

Мина време и почина Осман ага през 1952 година. Цялото село се стече на погребението му, изпращайки го като някакъв свят човек. Село Череша помни още този изключителен мъж, който има смелостта да признае грешките пред себе си и пред Бога и да стори всичко възможно, за да ги поправи.

А Бог се показа милостив и всепрощаващ и го възнагради пребогато за неговата искрена отдаденост на службата му на Доброто и грижата за ближния. Такава богата реколта и урожай в цялата селска летопис е имал единствено Осман ага след годините на обръщането му към Бога.

Историята на Осман ага научих съвсем случайно от една далечна роднина, дъщеря на негова съселянка от онова време. И реших да ви я споделя. Защото такива истински легенди си заслужават да бъдат разказани. И съхранени. За да помним и се учим и от грешките и геройствата на другите, а не само от своите. Благодаря ви за вниманието. :).

Related posts

Мечо Пух и неговите мъдрости за радост

Мечо Пух и неговите мъдрости за радост

  А.А. Милн е автор на Мечо Пух през 1926та година. През 1925та Алан А. Милн се вдъхновява от приятелството на сина си с мечката Уини и от игрите му с плюшения Пух и започва да ги описва. Появяват се историите за приключенията на Мечо Пух, Кристофър Робин и техните приятели от Гората (базирани също

Posted
Вътрешен глас – какво е това?

Вътрешен глас – какво е това?

Част от „Вътрешният глас – кладенец на Истината„,  послеслов на преводача към превода на книгата „Психоанализа и религия“ от Ерих Фром Публикуваме със съгласието на Росен Ангелов Не съм ветрилоквист и не говоря чрез корема си, без да мърдам устни . Не говоря и чрез червата сиJ, нито пък чрез костите на опашната си област

Posted
Богът на българите

Богът на българите

Изследване на езиковедът Алия Ошова   Древните българи са имали дълбоко и проникновено разбиране за Бога – за разлика от нашите съвременници. Целият живот на предците ни е бил ориентиран спрямо почитането на Бога и търсенето на връзка и единение с неговото всепроникващо присъствие. Древните са имали ясно чувство на осъзнатост за божествения си произход

Posted
Който вижда светлина, привлича светлина…

Който вижда светлина, привлича светлина…

Съчинил: Див Посев Да си представим за миг, че сме на 30 милиарда години. Не на 30 години, не на 30 века, не на 30 хиляди, не на 30 милиона, а на 30 милиарда години! На такава възраст изчислява Алберт Айнщайн времето, което е започнало да „тече“ от момента на Първичното Зачеване. В друга публикация

Posted